“American thinker“: Американската „идиокрация“ и Източна Европа

Това се случи през 2009 г., и всичко беше официално. Админстрацията на Обама постави на рафта проекта за създаване на противоракетен щит в Полша и Чешката република и го остави да отлежава там за неопределено време. И това беше направено с невиждана изтънченост – именно в този ден Полша отбелязваше 70-та годишнина от нахлуването на СССР на нейната територия в началото на Втората световна война, коментира Тибериу Диану в “American thinker“, цитиран от БГНЕС. Той изучава проблемите на Източна Европа учен, автор на няколко книги.

След продължили няколко месеца балетни пируети, придружаващи официалните заявления към източноевропейските страни (в които те бяха „успокоявани и убеждавани“, че притесненията им по този повод са безпочвени , това, което беше неизбежно (и което трябваше да се очаква), се случи. Администрацията на Обама , позовавайки се на причини от бюджетно естество, постави точка на споразуменията с тези двама съюзници от НАТО, отменяйки проект от времето на Буш, който предизвика раздразнение в Русия. В замяна представители на администрацията дадоха мъгляви обещания за осигуряване на „засилена защита“ от претендиращата да стане ядрена страна – Иран.

Реакцията последва без забавяне. Ето какво каза бившият президент на Полша Лех Валенса: „Съдейки по това, което видях, мога да кажа що за политика води президента Обама. На мен тази политика не ми харесва – и то не поради това, че [на Полша] й е нужен този щит, а[поради начина], по който постъпиха с нас.“

Дали това беше голяма изненада, като се има предвид „новата философия“ на Обама за омиротворяване на Русия? Едва ли. От началото на август 2008 г., когато Русия нахлу в Грузия, Обама постоянно се застъпва за „презареждане“ на отношенията с руския „партньор“ в ущърб на своите доверчиви и нищо неподозиращи съюзници.

Няма значение, че източноевропейските съюзници съдействаха в борбата с тероризма. През февруари 2003 г. президентът на Франция Жак Ширак осъди Източна Европа за това, че тя станала за Европа „троянски кон“, превърнала се в проводник на интересите на САЩ. Тогава 13 държави от този регион (седем от които бяха кандидати за влизане в Евросъюза), подписаха две открити писма в подкрепа на политиката на САЩ по отношение на Ирак. В резултат Румъния и България трябваше да чакат до януари 2007 г., преди да станат пълноправни членове на ЕС.

В средата на 2005 г. Полша и Румъния вече бяха в първата петорка от страните, чиито военослужещи воюваха в Ирак редом със САЩ – всяка от тях изпрати там почти по 1000 души, и по-многочислени бяха контингентите само на Великобритания, Южна Корея и Австралия.

При това президентът активно градеше своя собствена политика, предприемайки следващи знакови крачки (не е задължително в посочената последователност): отмяна на ембаргото по отношение на комунистическа Куба; потупване по рамото на тогавашния венецуелски диктатор-социалист Уго Чавес на международни срещи; кимване в знак на приветстване на краля на Саудитска Арабия; съгласие (поради съображения от хуманитарен характер) за позиране пред медиите, стоейки между бившия президент Бил Клинтън и севернокорейския диктатор-комунист Ким Чен Ир. В допълнение той изпрати държавния секретар Хилари Клинтън на дълги и изморителни пътувания по места, добре познати на самия него – от рода на Африка и Югоизточна Азия.

А през същото време вицепрезидентът Джо Байдън по време на знаменитата си визита в Украйна беше в центъра на събитията, предизвиквайки сензация под заглавия от рода на „Съботна вечер в пряк ефир“, и също така държеше отговорно тогавашното конституционно правителство на Хондурас за прогонването на „брата на Чавес“ - бившия президент Хосе Мануел Селая. Да, и да не забравя – той беше сдържан и стоеше в сянка, когато след изборите в Иран имаше масови демонстрации срещу същия този режим, който претендираше за ядрена държава, за защита от потенциалните ядрени удари от която беше замислен противоракетният щит в Източна Европа.

Колкото и да е странно, но причините, заставили Обама да промени политиката, възникваха навсякъде, където беше възможно. През януари 2009 г. италианското списание LIMES, посветено на геополитическите въпроси, публикува статия със заглавието „ЕвРусия“, в която имаше карта на Европа под заглавието „Кошмарът на Обама“. На картата бяха изобразени четири блока от страни, обозначени в различни цветове: Русия и нейните „партньори“(страните от ОНД и някои западни държави – в жълто-оранжев цвят), държавите от нейната „ос“ (повечето западноевропейски страни – в червен цвят), „неутралните държави“(Турция и някои балкански страни – в зелен цвят) и нейните „врагове“ в син цвят (Великобритания, Швеция, прибалтийските страни, Полша, Румъния и Грузия).

В допълнение през юни и юли същата година германският Фонд Маршал проведе селективен предизборен анализ на отношенията към политиката на Обама по примера на 12 страни от Европа (седем от Западна Европа и пет от Източна Европа, включително Турция) и стигна до някои парадоксални изводи: в Източна Европа количеството жители, придържащи се към проемариканските настроения, съставлява почти 80%, а от „обамамания“ там страдат около 65% от населението, при това в страните от Западна Европа нивото на „обамамания“ беше над 90%.

През юли до Обама беше адресирано писмо, подписано от 22 известни източноевропейски лидери. Те изразиха безпокойството си от това, че Източна Европа повече не представлява приоритетна точка във външната политика на САЩ. Авторите на писмото предупредиха за „погрешност на мнението“, според което регионът като цяло е стабилен и благополучно се движи по пътя към пълна трансатлантическа интеграция. В действителност този традиционно проамерикански регион се отнася все по-критично към това, че САЩ отстъпват пред руските „ревизионистични власти, които реализират планове от XIX век, използвайки тактика от XXI в.“

Ако администрацията би искала да демонстрира своето пренебрежение по отношение на своите верни източноевропейски съюзници, едва ли би могъл да бъде измислен по-добър способ от поставянето на кръст на противоракетния щит. По онова време, а и по-късно, беше напълно очевидно, че САЩ повече не считаха за себе си Централна и Източна Европа като обект на първостепенно внимание.

Русия извлече полза от това и се почувства по-уверено. Но американците не бива да бъдат потупвани по рамото и да им бъде благодарено за „добрата работа“. Може пък това да беше „услуга за услуга“? По-скоро, не. Тогавашният представител на руското министерство на външните работи Андрей Нестеренко незабавно опроверга съществуването на „тайна договорка“.

Както и да е било, но ако Русия би изтеглила войските си от Грузия, тогава можеше да има основание да се подозира, че е имало взаимноизгодна сделка. Всъщност това беше безвъзмезден подарък от Обама за руснаците, поднесен на сребърен поднос в навечерието на неговата среща с Медведев очи в очи през септември 2012 г. по време на срещата на върха за ядрена безопасност в Сеул, а също така в момента на неговата неподправена искреност пред „отворен микрофон“.

Макар че, след като Обама дойде на власт, международната политика на САЩ определено се промени на 180 градуса, политиката на Русия както и преди тревожно изглеждаше непроменена. Америка трябваше да се доверява повече на Източна Европа, отчитайки, че тя познава комунизма от собствения си опит. В крайна сметка, по-дълбокото разбиране от източноевропейците на многобройните аспекти (теоретични, клинични и практически) на тоталитарната идеология на тоталитарното общество е много по-важно от знанията, които Обама е придобил по време на случайни и екзотични пристъпи на интерес към марксистката литература през своите студентски години.

Това се отнася за външната и вътрешната политика на Обама. Поради своето упорство в насърчаването на колективистичната идея на "равния дял" той успя да създаде объркване в Северна и Южна Америка и значително развесели Източна Европа. В тази ситуация думите на Джими Картър, че той е бил "лишен от прекомерен страх от комунизма", произнесени през 1977 г., изглеждат като шега – в еднаква степен и мрачни, и трогателни.

Президентът Обама пристъпи към изпълнение на задълженията си, смятайки, че той ще „промени“ американското общество, с „надеждата“, че прилича на Уил Смит във филма „Денят на независимостта“ или на Морган Фриман в ролята на измисления президент от „Смъртоносно влияние“.

Но не се получи така. Когато той отблъсна от себе си съюзниците, обвързвайки се с враговете, той повече заприлича на Тери Крюз в ролята на глупавия президент Камачо от филма „Идиокрация“.В крайна сметка дори Камачо дойде на себе си. Да се надяваме, че ние, като нация, няма да затънем до там, че да живеем в тези ужасни „идиократски“ времена.