Цялостната промяна в немския футбол отне повече от десет години работа и най-вече планиране. Мнозина анализатори правилно отбелязват, че началото е поставено в началото на настоящия век и то доведе до пълното преобръщане на представите и разбирането за футбола в страната. Именно те започнаха да задават въпроса: Не може ли в нашите държави някак да приложим германския модел? Отговорът не е еднозначен, но повече клони към отрицателен.
Първото нещо, което трябва да бъде разбрано е, че в Германия дори революциите се добре планирани и организирани, а освен това са направени благодарение на дисциплина и ред. Напоследък с много факти и цифри хората опитваха да обяснят как един дърводелски, остарял и защитен германски стил от 80-те и 90-те години на ХХ век се превърна в техничния, модерен и офанзивен стил на немците от последните години.
Всички техни обяснения накрая се свеждаха до инвестирането на определена сума пари в една футболна програма и след това се чака от нея да излязат таланти като Месут Йозил и Марио Гьотце. Лошата новина за всички е, че това не е толкова просто. Не само защото парите са само едната страна от метода. Другата основна част е характерната само за Германия структура на футбола. А именно в нея се крие основата на промяната.
Парите винаги са проблем, но той е един от най-малките. Да погледнем какво показват цифрите. За последните 12 години в Германия са били изградени 52 центъра за развиване на футболни таланти. Освен това са отворени 366 регионални треньорски бази, в които 1300 професионални треньори обучават по-младите си колеги на основите на модерния футбол.
През 2002 г., когато започна т.нар. „Продължителна програма за изграждане на таланти“, германската футболна централа (ГФС) и професионалните клубове в страната похарчиха общо 48 милиона евро за изграждането и въвеждането на системата. През годините тази сума растеше и в момента е близо двойно по-голяма.
Инвестицията може да изглежда огромна, но това е цената, която германският футбол плати за пропуснатото време за налагане на промени през 90-те години на миналия век. Тогава през цялото десетилетие селекционерът на националния отбор Берти Фогтс не спираше да повтаря, че в страната няма футболни таланти и германският футбол лежи на старите си лаври, а това скоро ще доведе до изоставането в сравнение с други държави.Още в началото на 1998 г. Фогтс предлага по-малка и по-скромна версия на програмата за развитие на таланти. На Германия обаче са нужни повече от две години, за да осъзнае, че такава промяна наистина е наложителна и трябва спешно да се намерят футболни таланти или да се изградят такива. Събуждането идва с отчайващото представяне на Евро 2000. По това време дори и да има изпъкващи с качествата си млади футболисти, няма кой да ги забележи. През 2000 г. 21-годишният Мирослав Клозе, който на Мондиал 2014 стана най-резултатният футболист в историята на световните първенства, играеше футбол в пета дивизия за аматьорския отбор на Кайзерслаутерн. Малцина специалисти бяха чували за него, а повечето скаути не пътуваха по цялата страната, за да търсят таланти.
Сега обаче има изградена скаутска мрежа, която покрива всички кътчета на Германия. „Ако футболният талант на века се роди в малко селце отвъд планината, само няколко години след това ние ще знаем за него и ще помогнем в развитието му“, твърди Йорг Даниел, бивш вратар и настоящ директор на „Продължителната програма за изграждане на таланти“.
В Германия осъзнават, че намирането на таланти и изграждането им като футболисти не е достатъчно. Няма да е достатъчно да ги учиш на остарял футболен стил – като персоналното покритие, което доста се използваше в Бундеслигата в началото на сегашния век. Необходимо е обучение на младите треньори за новостите във футбола, а те пък трябва да ги прилагат на всички нива – от подготвителните групи до първия отбор на професионален клуб.
Именно в тези центрове за подготовка на специалисти е създадено това, което другите държави много бавно ще копират от германския модел. Всички треньори освен на тънкостите на спорта се учат, че националният отбор е важен колкото или дори повече от клубния тим. Учат специалистите да мислят за националния отбор.
Известно е, че в условията на професионалния футбол, където постигането на резултати и цели са приоритет, мисълта за доброто на представителния тим на страната няма много голямо място. Те дори и не се грижат да създават собствени таланти. Ако за постигането на целите на клуба са необходими 11 футболисти от чужбина, за клубовете това не е проблем.
Естествено, всеки професионален клуб има собствена школа. Освен това е добра реклама, ако в първия си отбор имаш момчета, излезли от клубната академия, но това не е задължително. По-лесно е дадеш определена сума пари за научен и успешен футболист, отколкото да създадеш собствен талант. А и клубовете нямат търпението да изграждат отбор от млади играчи, тъй като трябва да преследват поставените си цели, а с младоците дори няма гаранция, че те ще бъдат постигнати дори и след една-две години. По-малко рисковано е с купени футболисти, които са се изградили на друго място, да решаваш задачите си – без значение дали това е полезно за националния ти отбор.
В това отношение преди години германските клубове не бяха по-различни от събратята си в другите държави. Какво наложи промяната. Това са три основни фактора – история, пари и принуда.
В днешно време германското първенство се развива по модела на английската Висша лига. ГФС се грижи за националния отбор, турнира за националната купа и съдиите. Професионалните клубове си имат собствена асоциация – Германската футболна лига, която управлява първите две дивизии. Това обаче не беше така в началото на века. ГФС се занимаваше с всички футболни въпроси в страната и всеки клуб беше член на футболния съюз. Разделението на властите стана доброволно и приятелски. До момента ГФС и ГФЛ работят в тясно сътрудничество. В следствие на това и на някои други промени, на всички е ясно, че което е добро за футболния съюз, е добро и за клубовете в дългосрочен план, а в това се включват и успехите на националния отбор.
През август 2000 г., веднага след края на унизителното представяне на европейското първенство, Изпълкомът на ГФС започна да търси начин за помощ на националния отбор. Беше направена работна група, в която влязоха представителите на 7 клуба от Бундеслигата. За президент беше избран Карл-Хайнц Румениге от Байерн. Член беше и изпълнителният директор на Байер (Леверкузен) Волфганг Холцхойзер, който заяви: „Всички трябва да гледаме на националния отбор като на 19-ия и най-добрия отбор в Бундеслигата.“
Като пожелание това звучи добре, но не всички клубове споделят тази позиция. Това обаче се промени с разделянето на ГФС от ГФЛ. Скоро това доведе до втория фактор за промяна в мисленето на клубовете – парите. Или по-скоро липсата на пари. В края на 2001 г. Бундеслигата беше изправена пред сериозна финансова криза, тъй като основният телевизионен партньор на шампионата фалира. Всички отбори, с изключение на Байерн, се оказаха в тежко положение. Те трябваше да обърнат вниманието си към германските футболисти, тъй като на трансферния пазар повече не можеха да се мерят с отборите от Англия, Испания или Италия.
Добър пример за това е Борусия (Дортмунд). Години наред „жълто-черните“ имаха силна школа и спечелиха шампионските титли при юношите в пет поредни години – от 1994 до 1998 г. Много трудно обаче някой от играчите от тези шампионски тимове пробиваше до първия отбор. Клубната политика беше да се купуват големи играчи от чужбина, за да може Борусия да се конкурира успешно на европейската сцена. В Дортмунд до такава степен пренебрегваха собствената си школа, че в един момент бяха на крачка от изхвърляне от Бундеслигата.
Това ни води до третия и вероятно най-важен фактор – принудата. Със създаването на Германската футболна лига на клубовете бяха наложени лицензи за професионалния футбол. Те се дават при покриването на определени критерии, повечето от тях са финансови. Точно това ежегодно лицензиране се счита за основната причина за икономическата стабилност на германските клубове. Със създаването на „Продължителната програма за изграждане на таланти“ беше наложено правилото, че всеки професионален клуб в страната трябва да изгради център за подготовка и обучение, а освен това трябва да създаде собствени таланти.
Правилото регулира броя на играчите с германски паспорт, които всеки отбор трябва да има в състава си, броя на треньорите и
физиотерапевтите на работа в клуба, както и задълженията на всеки тим в търсенето на таланти. Неизпълнението на едно от посочените условия лишава съответния клуб от професионален лиценз и той ще трябва да участва в аматьорските лиги.Налагането на тези правила наложи през годините и промяна в културата на клубовете. Много трудно е да кажеш на човек като Роман Абрамович как да управлява Челси или да обясниш на „Абу Даби Юнайтед Груп“, че Манчестър Сити е длъжен да създава играчи за националния отбор на Англия. В Германия обаче ситуацията е различна. Това се дължи на простия факт, че клубовете не са частна собственост и имат дългогодишна обществена обвързаност.
Единственият германски професионален отбор, който до последно се съпротивляваше на промените, беше Борусия (Дортмунд). „Жълто-черните“ се опъваха до последния момент и омекнаха, след като с ултиматум разбраха, че поведението им може да доведе до изхвърлянето на клуба при аматьорите. Парадоксалното тук е, че именно в създадения след ултиматума център за развиване на таланти в Борусия (Дортмунд) беше изграден авторът на шампионския гол за Германия от финала на Мондиал 2014 – Марио Гьотце.
Има и два допълнителни аспекта за успеха на германската футболна революция, които често остава недооценени от наблюдателите – социалната и културната промяна. За социалната промяна всички разбраха през 2009 г., когато Германия спечели европейската титла до 21 г., а в тима освен немци имаше играчи с потекло от Русия (Андреас Бек), Полша (Себастиан Бьониш), Гана (Джером Боатенг), Нигерия (Денис Аого и Чинеду Еде), САЩ (Фабиан Джонсън), Испания (Гонсало Кастро), Тунис (Сами Кедира и Енис Бен-Хатира), Иран (Ашкан Дежага) и Турция (Месут Йозил).
Това беше последното потвърждение, че Германия се е превърнала в имигрантска държава, точно както и останалите модерни западни нации. Това стана доста по-късно поради една очевидна причина. Германия губи всичките си колонии през първата половина на ХХ век, а през следващите 50 години не е много атрактивна заради последиците от Втората световна война. Но това се промени. Първите поколения турски имигранти предпочитаха да играят за националния отбор на страната на родителите си. Но и това се промени. Сега често може да се види футболист с турско потекло да играе за националния отбор на Германия.Последната промяна, която беше отбелязана е свързана с футболната култура. Тя се изразява предимно с появата на млади и иновативни треньори, които не са били звезди по време на футболната си кариера. Най-известните примери за това са Йоахим Льов и Юрген Клоп, но не бива да се забравят Ралф Рангник и Томас Тухел. Нищо обаче не илюстрира промяната във футболната култура в решението на ГФС през 2004 г. да назначи Юрген Клинсман за треньор на националния отбор. Представителният тим на страната беше поверен на човек без никакъв треньорски опит, но пък Клинсман се превърна в лицето на революцията в германския футбол в най-важния й период. Това беше проява на смелост и дързост. Да, наложена в условията на трудности и напрежение, но все пак смелост.
Ули ХЕСЕ, „Four Four Two“
