Искаме или не искаме да го признаем, всички сме съучастници в ромската неинтеграция

По стълбището надолу

Бежанец блъсна жена по стълбите в метрото в Берлин. „Доволна ли си сега, танте Меркел, видя ли какво докара на Европа?“ Не, не бил бежанец. Българин бил. Кратка тишина, конфуз. Българинът се казва Светослав Стойков и е жител на кв. „Максуда“ във Варна.

„Какъв българин, той е циганин, изверг, изрод, изчадие“ и т.н. всичко, което се сетите, пишат човек след човек в интернет. През такива фази мина общественото мнение по повод на новината. Голям зор – три пъти ни караха да се вълнуваме различно, да се позоваваме на различни части от сложната българска съвест, да се кривим във всички посоки, но винаги да оставаме верни на легендата за себе си, че сме прекрасни и прави.

Светослав Стойков е българин. Роден е в българския град Добрич, живял е в българския град Варна, има български паспорт. За всичко, което е той в момента, имат заслуги българското общество, българската образователна система, българските правоохранителни органи.

Нека ви кажа нещо, което ще прозвучи недостоверно, но пък е самата истина. Вървяхме с една западна журналистка по главната улица на Сливен, тя беше дошла да пише за циганите по повод на обири и просия в нейната държава. Питаше ме за всеки човек, който се движеше срещу нас. Този циганин ли е? – сочеше костюмиран мъж с папка под мишница. Не. А тази жена? Жената беше с обичайните вълнени чорапи и чехли, както се носят най-бедните от гетото, носеше едно бебе, държеше за ръка друго дете, а отзад се кандилкаше пиян бащата, на когото тя крещеше. Да, казвам, тази жена е циганка. После една възрастна жена с брошка и букли – не, тази не е. След нея коминочистач, преметнал обръч тел през рамо – да, този е. Възхищавам ти се – каза западната журналистка, – как ги разпознаваш? Братя българи, за всеки германец Светослав Стойков е българин.

Хайде още една случка. Стоях заедно с още много хора наоколо край един шадраван във Виена. Позлата, скулптури, тихи възхищения и щракане на фотоапарати. Изведнъж някаква гълчава, суетене, две хлапета към 13-, 14-годишни се стрелнаха край мен, едното викаше на другото „колко пъти ще ти казвам да им заставаш отпред, не отстрани“. Една жена ги сочеше и показваше как искали да ѝ грабнат чантата, докато другите – все туристи и всеки говорещ на свой език – разберат какво става, хлапетата изчезнаха. Някакъв мъж, също чул, че двете момчета нещо са си казали, почна да пита дали някой е разбрал на какъв език говорят. Аз мълчах. Исках да ги хванат, но ме беше срам да кажа „на български“, защото тези думи винаги са ми били свързани с гордост. Бях станала съучастничка.

Искаме или не искаме да го признаем, всички сме съучастници. Този циганин ще да е бил добре интегриран – написа някой. И с това ми припомни как завърши един от злочестите опити за интеграция точно на кв. „Максуда“, откъдето е Светослав Стойков. За да се премахнат незаконните жилища в този варненски квартал, бяха предвидени европейски пари по Оперативна програма „Региони в растеж“. До 2020 г. трябваше да бъдат усвоени 86 млн. лева за социални жилища. От тях 4 млн. бяха загубени. С тях беше предвидено да се построят 40 социални жилища върху обществен терен във Варна. Социално слаби хора има, европейски пари за жилища за тях има, терен – няма. Кв. „Възраждане“ въстана срещу идеята блокът да бъде построен там. Знам какво си мислите в този момент. И да беше построен блокът, те щяха да се нанесат, да го разсипят, да изгорят дограмите и накрая да се наложи блокът да се събори като оня прословут блок 20 в Ямбол, който стана опасен за самите живеещи в него, защото те го бяха оглозгали. Да, може би щеше да стане тъкмо така. Но, хайде, кажете как да се направи. Как да се интегрират циганите, ако голямото отхвърля малкото?

А помним ли мезонетите в Шекер махала в Пазарджик? Когато правим глупости, ние ги правим с размах. Мезонетите бяха с квадратура, която дори по европейските стандарти е необяснимо голяма за социално жилище. Сгрешихме по традиция и в подбора на хората. Настанени бяха хора много бедни, но също толкова немотивирани да променят живота си. Заговори се за далавера. Някои от бенефициентите въобще не влязоха в мезонетите, преотдадоха ги под наем. На донорите им светна, че първата мечта на циганското семейство не е да населява мезонет.

Имитациите са нашата сила. Само че Светослав Стойков изобщо не го е еня за нашите имитации. Той си живее по силата на своя генетична информация, която според него му дава право да прави всичко възможно в името на оцеляването. Училището ли го е научило как да се държи, майка му и баща му ли са му показали трудови навици, българският закон ли го е спрял, когато е правил първите си бели в България.

Затова предлагам да се откажем от кухата дума интеграция, която вече не върши никаква работа, освен да измъкне някакви пари от някакъв донор за някаква неправителствена организация. Ромските проблеми отдавна са извън възможностите на неправителствените организации. Мина времето на сладките за ромските лидери проекти, безсмислените семинари, злоупотребените хонорари, нетрайните демонстрации на добри практики и други неправителствени тра-ла-ла. Сега въпросите могат да се решават единствено и само с помощта на всички институции на държавата. Въпросът е или – или. Или политиката ще престане да употребява циганите в полза на политиците по време на избори, или лавината на немотия, неграмотност, престъпност и безработица ще унищожи всичко по пътя си.

А проблемът не е чак толкова сложен, колкото ни го обясняват. Просто трябва да се направят три неща. Децата от гетото да ходят на училище, майките и бащите им да ходят на работа, а законът да е безпощадно строг и еднакво приложим за всеки, който го е престъпил. Това трябва да поискаме от нашата държава, вместо да си градим легенди, че щом Светослав е от „Максуда“, значи не е българин и следователно срамът не е за нас. Съжалявам, за нас е.

Веселина СЕДЛАРСКА, от сайта Редута.бг, със съкращения