Истината ще лъсне: Кой се страхува от ревизия на Прехода?

Думата „преход” у нас, 30 години по-късно, все още действа безотказно като английска сол. Особено ако е съчетана с друга дума – „ревизия”. Преди няколко дни стана ясно, че най-сетне може и да има такава.

От ГЕРБ настояха за създаването на анкетна комисия, която да разследва случилото се през мътните 90-те на миналия век у нас. Идеята получи подкрепата на ДПС, откъдето изтъкнаха, че подобно предложение нееднократно е давал депутатът Делян Пеевски.

Ние като журналисти, от години вадим кирливите ризи на прехода и героите му и със сигурност сме сред най-големите привърженици на това истината да излезе наяве, пише "Монитор".

Приближаващата ревизия на прехода, в мътните води на който десетки олигарси натрупаха първия си милион, явно обаче притеснява мнозина. Тревожи ги дотолкова, че в рамките на само едно денонощие машината за пропаганда на сенчестите босове заскърца страховито и започна да бълва текстове на конвейер колко неудачен е в днешни дни разговорът за сътворението на нашата демокрация.

Можем да се досещаме защо обвиняеми бизнесмени, сложили днес „белите якички” като Иво Прокопиев, Огнян Донев, Сашо Дончев, Цветан Василев или други подсъдими и обвиняеми като разследвания освен за финансови и за криминални престъпления Васил Божков например, не биха искали да се надигат кокалите на историята, която ги превърна в милиардери.

Но не е ли именно това начинът да говорим за бъдещето – като извадим наяве тайните в килера на прехода, потърсим възмездие за престъпленията и започнем на чисто?

Крайно време е да лъсне кой ограби надеждите ни

Люба Будакова

Приватизирани активи - 140 милиарда лева. Постъпления в хазната от сделките – 6 милиарда лева. Да си кажа честно, тази равносметка успя да смае дори мен. Както вероятно и всички зрители на БНТ, в чийто ефир прозвуча тя от устата на ръководен кадър от следприватизационния контрол. Или иначе казано – от един от малкото, които имат достъп до подобна печална обобщена равносметка.

Не е нужно да си професор по математика, за да изчислиш, като теглиш чертата, че 134 милиарда лева са потънали някъде. Огромна част от тях в нечии джобове. И не, това не е нито моят, нито вашият джоб.

Това са джобовете на хората, които нарязаха на скрап предприятията, оставиха на улицата десетки хиляди работници, станаха мултимилионери с далавери на наш гръб (далеч не само от приватизацията), ограбиха надеждите ни за нормален преход към демокрация, а сега искат миналото да бъде забравено, за да не плащат сметката за този грабеж. Те и тези, които им позволиха да го направят, разбира се.

Бях на 11, когато настъпи Промяната. Достатъчно малка, за да си изградя съвсем детска представа за това до какво ще доведе тя. Като например, че миниатюрният ми тогава свят вече няма да мирише на мандарини само по Коледа. Но достатъчно голяма, за да помня. Помня празните щандове от Лукановата зима.

Помня и едномилионния митинг, чиято опашка стигаше от Орлов мост до Плиска. Килим от хора, отишли на него с надежда за нормален (западен) живот.

Помня и погрома над парламента и студентските протести.

Помня и собственото си разочарование и развенчани представи, когато станах журналист и с времето, с всеки изчетен документ и написан материал си давах сметка как тези хора, а с тях и аз, сме участвали в масовка не на Промяната, а на Подмяната.

Както и че онези, които са я дирижирали, използват ограбеното от нас, за да правят целенасочени и упорити опити да пренапишат историята. Да подменят и нея, за да се разминат с разплатата за ограбените надежди и животи на милиони граждани на тази държава. И да продължават да ги държат в плена на подмяната.

Джордж (Хорхе) Сантаяна го е казал - тези, които не помнят миналото си, са осъдени да го повторят. И именно, за да не го повторим, е крайно време най-сетне да се тегли чертата на прехода и да бъде обявено публично, с доказателства, от държавните институции, а не само от нас – журналистите, кой от коя страна е бил. На Промяната или на Подмяната.

За да бъдат накарани онези, които ограбиха и държавата, и нас, и надеждите ни, а сега се опитват да се представят за честни бизнесмени, да платят сметката, а не да бъдат оставени да откраднат и бъдещето ни. По воя срещу тази ревизия и равносметка ще ги познаете.

Без честен разговор пропагандата ще победи

Аз съм на 34 години. Сами се досещате, че съм била на 3, когато у нас е започнал т.нар преход. Извън шоколадовите яйца от „Корекома” и немските анцузи, които ми носеше баща ми, почти не помня комунизма. Имам смътни спомени и за режима на тока, купоните, фалита на банките и онези една или две нощи, в които някои се събудиха милионери. Или милиардери – в зависимост от това колко са слушали.

Помня мутрите и прякорите, които с годините започнаха да се заменят с уважителното „господин еди - кой си” – данъкоплатец и бизнесмен. И тъпото чувство, че всички играем в сериал на абсурда, в който бивша мутра или комсомолец, внезапно се превръща в „предприемач” с евроценности.

Затова имам усещането, че целият ми живот до тук премина под знака на тази „промяна”, която май по-скоро е подмяна. И макар уж да зная много, аз самата нямам собствени реални спомени за случилото се и най-важното – защо се случи? За тази най-нова българска история съм чела само в медиите и за да съм по-конкретна – във вестниците. Които май са единственият вид медия, чиито архиви няма как да „изчезнат” или да се пренапишат.

А от това, което съм видяла до тук знам едно – желаещи да драскат по черновата на историята има много. И всички те са съсредоточени в един кръг от хора, който в началото на 90-те от млади комсомолци и бъдещи комунистически надежди са се пребоядисали умело в дисиденти, приватизатори, а накрая в „борци” за демокрация и уж европейско бъдеще. Прибрали са кой каквато мръсна тайна има в килера.

Един е скрил мутренската бухалка, друг досието си от ДС, трети – скандалните договори, с които е заграбил държавни предприятия за жълти стотинки и днес всички те са облекли новия костюм и чинно са залепили на челото си етикета „бизнесмен”. Ама как е дошъл първият милион – няма значение. Днес тази истина трябва да бъде забравена, като стар вестник – прибран чинно в секцията и оставен на времето да изгризе страниците, на които е писана историята.

Всеки който е учил журналистика е минавал през една доста тежка дисциплина – „История на българската журналистика”. При нея курсовата работа се основава на няколкомесечно разглеждане (по днешному – мониторинг) на стари вестници. А те са толкова красноречиви и разказват толкова пъстро за съответния период от време, както нито един учебник или научна литература не би могъл.

Преди една година, когато „Монитор” празнуваше своя 20-и юбилей, слязох в архива и разгледах доста от първите издания на вестника. И да ви кажа честно, нещо ме хвана за гушата – героите в него са си долу-горе все същите. Само са сменили костюмите, ролите, може би дори пиесата. Но са все същите – измислени, фалшиви герои, които се борят за пари и власт и са готови да минат буквално през трупове, за да я докопат.

Като казах трупове и пак ме жегна сърцето. В главата ми изплува мисълта за бившето курортно градче Меричлери, което днес е един грозен и зловещ паметник на човешката алчност, облепен с некролозите, на онези, които са паднали в жертва на неистовото желание за трупане на милиони и липсата на грам човещина.

Празно и пусто място, което пропагандният апарат на днешните „бизнесмени” иска да забравим. Като оглозганото скеле на „Кремиковци”, като фалираната „Балкан”, като нарязаната за скрап „Русенска корабостроителница”...

Но аз не искам всички тези гробници на прехода да бъдат забравени. Искам синът ми, който днес е на 8, да знае как у нас едни станаха милионери за една нощ, а останалите ще им плащаме дълговете до гроб.

Искам да бъде проведен онзи честен разговор за блатото на 90-те, без който пропагандата ще е победила.... Помнете Меричлери и мислете за България. Която без истината за прехода също ще се превърне в зловещ паметник на неслучилото се обществено пречистване.