Историческа справка за Народния съд: Необходим или неизбежен?

Краят на гражданските войни винаги е безмилостен и жесток

Валери Жаблянов вчера загуби зам.-шефското си място в парламента заради една единствена неточна дума в определението относно Народния съд през 1944 г. Той го нарече „необходим” вместо „неизбежен”.

С цел избягване на инсинуации следва да се заяви базова позиция, че тогава са осъдени неоснователно или прекалено сурово мнозина подсъдими, като например бохемът принц Кирил, Димитър Пешев или свещенослужителите.
 
По презумпция абсолютно всички станали съдбоносни събития в историята на човешкото общество са били неизбежни – натрупаните обективни противоречия в своята съвкупност са се обективизирали и са следвали своя логика. Ако е можело да стане „иначе”, защо не е станало?
 
Терминът „необходимост” се асоциира по-скоро с „целесъобразност”, а с него се стъпва на хлъзгавата основа на субективността. Присъдите от Народния съд са именно целесъобразни, породени от вътрешната и международната политическа конюнктура.
 
Ситуацията в България след 9.9.1944 г. в определена степен се доминира от завършека на гражданската война, която по същество се води в страната повече от 20 г.: Войнишкото въстание (1918), Юнското въстание на земеделците (1923), атентатът в катедралата „Света Неделя”, четническото движение (Митю Ганев и Йордан Кискинов), партизанското движение (1941-1944). Гражданските войни винаги завършват брутално с избиване от победителите на противниците. Vae victis! (Тежко на победените!) – възкликнал галският предводител Брен.
 
Основно в първия месец след 9.9.1944 г. са избити без съд и присъда над 20 хиляди служители от свалената власт. Победителите жадували незабавно отмъщение и възмездие за дадените жертви. Саморазправите били неизбежни.
 
Това е един от мотивите на 30 септември 1944 г. Министерският съвет да приеме единодушно Наредба-закон за съдене от Народен съд виновниците за въвличане България в Световната война срещу Съюзените народи и за злодеянията, свързани с нея. Следва да се отбележи, че тогава правителството не е доминирано от комунистите – от общо 16 министри по четирима са от БРП(к), от БЗНС на Н. Петков и от „Звено”, двама са социалдемократи и двама независими.
 
В този смисъл на 5 октомври 1944 г. министър-председателят Кимон Георгиев отправя апел да се сложи край на произволите, саморазправите и злоупотребите с властта. Народният съд обаче, като извънреден съд, в определена степен действа като орган на левия революционен терор.
 
Московското примирие от 28.10.1944 г. учредява Съюзна контролна комисия (СССР, САЩ, Великобритания), която да следи поетите от България условия. Тя зорко следи и наблюдава създаването, организирането и правораздавателната дейност на Народния съд и от нея не е подадено нито едно възражение.
 
Учредяването на Народния съд има и външни мотиви и причини. През ноември 1943 г. на конференцията в Техеран „Тримата големи” решават да бъде потърсена отговорност от виновните за разпалване и водене на Втората световна война. Това намерение впоследствие заляга и в т. 10 на Потсдамската декларация от 26 юли 1945 г., предвиждаща „сурово правосъдие над военните престъпници”. На „Лондонската конференция“, проведена от 26 юни до 8 август 1945 година, СССР, САЩ, Великобритания и Франция приемат „Лондонското споразумение“ („Нюрнбергска харта“), неразделна част към което е Уставът (статут) на Международния военен трибунал.
 
Според установената международна практика държавите-победителки винаги налагат своята воля на победените страни, като тяхната воля се ползва със статута на императивно международно право без съобразяване с националните законодателства и без право на оспорване. Така става и след Втората световна война.
 
Член 5 от Парижкия мирен договор от 10.2.1947 г. също задължава със задна дата България да задържи и предаде на съд лицата, извършили, заповядали или съдействали за извършването на военни престъпления или против мира и човечеството. Правораздавателната дейност на Народния съд в България получава изричното потвърждение и от споразумението на четирите Велики сили от 8 август 1945 год. в Лондон. Потвърждение дава и декларацията на Общото събрание на ООН от 11.12.1946 год. и Женевската конвенция от 1949 год. за защита на жертвите от войната.
 
Първото практическо прилагане на решението в Техеран е наказването на колаборационистите във Франция от привържениците на генерал де Гол, като през юли - септември 1944 г. без съд са екзекутирани приблизително 20 хиляди колаборационисти. В последвалите съдебни дела са издадени до 1951 г. 6500 смъртни присъди, в т. ч. на маршал Петен (помилван впоследствие) и на четирикратния министър-председател на Франция Пиер Лавал, екзекутиран на 15 октомври 1945 г.
 
В Нюрнберг от 1945 до 1949 г. са проведени два съдебни процеси. На първия от тях са обвинени 24 от най-известните лидери на нацистка Германия, осъдени са 19 души, от които на смърт 12.
 
Впоследствие за престъпления по време на войната са осъдени много германци в Западна Европа и в Съветския съюз. Израел издирва и отвлича военнопрестъпници в продължение на десетилетия и ги окачва на въжето.
 
В Япония „Токийският трибунал” съди 28 висши политици, като издава 7 смъртни присъди чрез обесване (вкл. 2 министър-председатели) и 16 доживотни, а трима от подсъдимите междувременно са умрели в затвора. Като извършители на конкретни престъпления са обвинени 5700 лица, които са изправени пред 13 японски трибунала: произнесени са 504 присъди и са изпълнени 149 екзекуции. Отделен трибунал организира Съветския съюз за японски военнопрестъпници, като той практически „пресява” целия личен състав на японската Първа Квантунска армия в Далечния Изток за извършвани зверства и медицински експерименти с хора.
 
От държавния глава на Унгария (1920-1944 г) адмирал Миклош Хорти не е потърсена отговорност поради необяснимото лично застъпничество на Сталин.
 
Народният съд в България е изграден на същите принципи като Нюрнбергския и Токийския трибунал. Официално той е създаден за съдене на управлявалите страната от 1 януари 1941 до 9 септември 1944 г. и довели я до участието й във Втората световна война: регентите, министрите, народните представители, дворцовите съветници и висшите духовни и военни лица. Заедно с тази цел на практика се узаконяват извършени вече убийства, тъй като смъртта на лице с деяние по този закон, настъпила преди или след възбуждане на обвинението срещу него, не пречи да се започне или привърши преследването и да се издаде присъда.
 
Според приетия извънреден наказателен нормативен акт, в редица случаи и с обратна сила, са обявени за престъпни:
• сключването на договори с воюващи държави, обявяване на война, нарушаване неутралитета на България спрямо СССР, не предпазване народа от увреждане чрез войната, изпращането на български войски в Югославия и Гърция, „за да преследват народоосвободителните войски на тези страни“;
• противозаконно облагодетелстване чрез властта; извършването на тежки престъпления на политическа основа;
• „служба на Германия или на съюзниците ѝ“;
• поставянето в опасност на български войски от техните ръководители;
• предаване на „полицията, жандармерията и войската такива сведения, които са се отнасяли до безопасността или важни интереси на партизаните или другите борци за народните свободи“;
• „явно пристрастие и грубо престараване“ от страна на магистрати;• изразяването на подкрепа чрез „действия, писания, слово или по друг начин“ за горните деяния или за гонения на евреите.
 
От 20 декември 1944 до 2 април 1945 г. са организирани 135 масови процеса в цялата страна. Арестувани са 28 630 души. Срещу 10 919 от задържаните са повдигнати обвинения. Процесите се водят в Софийския университет, в съдебната палата и в цялата страна. В същото време Народният съд е посрещнат от българите изключително позитивно, за което свидетелстват десетките спонтанно проведени митинги в подкрепа на правителството.
 
Министърът на правосъдието Минчо Нейчев в доклад пред Политбюро на ЦК на БРП(к) на 24 юли 1945 г. съобщава следните данни: За времето от 22 декември до 31 март Народният съд е разгледал 145 дела с общо 10 907 подсъдими и са издадени 9599 присъди както следва: осъдени на смърт – 2730 души, доживотни – 1920, 20-годишни – 19, 15-годишни – 962, 10-годишни – 727, по-кратки присъди – 3241. До определения срок от наредбата 31 март 31 март работата на съда не била приключила, тъй като са издадени задочни смъртни присъди срещу офицери на фронта, както и съществуват висящи дела срещу други около 150 офицери, също така участвали в последните военните операции на фронта.
 
От всички регенти, министри, царедворци и народни представители, общо на брой 166 души, нито един не е оправдан, а 103 от тях са осъдени на смърт.
 
Между осъдените на смърт са тримата регенти (проф. Богдан Филов, княз Кирил, ген. Никола Михов), 22 министри, 8 царски съветници, 67 депутати, 47 генерали и полковници и др. На доживотен затвор са осъдени 4 бивши министри (проф. Михаил Арнаудов, Константин Муравиев, Вергил Димов, Руси Русев), 2 царски съветници, 22 депутати, няколко професори и други. Константин Муравиев е единственият оцелял министър-председател на България от преди 9 септември 1944 г.
 
Сурови са и присъдите срещу полицаите и военните престъпници не само от страната, но и в окупираните територии (Македония, Сърбия и Беломорието) за извършване на зверства над хиляди мирни жители. Това са неудобни страници от нашата история, архивите по които се намират в секретния „фонд 23” на Военното разузнаване в Държавния архив. Нито един военнопрестъпник обаче не е поискан от засегнатите страни, защото всички ги е застигнало възмездието у нас и това е разчистило основата за конструктивни следвоенни отношения със съседите.
 
Следва коректно да се отбележи, че (ако не броим СССР) след Франция у нас извънредните съдилища издават най-много присъди. Като най-съществена причина може да се посочи следната: България е единствената страна-сателит на Германия, в която съществува не само легална (парламентарна) опозиция, но и сериозна въоръжена съпротива – партизани, бойни групи, нелегални и ятаци. Въоръжената съпротива дава 3055 убити в сражения, с изпълнени смъртни присъди, екзекутирани, починали от рани и в затворите. По площадите са излагани отрязани глави на убити партизани, изгорени са стотици къщи на ятаци. Към 9.9.1944 г. в 62 партизански бригади, отряди и чети има 9900 бойци с многократно повече ятаци. По същество обстановката в страната тогава притежава всички характеристики на гражданска война, а нито една гражданска война в света не е приключила със завземането на властта от опозицията. При това са изминали едва 20 г. от „белия терор” през пролетта на 1925 г. (Приведените факти и разсъждения не оправдават събитията и не вземат страна в тях, а само обясняват логиката и подбудите им.)

Според някои сегашни юристи Народният съд правораздава в нарушение на Наказателния кодекс, защото НК не допуска прилагане на закони с обратна сила и наказание за действия, които не са били престъпление по време на извършването им. Те обаче игнорират обстоятелството, че съденето на военнопрестъпниците в страните от Оста също и във всички останали държави също се извършва със задна дата, защото такава е категоричната воля на победителите във войната. (Впрочем и предишното съдене на виновници за въвличане на България във войните - Държавния съд от 1922, също действа със задна дата.)
 
През 1996 г. Върховният съд на Република България отменя само част от присъдите на Народния съд с мотив липса на доказателства. Несправедливите присъди на Народния съд са изброени сред престъпленията на комунистическия режим в приетия през 2000 г. специален Закон за обявяване на комунистическия режим в България за престъпен. Големият проблем обаче е, че през 1944-45 г. в страната все още не е установен комунистически режим, (факт едва от края на 1946 г.), като съуправляващите страната партии БЗНС, „Звено” и социалдемократите приветстват учредяването на Народния съд.
 
В Решение 4/1998 г., опирайки се на предишната си практика, Конституционният съд приема, че Народният „не е съдът, съществуващ и действащ към онзи момент като част от правосъдната система на държавата [..., а] е един извънреден съд с определени по време правомощия [...]. От гледна точка на сега действащата Конституция така издадените присъди не могат да се окачествят като съдебни актове.“
 
Според други юристи обаче Народният съд към онова време е абсолютно неизбежен и безусловно необходим, като сега законодателното осъждане на неговата дейност и последвалата реституцията са част от практиката за реванш на бившите колаборационисти и техните наследници. Това е опит да се "смеси" наказанието за обективния колаборационизъм на управлявалите България през 1941-1944 г. и обективните престъпления на комунистите през 1944-1962 г., както и опит за отменяне на решението на Великите сили от Техеран 1943 г. и на други международни актове, които вече бяха упоменати.
 
Ганчо КАМЕНАРСКИ, БЛИЦ
kamenarskig@abv.bg