Нако Дойчев е роден на 9 юни 1960 г. Юноша на “Локомотив” (Сф). Играл е за родния си клуб (1979-1987), “Локомотив”(Горна Оряховица) – 1987-1989, в Кипър, Германия, “Сливнишки герой” и “Пирин” (Гоце Делчев). Има 273 мача и 35 гола в “А” група. С отбора на “Локомотив” (Сф) е носител на Купата на Съветската армия през 1982 г. Има 8 мача и само 1 гол в евротурнирите, но с него железничарите отстраняват тогавашното страшилище “Динамо”(Киев)!

 

- Аз съм си момче от Коньовица. Живеехме до пазара “Димитър Петков”. Имам по-малка сестра – Таня. Тате е бил цял живот леяр, мама - домакиня. Отраснал съм в махалата. Ритахме на улицата. Бях 9-годишен, когато на едно мачле ме забеляза бате Жоро Петков и ме привлече в школата на “Локо”. Той беше изключителна личност, истински апостол на детско-юношеския футбол. Открил е много таланти. Беше учител по литература, но любовта му бе футболът. Голям педагог. Научи ме на дисциплина и отговорност.

- Кой беше първият ти успех?

- С отбора на 88-о училище спечелихме турнира “Футболна смяна” в Кранево през 1974 г. Тогава се убедих, че футболът ми се удава и мога да си изкарвам хляба с топка в краката. В юношеския отбор на “Локомотив” израснах заедно с футболисти като Иван Василев-Бозата, Наско Желев, Стойне Манолов. И до днес сме приятели с тях.

Много ми помагат,

когато имам нужда

 

Страхотни момчета са и тримата и от страниците на вашия уважаван вестник искам да им благодаря за всичко, което са направили досега за мен. Василев и Манолов станаха уважавани бизнесмени. Той още навремето Стойнето си беше гяволе. Бръмчеше на “Магурата”, винаги имаше кинти. Направи и прилична кариера във футбола. Беше много добро ляво крило, имаше техника, пас. Чорбар в кръвта си! Василев и Наско Желев пък стигнаха и до националния отбор, записаха по над 200 мача в “А” група. В тима ни беше и Сашо Еленков, Бог да го прости! Той почина много нелепо – от австралийски грип си отиде за една седмица.

- Спомняш ли си дебюта при мъжете?

-  Разбира се. Беше през есента на 1979 г. в мач срещу “Миньор”. На “Народна армия” играхме. Започнах като титуляр на мястото на Ангел Колев с номер 7 на фланелката. Бихме с 2:1 и играх добре. Старши треньорът Васил Методиев-Шпайдела ме похвали след мача.

-Как те посрещнаха “старите пушки”?

- В началото бяха малко наострени, защото всеки те гледа да не му изядеш хляба. Подадоха ми ръка най-вече Ангел Колев, десният бек Сашо Костов-Чепинеца, Георги Стефанов-Печения, бате Начко Михайлов. Той все сочеше болното си коляно и му викаше: “Чекмеджето, чекмеджето”. И наистина коляното му само хлопаше, вадеше се от ставата като чекмедже, а той си правеше майтап с болката. Тогава “Локомотив” беше страхотен отбор. Шпайдела успя да накара силните индивидуалности да работят в полза на колектива. И сега мога да ти изброя титулярния състав: на вратата Румен Горанов, пред него отдясно Жоро Стефанов, отляво Гошо Бонев, в средата на защитата Йордан Стойков-Бумбо и Боко Димитров, в халфовата линия отдясно Колев, в средата Венци Арсов, отляво – Трайчо Соколов, а напред бяха Бойчо Величков и Иван Дангов, малко зад тях Начко.

- На кой треньор си най-много задължен?

- Те всъщност са двама – Васил Методиев и Добромир Жечев. Шпайдела беше голям психолог, владееше съблекалнята. Имаше индивидуален подход към всеки от нас. Въведе съвременни треньорски методи, беше новатор. При него имаше невероятна дисциплина. Единствено Начко имаше известни привилегии, но това беше нормално. Той беше голямата ни звезда.

Бобата Жечев ми

е като втори баща

 

Голям човек и треньор. Два пъти съм играл в негови отбори – в “Локо” (Горна Оряховица) и в “Сливнишки герой”.

-  Идолът ти  във футбола?

- Начко Михайлов! Най-добрият футболист, с когото съм играл. Той беше огромна фигура за “Локомотив”. През него минаваха 90% от атаките на отбора. Не се връщаше много-много да помага отзад, но отпред беше фурия. Нямаше удържане. Няма вече къде да видите по терените играч като него – даваше скрити пасове, дълги по 50-60 метра. Фауловете, корнерите – няма какво да говорим. Беше ходещ учебник по футбол.  

- Определяха те за негов наследник?

- Да, така е. Това е една огромна гордост и в същото време отговорност. Аз лично никога не съм се сравнявал с бате Начко. Нямаше как да го достигна. Мисля обаче, че му бях достоен наследник в любимото “Локо” и не посрамих “десетката”.

- Ти завинаги ще останеш в историята с онзи фамозен гол срещу “Динамо” (Киев) в турнира за Купата на УЕФА. Какво си спомняш?

- Всички моменти и досега са ми като на кинолента пред очите. В първата среща в София ги ударихме с 1:0 след страшен гол на Начко от фаул. В нощта преди реванша сънувах странен сън – че именно аз вкарвам решителен гол, с който отстраняваме “Динамо”. Вечерта преди мача ме накараха да тренирам. Бате Начко, няма да забравя, имаше много тежка контузия. Имаше един украинец – Бесонов - направо го счупи от ритане в първия мач. Бате Начко адски го болеше крака. За реванша шефовете на отбора решиха да го вземат просто ей така – да пази страх на украинците и да ни дава кураж на нас. Оказа се, че нашите са му донесли тайно екипа в Киев и той направи загрявка в деня на мача. Няколко часа преди реванша ме пратиха при него за кураж. Още първите ми думи към него бяха: “Днес аз ще реша мача!” А той ми отвърна: “Как ще го решиш, като даже няма да играеш, бе?” Аз наистина тогава бях дълбока резерва. “Сънувах, че ще ги накажа”, му заявих най-отговорно. А той се спече, защото счете това за лоша поличба. Присъни ли ти се нещо преди мач, става обратното. Помислил си, че ще си вкарам автогол. Шпайдела все пак ме включи в състава. Спомням си, че слизаме от автобуса пред стадиона, а феновете крещят “Три ноль, три ноль”, демек ще ни бият с 3:0. Шпайдела тогава им отвърна “Три ноль, ама трябва да играеме тридцать дней”. Тази му реплика ни разведри настроението, отпусна напрежението, което беше ни сковало.

“Динамо” ни поведе с 2:0. Аз се молех да не вкарат трети гол. Знаех, че ще ги накажа. В 32-ата минута контузиха Наско Желев и Шпайдела ме извика при себе си: “Събличай се, влизаш”. Унгарският съдия Палотай ни режеше през целия мач. Още до почивката изгони Бумбо Стойков, който се сби с Хапсалис, а после показа червен картон и на Боко Димитров за “неправилно дишане”. През второто полувреме се случи и най-неприятният инцидент. Техният вратар Роменски се вряза с бутоните в слабините на Иван Дангов. Калците му се напълниха с кръв,

 

тестисите му

бяха разкъсани

 

Гледката беше страшна. На катетър го качихме после в самолета. Дойде 77-ата минута. Начко Михайлов финтира Бесонов и ми “хвърли” пас зад отбраната. Излязох очи в очи с вратаря. Около мен имаше двама украинци, усетих, че ме гонят и вече ме настигат. В отчаянието си бих със страшна сила от границата на пеналта. Топката влезе точно под гредата – 2:1. Аз се затичах към Начко да го прегръщам, а той ме отблъсна и ми извика: “Копеле, бегай към корнера, че има още 20 минути до края на мача”. Искаше да печелим време, нямаше място за празнуване. Спомням си, че коментаторът по телевизията беше объркал името на голмайстора. Казал, че не аз, а Кольо Спасов е вкарал гола. Спомням си, че на банкета, който по задължение дадоха домакините, те всъщност не се явиха. После в София пуснаха слух, че уж сме дошли на банкета един час предварително. Излъгали сме охраната, че сме премръзнали. Изпили сме и изплюскали всичко и сме си заминали, преди да дойде съперникът. Ние дойдохме навреме. “Динамо” обаче не се яви изобщо на банкета! Сервираха ни само по една тъмна бира и ни отказаха по още една. Докато чакахме самолета на летището, което беше блокирано заради снежна буря, видяхме главния съдия на мача. Той носеше огромен телевизор, очевидно подарен от домакините преди срещата. Малко след завръщането ни по нареждане отгоре уволниха Васил Методиев, понеже сме отстранили съветски отбор...

- Каква премия взехте?

 - По 1500 лева.
 

- Много си го обичам, защото той предопредели кариерата ми. Беше като някакъв проблясък, белязал живота ми по-нататък. Повече обаче си ценя едни други две попадения.

 

 Любимия го вкарах на
Боби Михайлов, докато
бях в “Локо” (Горна Оряховица).

 

Те бяха дошли с всичките си звезди – Наско Сираков, Гиби Искренов, Кокала Велев, Гошо Йорданов-Ламята. Спомням си, че първо Валери Ганев откри резултата още в 5-тата минута. Малко преди почивката аз поех една топка зад центъра, тръгнах напред. Нашето крило Печикамъков хукна на спринт към вратата и всички си помислиха, че ще му подавам. Боби Михайлов беше се улисал да гледа Печикамъка, аз обаче шутирах от близо 45 м с десен външен и топката влезе неспасяемо в ъгъла. Боби даже не мръдна. Това ми е най-скъпият гол. Бихме с 2:1. Стадион „Димитър Дюлгеров” пращеше по шевовете, повече от 20 000 зрители скандираха името ми. Това не се забравя.

Втория ми скъп гол го вкарах на “Ботев”(Враца). Мачът беше в София, до последната минута резултатът беше 1:1. Трябваше да бием корнер, обаче треньорът ни Гошо Берков – Белия орел, бесен се беше вече прибрал в съблекалнята. Аз засякох центрирането от корнера и с глава вкарах – 2:1 за нас! Влизаме в съблекалнята, а там Берката фучи, троши столове. “Какво направихте бе, некадърници такива!”. А аз най-небрежно му подхвърлих: “Споко, тренер, бихме!” Берката беше в шок.

- Беше един от най-добрите плеймейкъри в нашето първенство. Защо не те викаха в националния отбор?

- Това е голямата ми болка. Мисля, че можех да помогна, но селекционерите все ме пренебрегваха. А нямах и късмет. Иван Вуцов ме сложи в разширения състав за световното първенство в Мексико през 1986 г. Добре, ама се разболях от хепатит и 8 месеца бях извън строя. Така се разминах с Мексико. Разби ми се психиката, братче.

- Кой защитник те е ритал най-много?

- Най-големият касапин беше Александър Александров от ЦСКА. Той не се спираше пред нищо. Не гледаше

топката, а краката. Голямо ренде беше и моят добър приятел Сашо Марков – Магарето. Добре че по-малко съм играл срещу него, защото не си поплюваше. Няма да забравя и един мой сблъсък с Илиян Киряков. Аз играех в “Локо” (ГО), а той в “Етър”. Гочето Василев му беше казал да не се отделя от мен и той го разбра прекалено буквално. Дори когато излизах да бия тъч, Кирячето беше до мен. Не спря цял мач да ме рита. Падна ми една топка, прокарах му я между краката и вкарах гол. Бихме “Етър”. Еуфорията в Горна Оряховица беше невероятна. Нали си е местно дерби, а те не бяха били великотърновци от години.

- Участвал ли си в уреден мач?

 

В купен съм играл

 

 Една година трябваше да спасяваме “Спартак” (Плевен). Въпреки че Пламен Гетов ми е приятел, категорично отказах да участвам в комбинацията. Вечерта преди мача идваха емисари с пари при мен и Боре Илиев, но ги върнахме. Други от нашия отбор обаче взеха кинтите и на другия ден “Спартак” ни би с 2:1 и се спаси от изпадане в “Б” група. Тодор Колев беше главен съдия.  

- Защо си тръгна първият път от “Надежда”?

- Треньор ни беше Апостол Чачевски. Почна да се ебава с мене. Преди това изгони от отбора прекрасен футболист като Борис Илиев, юркаше и други момчета. Аз се усетих, че следващият освободен ще бъда аз и започнах да се оглеждам за оферти. Бобата Жечев ме покани в Горна Оряховица и аз приех. Тъкмо бяха влезли в “А” група.

- Никога не си се славил като особен режимлия. Как беше в Горна Оряховица?

- Всичко беше точно. Спомням си, че феновете бяха опънали плакати: “Моля ти се, бате Нако, премини на мляко”. Разпъваха ги тези обаче само, когато падахме. Когато биехме, на следващият мач по трибуните можеше да се прочете: “Който квото и да пие, важното е “Локото” да бие”. Така си беше. (Смее се). Аз си пиех, ама вкарвах голове. И в софийското “Локо” и в това от Горна Оряховица.

- Зная, че си и пушил?

- Преди всеки мач си пушех в кенефа. Треньорите знаеха, ама се правеха на луди. Нали биехме. Иначе първи Пламен Гетов ме е учил да пуша “Кент”. Бяха много силни цигари, удариха ме в главата, стана ми лошо. В продължение на няколко години ги бях спрял. Ама в “Локото” пушеха почти всички – и Боко, и Ради, и Венци. Сега също пуша, ама от тия – нелегалните. По отношение на алкохола съм фен на уискито, водката и коняка. От време на време си позволявам да кривна встрани и с някоя биричка.

- Май не обичаш да спазваш много-много правилата?

- Напротив, никога не минавам на червено (смее се). Иначе трябва да ти призная, че няколко години съм карал без книжка.

- Е, как така?

- Ами докато играехме в “Локото”, нали бяхме офицери и никой катаджия не смееше да ни спира. Така аз си карах спокойно без книжка. 

- Забавни случки, колкото щеш. През зимната пауза бяхме на подготовка в Казанлък. Добре, ама ние с моите авери Боре Илиев, Тошко Арсов и Вальо Ганев решихме да отидем на дискотека. Цяла нощ пихме и се забавлявахме. Бобата обаче обикалял на проверка по стаите и видял, че ни няма. “Вместо да давате пример на младите, ги учите на лошо”, ни вика Жечев. Ядоса се и ни отстрани от отбора. Тогава стана страшно. Последва невероятен обществен и политически натиск. Кметът и партийният секретар започнаха да натискат Жечев, да ни върне в състава. Работнически колективи пишеха писма на големците, че трябвало да ни амнистират, защото когато “Локото” бие, се повишавала производителността на труда.

 

И ни

върнаха

след два дни

 

Публиката много обичаше и Асан Абишев. Истинска легенда беше Асенси и голям образ! Знаеш ли какъв лаф имаше Бай Асан? Викаше: “Ако поставиш пред мен една каса бира и една готина пичка, винаги ще избера бирата”. Беше добър футболист, страшни фаулове биеше. Изкарах си страхотни времена в Горна Оряховица. Получих обаче солидна оферта от “Лудогорец”. “Б” група - верно, ама даваха яки кинти! С Борето Илиев дори тренирахме два дни там, треньор беше Григор Петков. Хората ни даваха и по една секция, цял камион с мебели, само и само да останем в Разград. Генералът от Горна Оряховица обаче не ни пусна. Изпрати едно такси, натовариха ни и ни върнаха.

- После отиваш на гурбет в Кипър...

- Да, през зимната пауза отидох в “Алки”. Получавах заплата 1500 долара, но ченгетата от посолството ми я взимаха половината, защото не съм имал право да получавам повече от посланика. Аз тръгнах силно в “Алки”, за пет мача вкарах 12 гола. Треньор ни беше един чех – Лопата се казваше. Шефовете ме обожаваха. Щом разбраха каква е работата с посолството, ми казаха само: “Не се притеснявай”. На мен ми оставаха 650 долара след набега на посланика. С хората от “Алки” обаче измислихме трик: един човек минаваше по трибуните сред публиката и в една шапка събираше от феновете пари, докато се съберат още 850 долара. 

В Кипър изкарах един сезон и се прибрах в “Надежда”. Данко Роев ни беше треньор. Изиграх страшни мачове, “Ботев” (Враца) ги разпрахме с 4:0, аз вкарах хеттрик, един от головете беше с пета. Имах отлични партньори – Митко Васев, Кирчо Метков, Сашо Бончев, Кайзера, Павката Дочев, Гошо Петков...Правехме разногледи другите отбори. Тук аз обаче направих най-голямата грешка, която няма да си простя, докато съм жив.

- Какво имаш предвид?

- Тодор Колев беше шеф на клуба. Подведе ме и

 

ме накара да

помогна за

изгонването

на Данко Роев

 

Нещо двамата не се обичаха много-много. Аз, глупакът, след един мач влязох в съблекалнята и се изцепих: “Бате Данко, ти си хубав човек, но за треньор не ставаш”. Момчетата изпопадаха от смях, а Роев се смути и си излезе. После разбрахме, че си е подал оставката. Бог да го прости Бате Данко, а ако може, нека и той да ми прости на мен, за моята глупост.

После Ангел Колев ни стана треньор. Няколко месеца по-късно отидох да ритам в Германия. Един от Държавна сигурност ни уреди в третодивизионния “Любек”. Взе ни ченгето по 10 000 марки. Бяхме трима българи – аз, Симеон Чилибонов и Альоша Андонов.  Много голове вкарах – 29 само през първия сезон. Влязохме веднага във Втора бундеслига. Заплатите ни бяха големи – над 3000 марки. Стигнахме и четвъртфинал за Купата на Германия срещу “Хамбургер”. Паднахме с 1:2, но феновете ни бяха предоволни. През следващия сезон смениха треньора, аз поисках да ми вдигнат заплатата. Заминах с Наско Желев да си уреждам трансфер във Франция, в “Шарлевил”. Одобриха ни, но шефовете на “Любек” им искаха 100 000 марки за трансфера. Не се получи и аз се прибрах в София. Пак ме спаси моят “татко” Бобата Жечев. Беше станал треньор на “Сливнишки герой”. Привлече куп футболисти, играли по “А” група.

 

Заплатите ни

бяха яки - по

7-8000 долара

 

Големи пари!  Играх една година във “В” група. Щом спонсорът спря кинтите, кацнах в Гоце Делчев. Там пък бях играещ треньор. В тима ни имаше двама руски младежки национали. В Гоце Делчев спрях с футбола на 35 години. Това беше последната ми спирка. 

-Как се разви животът ти след това?

-Помогна ми Стойне Манолов. Бях охрана в неговите казина и бингозали. Занимавах се за кратко с една бирария, с ресторантьорство. Бях пазач и на паркинг. От 7 години съм на работа в район “Сердика”. Имам двама сина – Митко (30 г.) и Тошко (26). Разведен съм с първата ми жена. В момента съм щастливо влюбен в една прекрасна жена – Румяна. Тя е банкова служителка. Живеем заедно. Много съм щастлив. Съжалявам, че не съм я срещнал по-рано. С нея преоткрих любовта.
Милен  ДИМИТРОВ