2019 г. под знака на древно китайско проклятие

ГЕРБ, каквото и да говори фейсбук агитката на тази или онази партия, продължава да печели избори

Местни избори, евроизбори, оставки, протести, нов главен прокурор, Стратегията за детето, Закона за социалните услуги и пак тази Истанбулска конвенция. Това пише в свой коментар за "Труд" Петър Кичашки от Институт за модерна политика.

Да не говорим за големите процеси – Брекзит, измагьосаните от въздуха опити за „импийчмънт“ на президента Тръмп, климатичната паника на разни грети и гретчовци. Въобще 2019-а беше толкова наситена със събития, че годината не би била пълна без един опит за обзор на процесите, които протекоха и ще продължават да протичат.

Във вътрешно-политически план 2019 г. беше изпълнена с избори, паника, истерия, подвиквания и рунтави попържни. В резултат не се промени нищо.

Опозицията два пъти успя да загуби избори, които можеше да спечели. На евроизборите истерията и крясъците отблъснаха мнозина от урните, левицата не успя да убеди мълчаливото обществено мнозинство, че заслужава „да поведе бащина дружина“.

На местните избори, макар БСП да се представи по-добре, отколкото преди 4 години по същото време, резултатите пак не дадоха повод за опозиционна радост. В София БСП не успя да направи дългоочаквания пробив, в Пловдив, Варна и Бургас левицата е шумов фон, а не основен играч. Общо взето гледаха да стане като хората, а то стана както обикновено.

ГЕРБ от своя страна, каквото и да говори фейсбук агитката на тази или онази партия, продължава да печели избори.

И то в условията на „Апартаментгейт“ и разжалването на Цветанов, чиято роля в ГЕРБ явно е била силно надценена, защото партията на Борисов очевидно си може и без „бившия втори“.

Победата на два поредни вота обаче не трябва да успокоява управляващите. Основният извод от тези избори беше не, че ГЕРБ толкова спечели, колкото БСП по-скоро загуби. ГЕРБ печели основно поради липсата на адекватна алтернатива. Ако левицата спре да се вглежда в пъпа си толкова старателно, може би изборите биха били по-интересни.

Към момента обаче политическите рефлекси на г-н Борисов държат партията му над повърхността на политическите вълнения и той явно все още добре напипва пулса на големите процеси. Безкръвното изваждане на Цветанов от партията е доказателство, че ГЕРБ – това е Борисов и Борисов – това е ГЕРБ.

Докато той има рефлексите и продължава да надушва политическите опасности във въздуха, партията му ще продължи да побеждава. А знаковата среща с Тръмп е ясно доказателство, че за Вашингтон г-н Борисов е силният човек, който дирижира процесите у нас. С други думи – за президента Тръмп соросоидното малцинство у нас е маловажно като ковьорче на стената.

Като стана дума за соросоидите, те имаха тежка година, милите. Първо на евроизборите вкараха сал един Радан Кънев, ама за малко и благодарение на изборна математика.

Което не им попречи да обявят, че „са се върнали в голямата игра“. Да се чуди човек, да се смее ли, да плаче ли. „Голямата“ им игра продължи до местните избори, където се затвърдиха като регионална, а не национална партия, чието единствено (макар и не особено съществено) влияние е в София.

И понеже не им стигат болките и мъките от изборните катастрофи, трябваше и да се маргинализират допълнително по темата с новия главен прокурор. Въпреки дирижираните от няколко обвиняеми лица протести тип „Фори Светулката“ с разни нощни лампи и джобни фенерчета из София, „правителството“ на съдебната власт избра главен прокурор без да се поддава на корпоративен и политически натиск.

Позицията на соросоидната секта е още по-жалка, ако човек отчете факта, че те бяха в основата на новите правила, които доведоха до избора на г-н Иван Гешев. Те пишат правила, правилата се спазват, те протестират от резултата. Великани. Да бяха записали направо в Конституцията, че главен прокурор се избира след решение на общото събрание на цялата (раз)градска десница. Събира се множеството от трима души и решава, а каквото реши, става закон и готово. И понеже малко сълзи рониха за независимия избор на главен прокурор, то взе, че и г-н Цацаров стана шеф на антикорупционната комисия, което затвърди крещящата нужда от спешна психиатрична помощ сред офисите по жълтите павета.

Извън оперативната политика обаче в страната се чуваха и далечните залпове от водещата се голяма война между глобалистите и суверенистите. На страната на глобалистките елити се позиционираха левите партии в САЩ и Великобритания, както и голяма част от брюкселския бюрократичен планктон. От другата страна застанаха фигури като Доналд Тръмп, Борис Джонсън, Матео Салвини и Виктор Орбан.

У нас се усети този идеологически сблъсък между старото статукво на глобализма и новото политическо начало, базирано на равнопоставените отношения между суверенни държави. Това стана по линия на противоконституционната Истанбулска конвенция, за която тази година бе направен неуспешен опит за политическа реинкарнация.

Същото се случи и по темата с т. нар. Стратегия за детето и новия Закон за социалните услуги. Двете са по същество опит за смяна на доктрината, която функционира по отношение на социалната политика и баланса на отношенията по оста „семейство-деца-държава“.

От едната страна, на тази своеобразна барикада застанаха соросоидните организации, личности и говорители, които като върли бранители на глобализма, ни увещаваха как именно тази коренна промяна на фундамента на социалната ни политика, ще бъде онази „Светая Светих“, която да доведе до „светли евроатлантически бъднини“.

От другата страна, се заявиха хората, които искат България да отстоява своята национална идентичност без да се намесва държавата безконтролно в съкровените отношения между родители и деца. Този сблъсък на разбирания, макар и да изглежда строго национален, е по същество част от противоборството между глобалисти и суверенисти на голямата политическа сцена.

Сходно премина и темата с климата, за която дори у нас започнаха възпалителни процеси. Разни грети и гретчовци започнаха да баят, че едва ли не светът ще свърши утре, ако не се върне човечеството в каменната ера. Слава Богу, редица големи държави, воглаве със САЩ, отхвърлят тези приумици, които ще се окажат ни повече, ни по-малко оръжия в арсенала на глобалистките елити.

Вместо държавите да се занимават с реалните екологични въпроси като рециклирането, проблемите около изгаряне на отпадъци или замърсяването на реките, ние следва всички вкупом да спрем да караме коли и да летим със самолети, защото… ами защото така е казала една шведска ученичка. Нужно е по тези теми да се говори малко по-сериозно, а не с политическите клишета на глобализма.

Като цяло 2019 г. беше наситена със събития – вътрешнополитически, както и международни. Наблюдава се една отчетлива тенденция за акселерация на големите процеси, сблъсъкът между глобалните елити и суверенните нации става все по-ожесточен.

В тази вихрушка от теми и въпроси България неминуемо е въвлечена и ще продължи да участва, дори и да иска да пази някакъв криворазбран неутралитет между глобалните елити и суверенните нации.

Всички по-важни национални въпроси неминуемо ще се разберат по-добре и по-пълноценно, ако се пречупят през зрителния ъгъл на големия идеологически разлом на нашето време – глобализация срещу суверенна държава.

Разликите между лявото и дясното ще продължат да се размиват и през следващата година, защото посоченият вече голям политически разлом ще поглъща все повече енергия. 2019 г. беше наситена, но 2020 г. ще бъде дори по-интензивна откъм събития и процеси. В момента сме обречени като общества да живеем като в онова старо китайско проклятие, което гласеше „Дано живееш в интересни времена“.

И колкото и да ни се иска България да стои далеч от бурята на времето, тя неминуемо ще ни догони. Затова е време да проведем нашите си вътрешни дебати в каква България искаме да живеем – тази на глобалния елит или тази на суверенната държава.