Точно преди 20 години, на 15 юли 1989 г., си отиде един от английските футболисти с впечатляваща кариера. На 33 години след трагична антомобилна катастрофа в покрайнините на Мадрид почина Лори Кънингам, прекарал по-голямата част от кариерата си в чужбина.

Това, което Лори остави с изявите си на терена, и промените, които наложи, го изстреляха в друга орбита.  Отхвърлен от Арсенал, той започна професионалната си кариера в Лейтън Ориен през 1974 г. и след пет години се превърна в първия англичанин, облякъл екипа на Реал (Мадрид).

Неговото невероятно пътешествие от “Бризбейн Роуд” до “Бернабеу” премина през Уест Бромич, с екипа на който се превърна в първи тъмнокож, играл за всички национални отбори на Англия, и заедно със защитника Брендън Бетсън и нападателя Сирил Режис създадоха легендарно партньорство.

Под ръководството на Рон Аткинсън триото, получило прякор “Three Degrees” на името на американска соул група, водеше “дроздовете” в един от най-великите периоди в историята на клуба.

“Смея да твърдя, че по това време за един период бяхме най-добрия отбор в Европа, заяви Аткинсън за “Би Би Си Спорт”. – Не ограничавах играта на Лори. Просто му давах да прави с топката каквото си поиска. През сезон 1978/79, когато победихме Валенсия, той бе невероятен. Не съм работил с по-добър футболист. Имал съм в състава си Брайън Робсън, в Атлетико (Мадрид) беше Пауло Футре, но Лори бе несравним с тях.”

Кънингам, Режис и Бетсън бяха изключителни и в двете значения на думата – английските фенове не бяха виждали трима тъмнокожи играч в един отбор от елита, преди това трио да направи няколко невероятни изяви. Режис подължава да се гордее с това, което са сторили в Уест Бромич – да смълчат расистките възгласи, които са били естествени за английски футбол през 70-те.

“По това време имаше играчи като Джъстин Фашаню, Лутър Блисет и Гарт Крукс, но случващото се в Уест Бромич бе направо радикално. Трима чернокожи в един отбор бе нещо невероятно, разказва Режис. – Тогава имаше много стереотипи относно тъмнокожите – че не можем да се справим със студеното време, че сме буйни и нямаме необходимия характер. И ако си израснал в Лондон през това време, както бяхме ние тримата, със сигурност щеше да знаеш, че си различен. Тогава не можеше да нараним феновете заради възгласите им срещу нас с изпъление като на Ерик Кантона, трябваше да го направим на терена, с нашите способности. След това се появиха няколко мениджъри като Греъм Тейлър, Дейвид Плийт и Джон Бонд, които явно си казаха: “Тези черни момчето могат да играят”.

А Кънингам показа колко добре може да играе в мача за купата на УЕФА срещу Валенсия на 6 декември 1978 г.. Двубоят, който промени живота му.

“Това е мач, който всички помнят, твърди Режис. – Той бе неудържим, показа 90 минути истинска класа. Всичко му вървеше. В този мач той грабна вниманието на Реал (Мадрид) и дори го продаде на испанския клуб.”

По-късно същия сезон Кънингам изигра първия от шестте си мача за националния отбор на Англия, а през лятото се озова в Мадрид. Преговорите за преминаването се водят в дома на Аткинсън. От гледна точка на настоящите “галактикос” трансфери на Реал (Мадрид), преминаването на Лори Кънингам си проведено по един умилително аматьорски начин.

“От нашия клуб преговаряше президента Бърн Миличир, а от Реал (Мадрид) беше Рамон Калдерон, спомня си Аткинсън. – Те започнаха надлъгването от 250 000 паунда, а ние искахме 1,5 милиона. Никой не говореше на чуждия език, освен преводача, и затова пишехме цифрите на листчета. Показвахме им написаното, те го зачеркваха и написваха собственото си предложение. Така направихме трансфера. Когато предложиха 250 000 паунда, моето куче взе да лае, а аз им казах: “Вижте, дори и кучети ми знае, че не сте прави.”

Договорена е трансферна сума от 950 000 паунда и 22-годишният Кънингам напуска “Хоутърнс” в посока Мадрид. За всички страни от преговорите нещата никога повече няма да са същите.

“От негова гледна точка бе невероятно да играе за Реал (Мадрид), но за Уест Бромич бе жалко. Имахме невероятно разбирателство, разказва Режис. – Това бе началото на разпадането ни. Две или три години по-късно Брайън Робсън напусна, след това и Реми Моузес. Не мисля, че след това клубът бе същият.”

За Кънингам живота в Испания започва добре. Реал (Мадрид) печели дубъл и се класира на финала на КЕШ през 1981 г., където губи от Ливърпул. Но контузиите удрят по играча. Без наличието на мениджър или някой друг, който да се погрижи за него, физиологическият ефект на травмите се стоварва по психиката на британеца.

“Ако си показал, че можеш да играе на 100% от възможностите си, а това е трудно да се подържа, хората искат да видят от теб 110%. Лори не можа да се справи с това напрежение. То може да разбие всеки човек”, твърди Режис.

След четири години на “Сантяго Бернабеу”, през 1983 г. Кънингам отново се събира с Рон Аткинсън, който вече е поел “Манчестър Юнайтед”, след като е пратен под наем на “Олд Трафорд”.

“Имахме желание да го вземем за постоянно и той щеше да играе на финала на ФА Къп през 1983 г., но се провали на физическия тест на предния ден, разказва Аткинсън. – По това време имахме право само на една смяна, която да направим по време на мач. Ако имах повече възможности за промяна, щях да го пусна в игра и ако не му тръгне, да го заменя с някой друг.”

След като напуска Реал (Мадрид) в края на сезон 1982/83, безстрашният Кънингам започва да обикаля различни отбори в Европа с краткосрочен договор. Накрая той получава своя шанс за изява на финал на ФА Къп и това става с “Лудата банда” на Уимбълдън през 1988 г.

“Техният стил бе далеч от неговите разбирания за играта, но това само е показател до каква степен кариерата му се бе сринала, твърди Режис. – Той бе толкова добър с топка в краката, а трябваше да играе за отбор, излозващ типичните дълги центрирания. Различно е да играеш за Реал (Мадрид) срещу Барселона и да си на “Плъф Лейн” (старият стадион на Уимбълдън).”

Появата на Кънингам в игра през второто полувреме при победата на Уимбълдън с 1:0 над Ливърпул се оказа неговата последна изява в английския футбол. След това се върна в Мадрид, за да се състезава за втородивизионния Райо Валекано. За новия си испански отбор той бележи попадението, което печели на клуба промоция в Примера дивисион. Малко след това е и последният път, в който Аткинсън го вижда за последно.

“Заедно с него отидохме до президента на Райо Валекано, спомня си легендарният специалист. – Лори разпалено обясняваше как през следващия сезон ще блести на “Бернабеу” и ще накара Реал (Мадвид) да съжалява, че се е разделил с него. Само месец по-късно той бе мъртъв.”

Режис, който няколко години преди това е оцелял в подобна катастрофа като тази на Кънингам, е разтърсен от смъртта на своя бивш съотборник.

“Когато видиш най-добрият ти приятел, чиито живот в много аспекти се е развивал паралелно с твоя, с неговите пари, коли и къщи мъртъв, започваш да си заваш въпроси за живота. Само 15 месеца по-късно аз се преродих, този път като истински християнин. Има много неща, за които да благодаря на Лори”, твърди Режис

Мнозина млади фенове на футбола си задават въпроса, какъв футболист е бил Кънинтам и може ли да бъде сравняван с някой по-добре познат.

Аткинсън го сравнява с играещия за Барселона бивш нападател на Арсенал Тиери Анри, докато Режис твърди, че Кънингам му напомня за едно много по-скъпо и по-скорошно попълнение на Реал (Мадрид) – Кристиано Роналдо.

“Лори бе като Кристиано Роналдо в начина, по който хората го възприемаха, твърди роденият във Френска Гвиана бивш национал на Англия. – Той имаше собствен стил и собствен блясък- Бягаше на пръстите си, бе елегантен и притежаваше невероятни финтове и дрибъл.”

Двадесет години по-късно той продължава да съжалява за загубата на Лори Кънингам като приятел и като футболист. Въпреки своите само шест мача за Англия, Кънингам остави следа, която позволи на други играчи да се възпозват от нея.

“Той не успя да реализира потенциала си в националния отбор, съжалява Режис. – Но ако говорите с второто поколение тъмнокожи играчи в националния тим, хора като Йън Райт, те ще ви кажат, че за тях Лори е бил вдъхновение. Гледайки го, те са си мислели: “Щом той може да го направи, значи и аз мога.”

Джулиън Шей/“Би Би Си”