"Форин афеърс": Необходима е нова политика към Русия

Москва напълно успешно противодейства на американските интереси по широк кръг въпроси, преди всичко в Украйна, в Сирия и киберпространството. Затова след 20 януари 2017 година изработването на нов политически курс към Русия ще стане един от висшите приоритети за Хилари Клинтън или за Доналд Тръмп. Но засега нито един от кандидатите не е предложил концепция, която да разчупи рамките на изтърканите и неудачните стереотипи от миналото. Клинтън представя руския президент в образа на карикатурен злодей, а Тръмп гледа на Москва като на бъдеща съюзничка. Това пишат в свой анализ за "Форин афеърс" Томас Греъм и Матю Рожански, цитирани от БГНЕС.

Най-разпространената политическа реакция на САЩ спрямо Русия през последните три десетилетия – както при републиканците, така и при демократите – се определя или от надеждата за пълен разгром на Москва, или за превръщането й в приятел и демократична държава. Но Русия не е демокрация и не провежда политика на демократизация. И въпреки дълготрайния й спад, тя остава една от водещите държави на световната сцена.

Следващият президент ще трябва да признае, че Москва не може да бъде разгромена или да бъде ограничавана в новия световен ред, който става все по-многополюсен и глобализиран. С нея трябва да се търсят допирни точки, формирайки всестранен баланс на сътрудничество и съперничество. Следващият президент ще трябва да убеждава Москва да сътрудничи там, където това е необходимо – примерно по въпроса за неразпространение на оръжията за масово унищожение. Заедно с това той ще трябва да ограничава руското пространство за маневри там, където нейните интереси не съвпадат с американските – примерно в Сирия.

Провеждайки новата американска политика, той ще трябва да признае, че противоречията с Русия не са ясно очертани по линиите на географията и отделните проблеми, а също, че дори техните общи интереси рядко съвпадат в пълна степен. Затова целта трябва да е създаването на цяла паяжина от взаимодействие, като това трябва да бъде взаимодействие на сътрудничество и съперничество, създаващо най-изгодния баланс за нашите национални интереси. Но новият американски подход трябва да бъде насочен преди всичко не към разгром или преобразувания на Русия, а към взаимодействие с нея в реалния й вид.

1) Трябва да се проумее, че работата не е само в Путин

Като начало следващият президент трябва да се откаже от две аксиоми, които през последните 25 години се превърнаха в истинско бедствие за американската политика към Русия.

Първата аксиома е, че Москва се противопоставя на САЩ заради недемократичната политика на Кремъл. Втората гласи, че сферите на сътрудничество може да се разграничат и разделят от областите на конфликти. Освен това важно е да се признае, че проблемите на Америка с Русия съществуват не само заради Путин. Те носят геополитически характер. Нито оставка на Путин, нито смяна на режима ще решат тези проблеми.

Путин се придържа строго към многовековната традиция на руското стратегическо мислене, а външната му политика има огромна подкрепа сред елита, тя се приема положително и в обществото. Между държавите с глобални стратегически интереси геополитическото съперничество в едно или друго измерение е неизбежно, независимо каква политика те провеждат у дома си. Следващата администрация трябва да се откаже от позицията на предшествениците си и да осъзнае, че отношенията с Москва не може просто да се разграфят на категории и да се групират по области на сътрудничество и на разногласия. Докато Русия беше слаба след разпада на Съветския съюз, Вашингтон прекрои структурата на Европа, разширявайки НАТО и подкрепяйки разширяването на Европейския съюз.

Възстановявайки обаче при Путин своите геополитически сили и засилвайки амбициите си, Русия започна да противодейства на американските усилия – първо в постсъветското пространство, после в Европа, а наскоро и в Близкия изток и около него. Русия ясно даде да се разбере, че не е заинтересована от интеграция със Запада и е готова да отправи предизвикателство на САЩ по широк кръг от въпроси. САЩ трябва да приспособят своята политика към новите предизвикателства и Вашингтон следва да направи отстъпки по някои второстепенни приоритети. Ако примерно трябва да се направи избор между сътрудничеството за неразпространение на ядреното оръжие и подкрепата за прозападни политически промени в руския географски ареал, може би ще се наложи отстъпление по второто направление, за да се постигне по-важна победа по контрола върху въоръженията. В други случаи действията на Москва, създаващи пряка заплаха за жизненоважните интереси на САЩ, ще изисква от Вашингтон отговор, който да е съразмерен на заплахата – да речем, подкрепа за натовските съюзници, когато Русия разполага свои войски или провежда провокационни учения край границите им.

2) Да не се допусне превръщането на Украйна в зона на замразен конфликт.

Руската агресия срещу Украйна стана преломен момент в напрежението и недоверието, които днес са определящата характеристика за американо-руските отношения. Всеки дипломатически прогрес в отношенията с Кремъл ще зависи най-вече от това как следващият американски президент ще изтълкува мотивацията на Русия в Украйна.

Дали Русия превърна Украйна в заложница, защото се бои преди всичко от обкръжение на Запада и от смяна на режима? Или пък дали Путин не използва незащитеността на Украйна за разширяване границите на държавата си и за политическото му възвеличаване? Изглежда, че правилният отговор е в съчетанието на първия с втория, от политическа гледна точка е по-разумно да се действа въз основа на по-позитивна интерпретация, като в същото време се застраховаме от евентуална грешка. Такова застраховане вече действа. НАТО реши да разположи в Прибалтика на ротационна основа нови войски и активизира работата по планирането на различни сценарии при конфликт с Русия.

Но за разрешаването на кризата в Украйна ще е необходимо нещо повече от подготовка за най-неблагоприятния сценарий. Доброволното излизане на Русия от Украйна днес зависи от второто Минско споразумение. Въпреки очевидните му недостатъци, в него има два ключови елемента, от които не може да се откажем. Това са правните и политически задължения на водещите европейски държави и Русия, и военната деескалация, обвързана със стабилен политически процес за спиране на конфликта. Отказът от поне от един от тези елементи ще гарантира фактически превръщането на Източна Украйна в зона на поредния замразен конфликт.

Макар Вашингтон да не участваше в изработването на това споразумение, САЩ могат да създадат стимули, за да накара Москва да изпълнява неговите положения, обвързвайки отпадането на санкциите с конкретни стъпки на Русия по спазването на примирието, изтеглянето на тежката бойна техника и въоръжения от зоната на конфликта и връщането на украинската част от границата с Русия под контрола на Киев.

3) Честен разговор за Европа

При формирането на американската политика в тази област задачата пред следващия американски президент ще бъде да изолира европейските съюзници от руското влияние в близка перспектива, а по-нататък да заложи основите за по-стабилен механизъм на европейска безопасност с участието на Русия. Най-настоятелната и неотложна цел на следващата администрация трябва да стане запазването на НАТО като гарант на сигурността в Европа.

Необходима стъпка към предотвратяване на конфликтите е засилването на онези форуми, в които участват Русия и Западът – примерно Организацията за сигурност и сътрудничество в Европа (ОССЕ) и Съвета НАТО-Русия, дори ако те не са в състояние да разрешат или отслабят съществуващите разногласия. Тук важна роля е призвана да играе ОССЕ, единствената организация по сигурността, която обединява Северна Америка, Европа и цялото постсъветско пространство. Вашингтон трябва да се стреми към подновяване на преговорите с Москва за нейното място в архитектурата на европейската безопасност, действайки в рамките на ОССЕ неофициално, на равнище експерти.

До какво ще доведат тези дискусии не е ясно. Но следващата администрация ще има повече шансове да намали напрежението и да изгради в Европа стабилна система на безопасност, като даде на Русия възможността да се изкаже за своите легитимни интереси в тази сфера.

4) Да се признае, че Сирия е нещо повече от Сирия

Харесва ли ни или не, но САЩ нямат вече по-оптимален вариант от това да продължат усилията за взаимодействие с Русия, която се включи в събитията в региона с драматична военна интервенция през септември 2015 година. Москва разполага със сили и средства за дълго военно присъствие в Сирия, което се подкрепя от регионални държави като Иран, а възможно и от Турция. Силовите варианти, за които ратуват някои политици, например създаването на безпилотна зона или унищожаването на сирийските ВВС, носят твърде голям риск за пряка военна конфронтация с Москва в близкоизточния регион и на други места.

Дискусията обаче с Москва за Сирия ще има повече шансове за успех, ако бъде проявена готовност за разширяване на отношенията с Русия, особено в Европа. В своите изявления и предложения Москва по същество обвързва положението в Сирия с украинската криза и с по-общия въпрос за европейската безопасност. Но Вашингтон отказва да признае тази връзка. Администрацията на Обама върви по стъпките на предшествениците си, опитвайки все по-напористо да разделя проблемите едни от други. Но само ако признае, че връзката между различните регионални проблеми, които създава Русия, са напълно реални, следващият президент може да извлече ползи за американските интереси.