Борислав Цеков: Джендър-агресията в България: Епизод II

През 2018 г. Истанбулската конвенция, в която беше подпъхната джендър-идеологията, беше категорично отхвърлена от широката българска общественост, от интелектуалния и духовен елит на нацията. Тази справедлива реакция беше подпечатана и с историческо решение на Конституционния съд. Имах честта да участвам с правно мнение от името на Института за модерна политика в това дело, което обоснова ключови тези и аргументи за крайното решение, коментира Борислав Цеков за "Труд".

Днес се изправяме пред втори опит за налагане на джендър-идеологията. Гражданската колегия на Върховния касационен съд сезира конституционната юрисдикция за тълкуване на понятието „пол".

Каракачанов захапа Лозан Панов: Вас майка ли Ви е раждала или трансджендър?

От начина, по който са формулирани въпросите, се остава с впечатление (дано да е погрешно!), че са писани извън стените на съда, по бюрата на соросовите джендър НПО-та и адвокатски кантори. Тази акция се вписва в по-широкия контекст на ескалираща джендър-агресия към обществения ред в световен мащаб.
Не е мястото в тази статия да се разискват специализираните правни аспекти дали чл. 8 от Европейската конвенция за правата на човека и чл. 7 от Хартата за основните права на ЕС имат предимство пред конституционното понятие за „пол". Това ще стане по-нататък в експертната дискусия и евентуално пред Конституционния съд. Засега е достатъчно да се подчертае, че практиката на Съда в Страсбург по темата с правното признаване на смяна на пола по личен избор е противоречива, а държавите, които разрешават това без наличие на медицински аргументи, се броят на пръсти.

Няколко думи обаче за понятието „пол“ в българския конституционен и обществен ред. В биологията, медицината и социалните науки от десетилетия е установено разбирането, че полът е единна биопсихологическа цялост, която има и своето социално измерение. Идеята за социалното конструиране на пола е доразвитие на теорията за социалния конструкционизъм (Бъргър, Лукман). Биологичните и генетични характеристики, които дефинират биологичния пол (sex), предопределят социалния пол (gender).

Личността може да има различна сексуална ориентация (хетеро-, би-, хомосексуална), но това не променя нейния биологичен пол или свързаното с него социално изражение. Достижение и фундамент на съвременната теория и практика на правата на човека е забраната за дискриминация на основа на сексуалната ориентация.

Свързаните с различната сексуална ориентация поведенчески изяви не създават друг пол. Именно тази концепция за социалните роли на пола през последните няколко десетилетия е легитимна основа за борбата за равноправие на жените.

Дотук е науката и научният консенсус. Оттам нататък започва джендър-идеологията и политическия активизъм. В началото на 90-те години на XX в. се формира идея за социалния пол, като свободен избор на личността, който може да бъде различен от биологичния пол. Формулирана е отчетливо от Джудит Бътлър.

По същество е вулгаризиран израз на модния през 60-70-те години на ХХ в. атеистичен екзистенциализъм на Жан Пол Сартър, който постулира, че човек се ражда без същност и се проектира и самоизобретява сам чрез изборите, които прави. Това разбиране – че половата идентичност е въпрос на свободен избор - се обозначава като „джендър-идеология“. Идеята, че биологично детерминираните характеристики и признаци са ирелевантни, а валиден е само личният избор, в последно време се разгръщат „творчески“ и по отношение на расата и уврежданията.

Говори се за „трансрасови“ хора - принадлежат към една раса, но се самоопределят към друга, както и за „трансувредени“ – здрави хора, които се изживяват като хора с увреждания и дори отстраняват части от тялото си. Тези идеи са защитавани в отделни трудове в областта на психологията и социологията, но по техните твърдения и изводи няма научен консенсус.

Твърдението за ирелевантност на биологичния пол се разгръща с термините джендърна идентичност и джендърно изражение. Първият обозначава индивидуалното възприятие за собствената полова принадлежност като мъжка, женска или нещо друго, в т.ч. като „флуидна“, което може да съвпада или не с биологичния пол. Вторият описва персоналното поведение, облекло, маниери, реч и пр., с които се изразява своята джендърна идентичност.

Джендър-идеологията обаче не се задоволява с описанието на подобни индивидуални изживявания и „изобретяването" на десетки нови джендъри. В крайна сметка всеки е свободен да се изживява, както намери за добре. Проблемът започва от това, че джендър-идеологията изисква трансформиране на обществото чрез социално инженерство и държавни регулации. Щом един мъж се изживява като жена – да бъде допускан в женските спортове, съблекални и тоалетни. Да се заменят изконни понятия на човешкия род с флагрантни лъжи, като това, че било имало „менструиращи“ и „бременни" мъже и пр. А правната идентификация на индивида да се прави според произволни индивидуални фантазми, а не обективни, научно проверими факти.

Съвременната медицина, генетика и биология са единодушни, че полът е обективна даденост, която се дефинира от момента на зачеване и е генетично кодирана на клетъчно ниво до смъртта на индивида. Биологично детерминираният пол не се променя нито чрез хирургическа интервенция, нито чрез хормонална терапия. Наличието на аномалии е изключително рядко изключение (хермафродитизъм, синдромите на Суайер и на Льо Шапел) и за тях има съответните медицински и административни протоколи.

Това научно разбиране за бинарността на човешкия пол, както изтъква и самият Конституционен съд, е залегнало в смисъла и съдържанието на конституционните норми, които се отнасят до половата идентичност, майчинството, брака. Нещо повече, може да се проследи в цялата ни конституционна традиция и в този смисъл да се разглежда като културно-исторически, ценностен елемент на българската конституционна идентичност.

Конституцията не може да бъде дописвана от съдилищата, в т.ч от конституционната юрисдикция. Следва да се тълкува и прилага в нейния оригинален смисъл. Прочее, появилите се напоследък интерпретации на Съда в Страсбург, че смяната на пола е личен избор, който държавата трябвало безусловно да признава, като елемент от правото на личен живот по чл. 8 от ЕКПЧ, са именно дописване на международния договор. Официално приетата от този Съд доктрина за „конвенцията като жив инструмент", когато се прилага небалансирано, откъсва конвенционните норми от смисъла, вложен им от суверенната воля на държавите. При присъединяването на България към ЕКПЧ, нейният чл. 8 е имал ясно съдържание, с което страната ни се е съгласила и което съответства на българския конституционен ред.

Целият въпрос е, дописването на чл. 8 и въобще на норми на ЕКПЧ чрез съдийския активизъм в Страсбург в посоки, които са в противоречие с нашата Конституция, може ли да подкопава нейното върховенство и да заобикаля държавния суверенитет?
Това не са съдебни заврънтулки, а част от гигантската идеологическа битка за социо-културния код на съвременната цивилизация.