Мълчанието на родината-мащеха: Малтретират наши сънародници в Украйна, България не реагира

От началото на годината украински „патриоти“ проведоха екстремистки акции срещу общността на бесарабските българи, населяващи тамошните земи от 200 години, отбелязва "Труд" в редакционен коментар.

Оскверниха паметник на българските опълченци в Болград, Одеска област. Заляха го с жълта боя, а със синьо (цветовете на националното знаме) написаха оскърбителен призив „Чемодан – вокзал София!“ ( „Куфарът – жп гара София!“). Новината разпространи РИА „Новости“, не някое съмнително сайтче. Централните медии у нас подминаха тази вандалщина. Официалните власти се спотаиха.

Нанесоха жесток побой срещу общинския съветник в Белгород Василий Кащи. Поводът е позицията му срещу намерението за строителство на православна църква на самопровъзгласилата се, непризната от никого Украинска патриаршия. Следват издевателства – пребиват съветника, заливат го със зелена боя и го захвърлят в кофа за боклук. Той едва не ослепял и се наложили операции. Насилието срещу сънародника ни, любима тема на българските електронни медии, не беше отбелязано. Макар жертвата да е публична личност.

Преди три дни българите в Украйна се вдигнаха на бунт. Искаха оставката на президента Петро Порошенко, наметнали национални трибагреници те издигнаха лозунги „Порошенко, не пипай българите!“, „Порошенко, узапти си бабаитите!“. Протестът е бил достатъчно многолюден, за да привлече полиция и представители на местните власти. Българските не реагират.

Мълчанието им окуражава политолога Олег Соскин, съветник на компрометирания бивш президент Леонид Кучма да заплаши българската общност с обвинения в сепаратизъм. И в духа на подканата за „куфара и гарата“ предложи депортация в България за президента на Асоциацията на българите в Украйна – Антон Киссе.

От българска страна – тишина.

В името на криво разбрана, сервилна политическа коректност, българската дипломация е безучастна към съдбата на сънародниците ни в Украйна, с която е предпазлива до подлизурство. А каква врява се вдигна само когато Путин спомена анпасан онова за кирилицата и македонските земи. А за кръвните ни братя, запазили столетия наред езика и националното самосъзнание ни шук, ни гък.

При това в управляващата коалиция участват т.нар. обединени патриоти. Техен дълг беше да излязат със становище по българския проблем в Украйна. Да поискат обяснение от Външно министерство за липсата му на позиция. Не би. И докато украинските „патриоти“ бият мирни българи, българските патриоти ортаци във властта налагат арабски бабички по границата и бръщолевят врели-некипели, за да оневинят просташките, малоумни снимки на един от техните в нацистки поздрав.

„Човек трябва много да внимава какво говори, когато влезе в управлението“ – заключи патриотът – вицепремиер Валери Симеонов, след като си посипа главата с пепел, че кадърът на НФСБ се е олял…
Когато човек влезе в управлението трябва много да внимава и за какво мълчи. Мълчанието също може да бъде генератор на гафове, какъвто е случаят с екстремисткия тормоз над етническите българи в Украйна в нарушение на чл.10 от тяхната конституция.

Същевременно в парламента се вихрят словесни сражения на тема „либерализъм и национализъм“. Либералите са ясни – за тях диаспората на стремително топящия се български народ е редово население на друга държава, което само да си бере гайлето. За националистите обаче то би следвало да е обект на приоритетно внимание, да разполагат с концепция и стратегия за приобщаването му. Или най-малкото поне да отмелва по някоя дума на съпричастие и солидарност. Няма такива работи. В това отношение националистът по нищо не се различава от либерала. И ако от парламентарната трибуна произнасят гневни филипики, май под банките нежно са вплели крака.

От 1989 г. насам темата за привличането на наши сънародници да се завърнат в родината се дъвче и предъвква. Накрая стига до неизменната финансова бездна, в която „може да се пропада безкрайно“ по думите на Остап Бендер. Практиката у нас доказва правотата му. Не се е мислило нито за поминък на тези хора, нито как да се осигурят прилични условия за образование на младите. Единственото, което спорадично се прави е да се пращат колети с книжки, най-често залежали издания.

В същото време наставниците от ЕС ни хокат, колко нехуманно посрещаме бежанците. Та какво друго да се очаква от хора, които нехаят за собствената си кръв, камо ли плачат на чуждото умряло.

А колкото до „колосите“ на национализма Волен Сидеров, Красимир Каракачанов и Валери Симеонов, тръни в очите на ДПС и ЕНП, те би трябвало ги толерират и поощряват. Толкова безобидни и безхаберни фигуранти на патриотичната кауза не могат да бъдат внедрени дори и от най-заклетите душмани на българщината.

Те са най-семпли службогонци, които откак се добраха до Народното събрание, преустановиха родолюбивата реторика. Тя не носи финансови ползи, а хайдушките им речи са толкова неуместни, колкото народните носии, които излязоха на мода сред абитуриентите.

Най-тягостното в цялата история е, че нашите българчета в Украйна се чувстват съвсем осиротели. Украйна ги не ще и ги тормози, а България нехае за тях.

Националните малцинства в немилост

Според българската общност в Украйна, властите и лично президентът Петро Порошенко нарушават конституцията на страната като използват екстремисти на „Народен фронт“ една от управляващите партии да подтискат националните малцинства. Българите живеят в този края повече от 200 години и никога досега не са извършили посегателство. Въпреки миролюбието си то става прицел на националистични издевателства.