ИГРАЙ БЛИЦ ГЕЙМ 2 - ТУК!

Спомняте ли си едно дългокосо, бързоного и вечно усмихнато крило на “Локомотив” (Сф), нахлуло с гръм и трясък в нашия футбол, но преминало като метеор през него? Жоро Борисов – един от голямата тройка юноши на “червено-черния” клуб, заедно с Георги Пеев и Емил Гъргоров, оставили следа и в националния отбор през последните 30 години. Беше на върха, къпеше се в слава и пари, но съдбата така го завъртя в последно време, че беше и на дъното. Това е историята на един талант, толкова различна, и в същото време толкова типична за футбола.

 

Мнозина специалисти и фенове считаха Георги Борисов за един от най-големите таланти в родния футбол за последните две десетилетия. Тази оценка никак не беше пресилена, друг е въпросът доколко Жоро успя да реализира наистина огромната си дарба. Той беше една от най-свидните рожби на детско-юношеската школа на най-стария железничарски клуб в Европа. Още от шеметния си дебют в мъжкия футбол на 25 април 1991 г. момчето от село Беримирци даде заявка за нещо голямо. Появи се в игра в края на мача срещу “Черноморец” (Бургас), а трибуните в “Надежда” посрещнаха младока с овации. Вече се говореше за Жоро Борисов, феновете бяха чували за

 

дрибъла, с който

прави луди

защитниците,

 

за фамозната му техника, за погледа върху играта. Дойде моментът да го видят и в действие. При първия досег с топката крилото остави на земята доста по-опитния десен бек на бургазлии и центрира остро в наказателното поле към главата на тарана Владо Стоянов. Минути по-късно стана и най-красивият момент в мача. Борисов нахлу в пеналта и със завидно самочувствие простреля вратаря Любомир Шейтанов, фиксирайки крайния резултат 3:0. Какъв дебют само за един “юноша бледен” и само 17-годишен! А “червено-черните” фенове вече знаеха, че са намерили своя нов любимец. До края на първенството треньорът Ангел Колев не извади от групата новото момче. Жорко още един път влезе като резерва, а четири пъти беше титуляр. Вече през новия сезон бързакът беше титуляр в отбора, стигнал до пето място в първенството. Дългокосият футболист записа 28 мача и вкара 3 гола, а в състава бяха Дончо Донев, Сашо Дудов, Иво Славчев, Митко Васев, Адалберт Зафиров, Владо Стоянов, Гошо Христов – Чапаеца, Ради Вардаров, Сашо Панталеев, Тони Велков, Антонио Ананиев...На всички правеше впечатление хъса, неизчерпаемата енергия и спортна злоба, с която играеше Жоро.

От същото това поколение, родени 1974 г., в “Локомотив” излязоха още силни футболисти – Явор Вълчинов, Виктор Михайлов, вратарят Владо Манолков, но най-талантливият беше Борисов. Беше любимец и на селекционерите на националните отбори. Христо Андонов-Пелето го повика при батковците в младежкия представителен тим, където играеше редом до мъже, с по 3-4 години по-големи от него.

Може би най-силните му сезони бяха 1993/1994 и 1995/1996. През първия Борисов взе участие в 27 мача и вкара 5 гола, а през втория цифрите бяха почти идентични – 26 мача и 6 гола. Жоро се чувстваше щастлив, на върха на вълната.

“Локомотив” записа през 1995 г. и последния си голям успех – спечели Купата на България. На финала “железничарите” биха “Ботев” (Пд) с 4:2. Може би това беше първото голямо разочарование в кариерата му – пропусна сблъсъка за трофея заради контузия. Като че ли от този момент, в който родното “Локо” превзе върха,

 

тръгна надолу

кариерата на

детето-чудо

 

С идването си през лятото на 1994 година  президентът Николай Гигов хвърли купища пари, за да привлече звезди от провинцията и от чужбина. То не бяха залязващи сръбски “исполини” Горан Василиевич, Иван Радивоевич, както и нашенците Диян Петков, Симеон Чилибонов, Иво Андонов, Георги Марков, Ясен Петров, Диан Ангелов, Тошко Праматаров, Марчо Дафчев, Славчо Павлов, Иво Славчев, Анатоли Нанков и кой ли още не. Минаха куп периферни играчи като Димитър Попов, Славчо Тошев, че даже имаше и един Мирослав Мирославов. Бройката им беше несметна. Та футболистите се бяха превърнали едва ли не в галените и глезени деца на шефа. Идваха в София, слагаха подпис под договора, а щедрият Чичко-Паричко им даваше и бонуси – на кой мезонетче, на кой луксозна количка – голямо и всеобхватно беше сърцето на боса. За треньорите, изредили се през “златната мина” “Надежда” пък има ли смисъл да говорим. Примерът с Христо Бонев – Зума, е достатъчен. И през всичкото това време, в което Гигов изливаше нов рог на изобилието към своите любимци, юношите на “Локомотив” оставаха немили-недраги. “Аз взимах най-малка заплата от оня отбор на “Локото”. Големите пари отиваха в джобовете на други. Да, признавам, че премиите бяха големи, признавам, че получавах доста пари в сравнение с обикновените българи, но пък като погледнех моите колеги, място за сравнение нямаше с тях, твърди Борисов. – Болно ни беше на мен, на Яшката Вълчинов, на Владо Манолков, че ни смятат за втора ръка футболисти. Чувствахме се недооценени.”

Въпреки това, Жоро минава за любимец на цяла “Надежда”. Къпе се в слава и пари, кара лъскави коли, популярен и обичан човек е. За него няма затворени врати, не само на терена.

През лятото на 1997 г. в офисите на клуба от “Надежда” идва оферта от “Левски” за Жоро. Иска го новият треньор на “сините” Стефан Грозданов. “Дойдох на “Герена” по покана и на Андрей Желязков. Винаги ще уважавам Жужо, бяхме приятели. Това беше и най-щастливата година в моята кариера, признава Борисов пред “ШОУ”. - Никога не крил, че от дете съм левскар. Да играя със синята фланелка, беше една сбъдната мечта за мен.”

Върхът на “синия” сезон е спечелената Купа на България и то по категоричен начин – ЦСКА е помлян на финала с 5:0, навръх половинвековния юбилей на “армейския” клуб. Жоро излиза титуляр в този култов мач и на няколко пъти прави разногледи “червените” защитници. През юни изненадващо или не треньорът на победителите Михаил Вълчев е сменен с украинеца Вячеслав Грозни. Крилото от Беримирци се превръща в един от любимците на Слава. Апотеозът на изявите му със синята фланелка е хеттрикът срещу беларуския “Локомотив” (Витебск). Мачът от турнира КНК е на 13 август 1998 г. Борисов излиза титуляр и се разписва в 23-ата, 44-ата и 88-ата минута. “Сините” записват най-голямата си победа в евротурнирите – 8:1 след онова неповторимо 12:2 срещу финландците от “Рейпас” от 16 септември 1976 г. Героят този път е Гошо Борисов. По този 23-годишният нападател става

 

вторият играч

на “сините” след

Никола Котков

 

с хеттрик в евротурнирите. По ирония на съдбата и Котето е рожба на “железничарския” клуб.

Това обаче е и началото на края за таланта. Последва завръщане в родното гнездо – “Локомотив”. Нещата вече не са същите. Момчето вече е зрял мъж, дългата му коса, тип “футболно киче”, с която стана известен в старта на кариерата си, отдавна го няма, бързината не е същата. Борисов все по-често остава на скамейката на резервите. “Локомотив” има своите нови герои – Георги Пеев и Емил Гъргоров.

През 2000 г. отива да рита край Светите земи. В израелския “Бней Сахнин” Борисов изкарва шест месеца, после е привлечен от “Апоел” (Рамат Ган). В този тим бившият национал остава две години.

Последният сезон на Борисов в родния клуб е през 2003/2004 г. Тогава той се връща с големи надежди, но жесток конфликт със старши треньора Ясен Петров го отделя от отбора и го кара да се раздели с “Надежда” само на 29 години. Следващите спирки в кариерата му са “Доростол” (Силистра), “Балкан” (Ботевград) и “Миньор” (Перник).

С треньорската професия учи първите стъпки в школата на Димитър Пенев в Мировяне, където работи от 10 февруари 2007 до 20 май 2008 г. После идва ред на “Люлин”, “Нови Искър”, “Хебър” (Пазарджик). Беше наставник даже на женски тим – “Олимпия”. Има и една авантюра в едно пернишко село – Ковачевци. Борисов извежда скромния тим до бараж за влизане във “В” група като играещ треньор. За да докаже, че кръвта вода не става, Жоро опита и от предизвикателството на минифутбола. Беше лидер на един от доминаторите в последно време у нас – отбора на “Телеграф”, в който се беше събрал с познати фигури като Георги Богданов – Животното, синовете на легендата Начко Михайлов – Виктор и Мишо, с вратаря Борислав Драгомиров – Лукчето, Иво Аспарухов, Гошо Александров, Иво Иванов-Кантона, и др. Голмайсторът Борисов се изявяваше и като вратар в първенството по футзал. Стана и отличен футболен съдия на една от най-силните аматьорски лиги в София.

 

Стъпката от

върха до дъното

 

е много бърза и винаги болезнена. Изпита го на свой гръб и бившия национал. Припечеленото по време на футболната му кариера се изпари бързо. Приятелите рязко намаляха, някои направо изоставиха таланта. Беше натрупал дългове, даже лихвари го тормозеха по едно време. В продължение на 2 години Жоро стоя без работа, захвана се с какво ли не, за да осигури прехраната на семейството си. По едно време внасяше коли от чужбина, беше събирач на дългове, че даже и строителен работник. От година и нещо обаче казва, че вече е намерил своето призвание. Борисов създаде частна футболна школа за деца “Ферион”, на която отдава цялото си внимание. “Работата с деца ми носи най-голямото удоволствие. Да гледаш как растат пред очите ти, как се учат и вече доказват на терена – няма как да се замени това нещо”, признава Жоро.

“Винаги съм оптимист. Вярвам, че винаги след лошото, след гадостите в живота, идва хубавото”, завършва с типичната си усмивка бившият национал.