Опитай късмета си с БЛИЦ ГЕЙМ 3!

Цветан  Веселинов-Меци е роден на 27 април 1947 г. Играе в “Левски” от дете  до 1975 г. Шампион през 1968, 1970 и 1974 г., носител на купата през 1967, 1970 и 1971 г. Има 193 мача и 70 гола в “А” група. С 6 мача в националния отбор от 1968 до 1971 г. Сребърен медалист от олимпиадата през 1968 г. в Мексико. Женен е. Има три деца – една дъщеря и двама синове-близнаци. Дядо е на трима внуци. Меци, който по принцип не обича да говори с медиите, даде дълго и интересно интервю за “ШОУ”.

 

-Първият ми треньор е Христо Найденов – Траянчето, един учител по физическо. Видя ме на ученическо първенство и ме взе в “Левски”. Там до юношите изкарах под ръководството на Петко Николков – уникални хора и педагози.

 

Шапка им

свалям

 

Дебютирах за мъжете при  Рудолф Витлачил. Чехът си беше жива легенда. Гледахме го с отворени усти. Сефтето за “Левски” ми беше срещу “Ботев” в Бургас. Отнесохме ги с 5:2, Гунди вкара 3 гола, аз – един. После ми тръгна много. Понеже титулярят по дясното крило Симо Николов беше контузен, Витлачил ми гласува доверие в два поредни мача на “Герена”. Спечелихме и двата, а аз вкарах по два гола. Оттам публиката буквално ме наложи като титуляр. Превърнах се в техен любимец и Витлачил нямаше къде да мърда. Егати и отбора бяхме – все великани, откъдето и да го погледнеш! Христо Илиев-Патрата, Теко Абаджиев, Бисер Михайлов, Сашо Костов, Гунди,  Георги Георгиев-Дълга Мара, Златков от Перник, после дойде и Котето…

- Как те посрещнаха “старите пушки” на “Герена”?

- Страхотно. Да влезеш за пръв път в игра с “големите” и да си на една линия в нападението с Гунди – това беше огромно психическо напрежение и отговорност. Ама и голяма радост, защото Аспарухов като човек беше уникален. И днес помня как кротко и внимателно ме учеше дори по време на мачовете на терена. Казваше например: “Щом получа топката - няма да се подвеждаш по това накъде гледам и накъде тръгвам... Ти просто тичаш по крилото и чакаш пас – моя е грижа как ще го направя. После центрираш към дузпата...”

В евротурнирите дебютирах в Лисабон,  паднахме от “Бенфика” с 2:3. Гунди тръгна сам от центъра, излъга всичко живо и вкара. Накрая публиката на “Луш” ни изпрати с аплодисменти. Като се прибрахме, на аерогарата нашите фенове ни понесоха на ръце. Спомням си един мач с “Динамо” (Берлин). Там паднахме 0:3, а бихме с 2:0, накрая изпортихме дузпа. Бобата Жечев игра като таран и вкара двата гола.

 

Бяхме хванали

съдията – грък

 

Цяла седмица изкара преди това на “Копитото” на Витоша. Удавиха го от пиене, викаха му и курви. И наистина, гол от засада пусна, дузпа ни даде. Васил Митков-Шопа обаче я изпусна.

- В Хожув играете пред 90 000 души срещу “Гурник”?

- Съжалявам, че точно за тоя мач взех майка ми и сестра ми. Стадионът беше в една дупка, пълно с пияни поляци – миньори. Като ревнаха, трибуните щяха да паднат. После мама се вайкаше: “Къде ни доведе? Щяха да ни убият”. А иначе на “Герена” веднъж се изсипаха 60 000 души и то на мач срещу “Пирин”. 4:0 ги ударихме, имаше хора по дърветата и насядали долу по стълбите на стадиона. Игла да хвърлиш, нямаше къде да падне. С ЦСКА през 1967 г. завършихме 1:1 с мой гол пред 70 000. Разписах се откъм ледената пързалка с шут с левия крак от границата на пеналта.

-Вкарваш гол и в последния мач на Гунди и Котков на 28 юни 1971 г. Какво си спомняш от този ден?

-Гунди беше пред отказване от футбола. Беше му писнало от всичко, имаше и семейни неприятности. Не беше в настроение. Пламен Янков се скъса да го рита и провокира. Накрая Гунди не издържа и го удари. Кой знае, ако не беше се случило това, двамата с Котето може би щяха да бъдат живи. Така завинаги Пламен си остана с клеймото “Убиецът на Гунди”. Майка му ми е споделяла, че това ужасно му е тежало. Знаеш ли, че тате е мил и обличал Гунди и Котков след катастрофата?

-Не, не знаех.

- Министър Солаков му нарежда да го стори, беше му дал и една кола. Тате цяла нощ виси по “Пирогов” в моргата. Беше се понесъл слух после, че в ковчезите е нямало нищо. Не е вярно, тате ги е ковал тия ковчези и е слагал моите приятели вътре. (Разплаква се). Питал съм го дали ги е разпознал. Вика ми: “Естествено, сине. Познах ги”. На Гунди  ръцете му били сгърчени, сякаш още стиска волана.  Така го е заварила смъртта. Котето бил с разцепена и изгоряла глава. Седял на седалката до шофьора, нафтата го била заляла. Краката му обаче били цели. Бай Весо го различил само по русите косми по краката. Тате ги облякъл с офицерски униформи, нали бяха ги направили посмъртно майори, сложил една топка в ковчега.

-Вярно ли е, че Гунди е бил слаб шофьор?

- Смъртта не пита кой е слаб шофьор, кой не. Чух и други глупости. Че били пияни, че не знам си какво. Котето знам, че е ударил едно малко, горе на Витиня, в ханчето. Гунди обаче е бил трезвен. Той и не можеше да пие, горкият. Съжалявам за семейство Коткови. Бях треньор на сина на Кольо. Боби беше уникален, защото риташе добре и с двата крака. Можеше да стане добър футболист. После се пропи, живя в мизерия. За жалост

 

научих, че

е починал

 

- Взимах 100 метра за по-малко от 11 секунди! Баща ми беше домакин на “Левски”, отговаряше за охраната на стадиона. След един мач го питат: “Бай Весо, с какво храниш Меци, та търчи така, бе?” А той им отговаря сериозно: “Е, с какво, майка му беше варила днеска боб”.

- Откъде идва прякорът ти Меци?

- Още от дете ми викаха така в махалата. Имаше един лаф “Цеци-меци, би звънеци”. И сигурно оттам е тръгнало.

-За епопеята в Мексико през 1968 г. сигурно можеш много да разказваш...

- Е, как не. Оттогава не сме се класирали на олимпиада. Имам чувството, че ни тегне някакво проклятие. Това беше преди 44 години, страх ме е да не чакаме още 44. А знаеш ли какво стана на отиване? Ръководителите на нашата делегация ни взеха предварително билети за връщане с първия полет още. Накрая стана така, че се прибрахме с последния.

- За разлика от подготовката за световното 2 години  по-късно вашата е била организирана много по-добре.

- Така беше. Един месец подготовка изкарахме в страната на ацтеките, за да се аклиматизираме. Доктор Милтянов не ни ограничаваше в нищо. Вода и кока-кола пиехме нонстоп, понякога и биричка. Режимът беше свободен, нещо подобно на това, което правеха нашите в  САЩ ’94. Бяхме отпуснати, спокойни. Обстановката беше страхотна. Ама и ние бяхме отбор: Начко Михайлов, Киро Ивков, Пилето Гайдарски, Петър Жеков, Паро Никодимов, Марашлиев, Гочо Василев, вратарят Стоян Йорданов, Христакиев, Ивайло Георгиев, Янчовски...Имахме и страхотен треньор – Георги Берков, Бог да го прости! Белия орел беше голям психолог.

 

- Никога няма да забравя този ден – 22 октомври 1968 г. Стадион “Халиско” в Гуадалахара. Близо 100 000 мексиканци създаваха страшен шум, страховита атмосфера. Жеката и Начко се разписаха и поведохме с 2:0. После те ни натикаха буквално в нашата половина. Изравниха ни. Мене ме изритаха и бях пълен статист през второто полувреме. Бяхме като опълченците на Шипка. По едно време 22 души бяха в нашето поле, а само аз и вратарят на Мексико бяхме в тяхното. Домакините налитаха, топката се разхождаше по голлинията, но не влизаше и не влизаше. Помня, че даже Начко Михайлов се беше върнал да играе като десен бек. Видя, че съм сам и ми “хвърли” убийствен пас от  40 метра. Сам се втурнах към вратата, ама почти на куц крак. Усетих, че двама защитници вече ме настигат и бих в отчаянието си. Топката се заби горе, в паяжината и остана там. 3:2 за България и вече бяхме на финала!Такава гробовна тишина се възцари на стадиона, каквато едва ли има и в ада. 100 000 немеят по трибуните, не разбират какво става. След мача летим от Леон за Мексико сити. На аерогарата при чекирането на полета, шефът на летището (беше типичен мексиканец с големи мустаци) ме извика, прегърна ме и ми каза: “Ако знаех, че си толкова добър, нямаше да те пускам да влезеш в града.”

Ние щяхме да станем и шампиони, ако не беше съдията Диего де Лео. На финала на “Ацтека” срещнахме Унгария. Награбихме ги от началото. Вкарах страхотен гол с глава след пас на Ивайло Георгиев – 1:0 за нас! Начко ги развинти. Те започнаха да се движат като лунатици по терена и само повтаряха “Нем тудом... нем тудом...” Не разбират какво става. И тук се намеси съдията. Във вестника преди това бях чел изказване на техния десен бек Панчич. “Няма да имам никакви проблеми с Веселинов”.

 

Викам си:

“Така ли?!”

 

Аз по принцип противниците не ги гледах визуално, но тоя го набелязах от самото начало. Унгарецът ме пазеше от дистанция, аз получих една топка, а той се засили към мен. Само му подложих крак и той изхвърча като тапа на пистата. Съдията побърза да ме изгони. И кво стана? Прибрах се в съблекалнята, след малко гледам и Киро Ивков идва. “Кво бе, Кире?”- “Абе, изгони ме и мене”. След няма и пет минути, хоп, идва и Начко Михайлов. Псува, кълне, страшна работа. Аз мисля, че е свършило полувремето, а те и него го пратили по-рано под душа...Останахме с 8 души на терена.

На почивката Георги Берков рева като малко дете: “Момчета, аман-заман, моля ви, излезте за второто полувреме. Дайте да довършим мача”, ни вика. Как и да е, доиграхме финала. Те , и унгарците спряха да ни вкарват. Паднахме “само” с 1:4. Като се върнахме в София, нас, тримата изгонени, веднага ни наказаха. Другите от отбора ги направиха заслужили майстори на спорта, дадоха им “Орден на труда”, а нас  ни отсвириха. За сребърните медали ни дадоха премия по 1600 лева на човек. На летището нямаше един посрещач...Все едно бомба беше паднала. А все пак бяхме станали втори на олимпиада, мама му стара.

- Кое е най-голямото предателство в живота ти?

- Това, че ме изхвърлиха от футбола на 28 години. Бях в разцвета на силите си.

- Какво всъщност се случи в онзи злополучен мач  “Берое” -  „Левски”  през март 1970 г.?
- През цялото време  публиката и играчите на домакините ни провокираха. Един техен защитник ми счупи ръката и излязох. Голямата патаклама стана в 90-ата минута, когато Сашо Костов тръгна да бие корнер. Фенове го удариха с шише лимонада. Сашо взе шишето и се направи, че ще го метне в публиката. Целият сектор залегна, а той го пусна на тревата. Изпълни корнера, а Жечев изравни за 1:1. Стана страшно. Tогава разпръскваха хората след мача с пожарни, а съдията го облекли с милиционерска униформа и го извели отзад. Това се прие от властта като опит за бунт. Ангел Солаков беше в ложата заедно с личната си охрана Боян Радев. Побесня и уволни шефа на милицията в Стара Загора и всички, охраняващи двубоя. Тогава ме караха да съдя момчето, дето ме беше контузило, но аз се отказах. “Берое” ги извадиха от групата.

- Защо не ходиш на мачове на “Левски”?

- На “Герена” не съм стъпвал от месец май 2007 г. Правехме честване на Гунди. Бяхме се събрали все стари муцуни. Очаквахме шефовете на клуба да поканят някой от нас да поднесе венеца пред паметника на Аспарухов. Вместо това, гледам по едно време някакво джудже – оказа се, че му викали Деко (има предвид Миро Иванов – б.а.), носи венеца. Стана ми страшно обидно и оттогава не съм стъпвал.
Милен  ДИМИТРОВ