Антон Гицов: Руско-украинският конфликт и правилната гледна точка
Пророчески предупреждения на трима американски политици, които ни подсказват, че корените на руско-украинския конфликт имат много по-дълбоки корени отколкото имперските амбиции на Русия
Руско-украинският конфликт ескалира множество коментари в социалните мрежи. Такъв не спести и бившият дипломат, служител на ООН, съветник и културен аташе в посолството на България във Вашингтон Антон Гицов. Ето какво пише във фейсбука си той:
"Ние спориме двама със дама на тема..."
Така започва едно от най-силните стихотворения на Никола Вапцаров "Песен за човека", което не е загубило своята актуалност и до днес. В него поетът и една дама спорят на тема за истината. В този случай тази за човека.
В други случаи, и тогава и днес, хора спорят за живота.
В трети - за политика.
Евреи и християни спорят за това идвал ли е месията на земята или още не.
Северномакедонците спорят с нас, твърдят че Самуил е македонски цар, а не български.
Винаги е било така, и по света и у нас.
Всеки защищава някаква истина, но истината една ли е? Има ли две истини?
Има ли някаква по средата?
Един наш бивш външен министър каза по отношение на руско-украинския конфликт, че няма истина по средата, тя не била във всички гледни точки, а в "добрите гледни точки".
Според него и други, които мислят като него, недемократична Русия е нападнала Украйна, защото има имперски комплекс, и се стреми да постави под свой контрол съседните държави от бившия Съветски съюз. Украйна е демократична държава, която има суверенно право да се присъедини към НАТО, ако желае това, и Русия няма право да й пречи. Путин е диктатор, военнопрестъпник. Президентът на Украйна Зеленски е антипод на Путин, той е национален герой, заслужаващ всеобща почит и възхищение. Това е правилната гледна точка, това е истината, няма някаква друга истина по средата.
Ако някой се усъмни, че в случая истината може да и да не е само една, рискува да го обвинят, че е путиноид, с промит мозък от путинската пропаганда или че е агент на петата колона на Путин в България.
Но все пак тук-там прониква различна информация, която хвърля сянка на съмнение върху тази правилна гледна точка.
Като например мнението на Хенри Кисинджър от 2014 г . за руско- украинския конфликт, който според него тлее още от 2007 г. когато Путин е предупредил, че Русия не може и няма да приеме Украйна да стане член на НАТО.
Ето част от неговото мнение:
„Твърде често украинският въпрос се представя като решаваща битка: ще се присъедини ли Украйна към Запада, или ще избере Изтока. Но за да оцелее и процъфтява, Украйна не трябва да се превръща в аванпост на единия лагер в борбата му срещу другия. Украйна не бива да става част от НАТО. Твърдях същото преди седем години, когато въпросът отново беше на дневен ред. Тя трябва да стане мост между двете страни”.
През май 2008 г. доайенът на американската дипломация Дродж Кенан, бивш посланик на САЩ в Москва, изиграл важна роля в политиката на САЩ на сдържане на Русия, непосредствено след като Сената е ратифицирал решението за разширяване на НАТО заявява:
"Аз мисля, че това е началото на нова студена война. Русия ще реагира остро и това решение ще повлияе на външната им политика. Русия е била нападана през 17 век от шведите, през 19 век от французите и два пъти от германците пред 20 век. Мисля, че това решение е стратегическа грешка с потенциално епични последствия.“
Мнението на Кенан е потвърдено от американския посланик Уилям Бърнс, който в грама от същата година до Държавния департамент предупреждава: "Членството на Украйна в НАТО е емоционален и невралгичен проблем за Русия... Същото се отнася и до самата Украйна, където е възможно да се стигне до вътрешна гражданска война поради нежеланието на руското население там за присъединяване към НАТО, и това да принуди Русия да се намеси“.
Пророчески предупреждения на трима американски политици, които ни подсказват, че корените на руско-украинския конфликт имат много по-дълбоки корени, отколкото имперските амбиции на Русия.
Може да добавим и мнението на известния американски философ, публицист и политически коментатор Ноам Чомски, който казва: „Тази криза зрееше 25 години, докато САЩ с презрение отхвърляха руските тревоги и двете червени линии на Москва - Грузия и най-вече Украйна...Трагедията можеше да бъде избегната до последната минута преди криминалната агресия на Путин“.
Чомски, както виждаме, е критичен към Путин.
Интересно в тази връзка е обаче изненадващото и различно мнение за руския президент на Хенри Кисинджър:
"Путин е сериозен стратег в контекста на руската история - казва той и добавя - за Запада, демонизирането на Владимир Путин не е политика; то е извинение за липсата на такава".
Що се отнася до украинския президент, ето едно мнение за Зеленски от 14 февруари 2022 г. на Такър Карсон, от консервативния телевизионен канал Фокс Нюз:
"Зеленски е диктатор. Украинското правителство вкарва в затвора политически противници и осъществява цензура."
С една дума, видни американци ни казват, че Зеленски е не по- малко диктатор от Путин, голяма разлика между тях няма. И двамата управляват с твърда ръка, без да се съобразяват много с демокрацията.
В Русия определено има проблеми с демокрацията, въведоха закон, който предвижда затвор за всеки, който "съзнателно разпространява невярна информация". Забраниха "Фейсбук" и "Инстаграм".
В Украйна принудиха рускоезични новинарски издания да използват само украински език. Включиха певецът Филип Киркоров в списъка на лицата, застрашаващи националната сигурност на Украйна и програми с негово участие няма да се показват по украинската телевизия.
През януари 2021 г. Зеленски отне лиценза и блокира активите на три телевизионни канала с обвинения, че разпространяват проруска пропаганда. Международната и Европейската федерация на журналистите (IFJ и EFJ) осъдиха този ход на украинските власти, като го нарекоха “извънсъдебна и политически мотивирана забрана, откровена атака срещу свободата на пресата, която незабавно трябва да бъде отменена”.
Националният съюз на журналистите в Украйна излезе с позиция, според която “лишаването на украински граждани от достъп до медии без предварителен процес и отнемане правото на труд на стотици журналисти и медии е атака срещу свободата на словото“. А на 19 март 2022 г. президентът Зеленски обяви ограничения върху дейността на 11 политически партии в страната.
Както към Путин, така и към Зеленски, и в Русия, и в Украйна се чуват гласове, които ни подсказват, че няма „правилна гледна точка“, когато се сравняват политиката на властите и самите лидери на тези две страни. Това се вижда от пламенните изказвания на две смели жени - едната рускиня, другата украинка.
На 14 март, в рамките на вечерната новинарска програма "Время" журналистката, редактор в телевизията, Марина Овсянникова неочаквано се появява в кадър с протестен плакат с надписи на английски и руски език, който гласи: "Не на войната. Спрете войната, не вярвайте на пропагандата, тук ви лъжат“. Овсянникова в интервю след това заяви, че телевизиите зомбират руския народ и че руснаците не бива да мълчат срещу политиката на Путин.
Смела постъпка, която я направи световна знаменитост, но имаше и реален риск да попадне в затвора.
Така, от първоизточник като Овсянникова, научаваме истината за една Русия, в която няма демокрация, в която медиите обслужват диктатора Путин и промиват мозъците на народа.
Но как стои в подобен план Украйна?
Ето изявлението на втората смела жена, украинката, отпреди няколко години:
“Аз съм Елена Бондаренко, народен депутат от Партията на регионите, която е в опозиция на днешната украинска власт. Искам да заявя, че властта стигна дотам да отправя директни заплахи за физическо елиминиране на опозиционни политици в Украйна, за лишаване на опозицията от правото на свобода на словото в парламента и извън него, както и съучастие в престъпления не само срещу опозиционни политици, но и над техните деца.
Тормозът е съвсем целенасочен - постоянни заплахи, негласна забрана на достъпа до ефир на опозиционни депутати в повечето украински тв- и радиоканали. Методите на украинската хунта в борбата за власт, всъщност в борбата за изграждане на диктатура в Украйна, нямат нищо общо с понятието "демокрация". Бездействието на международната общност към въпиющите факти повече напомня на съучастие и мълчаливо одобрение на всички тези престъпления, извършвани днес в Украйна."
Бондаренко, сега вече ексдепутат, ни разкрива една друга гледна точка за Украйна, различна от тази, която ни представя световната, а и нашата пропаганда.
Истината за руско-украинския конфликт се оказва, че е многолика. Не може да се оправдае руската военна операция, инвазия или агресия - защото към момента, когато тя се осъществи, не се водеха никакви преговори между НАТО и Украйна за нейното присъединяване.
Но параноята в тази връзка, проявена от Путин и Русия, е факт. Русия не можеше и да преглътне антируската политика и дискриминацията на рускоезичното население в Украйна.
Проблемът с Донбас и Донецк сигурно можеше да бъде решен, ако Украйна не се беше отказала да изпълни Минските споразумения, които предвиждаха специален автономен статут на тези две области. Войната можеше да бъде избегната, ако Зеленски още от началото, а не чак сега, беше проявил желание за мирни преговори за приемане на някакъв вариант, шведски или финландски, за съгласие за неутралитет на Украйна.
Ето с такива факти трябва да се съобразяват българските политици, правителството и премиерът. Засега те се придържат към една единствена "правилна гледна точка", което говори за липсата на опит, а и за аматьорство във външната политика.
Резултат от придържането към тази единствена правилна гледна точка е гафът премиерът да нарече Путин "диктатор", безпредметното изгонване на десет руски дипломати, съгласието за настаняване на наша територия на войскови части на НАТО, възприемано като враждебно от страна на Русия, и естественото и предвидимо решение на Русия да обяви България за неприятелска държава. Никога след 1989 г. руско-българските отношения не са изпадали в такова ненужно и неоправдано кризисно състояние.
По-умно би било България да се беше опитала да посредничи между тези две славянски страни. Както се опитват да правят Турция и Израел например.
Но тези държави имат лидери, които имат кураж да провеждат независима външна политика.