Любо Огнянов: Докато учим що е комунизъм забравихме какво е демокрация

Тази седмица избухна продължаващият вече 30 години спор за това какво трябва да учат децата в училище за режима между 1944 и 1989 година. Със сигурност в момента ме гледат хора, които изпитват носталгия към този период.

Заради безплатното здравеопазване, безплатното образование, системата, която създаваше работни места на всички. На някои демокрацията отне всичко това. Как стои въпроса от моя гледна точка. Моята майка например, която е машинен инженер с две висши образования работеше по специалността си в един от онези огромни заводи, изградени по време на режима. Започнаха да се появяват удивително модифицирани поговорки като „Моето си е мое, държавното е общо”. Което много хора дешифрираха като покана да си присвоят част от държавното.

Та нали всеки един от нас беше клетка на обществото. „Има равни, но някои са по-равни” пък бързо-бързо се превърна в житейска философия за всевъзможни партийни секретари и номенклатурни лентяи, които катериха стълбичката не със способности а с връзки и сакралното „наш човек”. И тогава избухна демокрацията. Контролирано, с лозунги времето е наше, докато парите оставаха техни. Моята майка беше съкратена от работа и започна да работи не по специалността си. Предприятието, в което работеше беше закрито. Още никой не знаеше, че държавата е във фактически фалит, че огромните предприятия са пробити, защото бълват продукция, която никой не иска да купи. Че имат задължения, които не могат да бъдат изплатени по старата система на плановата икономика.

Така промишлеността, с която комунистическата партия толкова много се гордееше набързо беше разграбена от новоизлюпени бизнесмени. Как се появиха те? Ами отново по формулата „наш човек” – част от тях с дискретно подаващи се от джоба партийни книжки, други с офицерски звания. Малко по малко уродливото лице на режима ставаше ясно на всички. Прикривани десетилетия тайни за концлагерите в Куциян, Белене и край Ловеч, кръстен от някой сатрап с тънко черно чувство за хумор Слънчев бряг показаха как се е крепяла властта. Как в „дните на гнева”, както ги наричат някои, след 9 септември 1944 са избити хиляди без съд и присъда. Лъсна заблудата, покрай мълчанието на агнетата от ЦК свързана с ядрената авария в Чернобил. И как никой не е предупредил хората за онзи радиоактивен дъжд на първомайската манифестация през 1986 г.

Оттогава мина много време. Но носталгията по режима си остава. Без да си даваме ясна сметка, че безплатното здравеопазване и безплатното образование е било платено. Пак от нас. Защото за всичките тези години ние, вие, с данъците си сте изграждали тази държава, която след това единици присвоиха за себе си. На онзи принцип – моето е мое, твоето е общо. 30 години по-късно няма виновни, а част от крупните приватизатори се намират и в БСП. Независимо, че някои се оплакват, че демокрацията им била отнела нещо си. Отнела им е чувството да изпитват срам, това им е отнела. Най-странното е обаче, че носталгиците казват – колко хубаво беше преди 89, когато ходихме често на море. Мислят си го, докато чакат на огромни опашки на гръцката граница, за да отидат на плаж на Бяло море. Децата на всички, които заклеймяват демокрацията избраха да учат не на изток, а на запад. Могат да пътуват в цяла Европа свободно и да работят на Запад. Демокрацията обаче си дойде тук по български. И при нея си има принципа „наш човек”.

Ако си твърде добър в професията си, това не винаги означава, че ще работиш високоплатена работа. Защото винаги има по някой по-равен измежду равните. А уж най-голямото достойнство на новата система е това, че не всички са равни. И повече трябва да получава този, който знае повече, който работи повече, който има по-големи способности. Така ли е днес? 30 години след промените спорим какво ще учим за комунизма. Въпросът е какво ще учим и за демокрацията. И дали докато учим децата си що е комунизъм сами забравихме урока що е демокрация. И да си зададем въпроса защо преписвачите, двойкаджиите и лентяите винаги преуспяват тук. Докато нашите деца отличници преуспяват навън, в чужбина. И ако не си отговорим на този въпрос, скоро няма да има нужда да пишем и учебници. Защото тук ще останат само неграмотните.