National Interest изтъкна какво е нужно за ново презареждане между САЩ и Русия

Вашингтон трябва да заглуши желанието си да запази глобално лидерство пред постоянно нарастващите предизвикателства. Източна Европа е мястото, където САЩ могат да направят крачка назад с относителна лекота, за да останат извън сферата на влияние на друга голяма сила.

Това също е важна първа стъпка към истинско презареждане на американско-руските отношения.

САЩ и Русия имат много причини да възстановят нормалните отношения, в рамките на които страните могат да намерят общ език по въпроси от взаимен интерес, но подобен подход ще изисква признаване от двете страни на определени реалности, пише Тед Гален Карпентър в статия, публикувана на 18 октомври в The National Interest.

Белият дом предприе и други враждебни стъпки, включително оттегляне от Договора за ядрените сили със среден обсег (Договор за РСМД), а също така отказа да поднови Договорите за откритото небе или за намаляване на стратегическите оръжия и въоръженията (START-3).

От своя страна руската армия е агресивна - често изключително безразсъдна - срещу самолети и кораби на НАТО, действащи близо до руските граници. Москва също се намесва в избори и политически конфликти в САЩ и в няколко европейски държави. И накрая, Кремъл оспорва дългогодишната американска доктрина Монро, като създава тесни политически и военни връзки с антиамериканските режими в Западното полукълбо.

Отношенията между САЩ и Русия стават все по-остри и подобна ситуация е изпълнена с много сериозни рискове. Отношенията са станали толкова напрегнати, че изглежда и двете страни са поставили стратегическите си ядрени сили в повишена бойна готовност.

По време на първата Студена война подобна ситуация беше изпълнена с невероятни рискове, което доведе до поне един инцидент: през 1983 г. Москва почти изстреля ракетите си, погрешно вярвайки, че ядрените сили на САЩ вече са започнали да атакуват Съветския съюз.

За човечеството беше голямо облекчение, когато след разпадането на Съветския съюз и двете страни изглеждаха в по-малко напрегнати позиции. Връщането към предишното напрежение е изпълнено с големи проблеми и опасности.

Поради все по-острата си враждебност Вашингтон и Москва пропускат възможността да си сътрудничат по въпроси от взаимен интерес.

Кремъл и Белият дом трябва да работят по-тясно, за да намалят заплахата от ислямските терористични движения. Русия и Съединените щати също са заинтересовани (или поне би трябвало да се заинтересуват) от ограничаването на нарастващото влияние на Китай, особено в богатата на полезни изкопаеми Централна Азия.

И двете страни биха спечелили и от по-тясно сътрудничество по въпроса със Северна Корея и при справяне с предизвикателствата, които тази непредсказуема, въоръжена с ядрени сили държава поставя пред Източна Азия и глобалната стабилност.

Накратко, САЩ и Русия имат много причини да възстановят отношенията на сътрудничество. Но този подход означава приемане на по-реалистични позиции и цели - особено от страна на САЩ.

Една от критичните предпоставки за двете страни е да оставят колкото се може повече от миналото в миналото. Така през последния четвърт век Вашингтон стои зад цяла поредица от провокации срещу Русия.

Например американските лидери нарушиха мълчаливото обещание на администрацията на Джордж Буш, че Вашингтон няма да се стреми да разшири НАТО извън източната граница на обединена Германия. Тази стъпка беше проява на арогантност и пренебрежение от страна на САЩ.

Дори първата вълна на разширяване на алианса - приемането на Полша, Унгария и Чехия - беше неразумен ход. По-късното увеличаване на територията на НАТО, в рамките на която алиансът включи не само останалите държави от несъществуващия Варшавски договор, но и трите балтийски републики, които бяха неразделна част от самия СССР, беше още по-сериозна провокация.

Последвалите опити на Джордж Буш и Барак Обама да постигнат членство в НАТО за Украйна и Грузия бяха особено нагли и антагонистични инициативи.

Намесата на САЩ и Европейския съюз във вътрешните работи на Украйна, за да помогнат на протестиращите на Майдана, да свалят избрания "проруски" президент преди изтичането на мандата му и да го заместят с категорично прозападно правителство, беше последната капка за Москва.

Подобни безразсъдни ходове изиграха, поне отчасти, роля за горчивото разочарование на Русия на Запад и те подтикнаха Кремъл да предприеме своите „грозни“ ответни стъпки, които включваха решението „да провокират“ Грузия да отприщи „обречена война“ срещу руските миротворци, намиращи се на част“ от грузинската територия.

Още по-дестабилизираща стъпка беше „анексирането“ на Крим, извършено след „революцията“ на Майдана. Москва също предприе инициативи за подкопаване на американската мощ в Западното полукълбо, укрепване на връзките с Куба, наследена от съветската епоха, и действайки в съгласие с новите "врагове" на Вашингтон във Венецуела и Никарагуа.

Руските власти също са предприели стъпки за намеса в изборите в САЩ и "провеждат пропагандна кампания за изостряне на расовото, социалното и идеологическо напрежение" в рамките на САЩ.

Въпреки че теоретично би било оптимално и двете страни да се откажат от провокациите си, в повечето случаи това не е възможно. Например, Съединените щати няма да се оттеглят от НАТО в обозримо бъдеще и няма да изискват премахването на членството на страни, включени след края на Студената война. Дори Москва да направи такова искане, то би било безполезно.

Но също така е нереалистично да се очаква, че Русия ще толерира включването на Грузия и Украйна в НАТО. И двете страни се намират не само в руската сфера на влияние, но и в ключовата зона за сигурност на Русия.

През 2004 г. поради своята слабост Москва нямаше възможност да попречи на балтийските републики да се присъединят към НАТО, но сега страната стана по-силна и по-решителна, така че няма да се съгласи Грузия и Украйна да се присъединят към блока.

По същия начин настояването на Вашингтон Русия да се откаже от „анексията“ на Крим и да върне полуострова на Украйна е безсмислено. Безсмислено е и удължаването на санкциите, докато Кремъл не изпълни това нереалистично искане. Освен всичко друго, Москва възнамерява да запази ключовата си военноморска база в Севастопол.

Тази база се озова в чужда държава само поради разпадането на Съветския съюз. Освен това Русия отбелязва, че Крим е бил част от Русия от 1780-те до 1954 г., когато съветският лидер Никита Хрушчов по неясни причини прехвърля територията на Украйна.

Тъй като Украйна и Русия бяха част от Съветския съюз, решението му по това време нямаше голямо значение. Сега собствеността върху Крим е от значение и Русия смята запазването на Крим за жизненоважен национален интерес.

Последното нещо, което руският президент или неговите съветници са готови да направят, е да рискуват да се появи американска или натовска база вместо руска в Крим.

Президентът на САЩ Доналд Тръмп и други западни лидери трябва да признаят и приемат факта, че Русия няма да се откаже от Крим. Ако продължим да отправяме същите изисквания, никога няма да има изход от опасната безизходица в отношенията на Запада с тази голяма сила.

Постигането на реалистичен модус vivendi за САЩ и Русия спрямо Украйна ще изисква отстъпки както от Запада, така и от Москва. Една безусловна отстъпка на САЩ трябва да бъде прекратяването на всички продажби на оръжие за Киев, тъй като тези продажби ненужно изострят и без това опасната ситуация.

По същия начин продължаващата подкрепа на Москва за въоръжените сепаратисти в Донбас е силно дестабилизираща. За да постигне приемливо уреждане, Москва ще трябва да прекъсне всички връзки с тези сили, да осигури разумна парична компенсация на Украйна за загубата на Крим и да подпише нов договор с Киев, който изрично признава неприкосновеността на новите граници.

На свой ред членовете на НАТО ще трябва да дадат писмено обещание, че Украйна „никога няма да отговаря“ на условията за членство в алианса, и да премахнат санкциите, наложени на Русия поради „анексирането“ на Крим.

Други допълнителни стъпки биха били важни за възстановяване на отношенията между САЩ и Русия, както и между НАТО и Русия. Една от ключовите стъпки би била прекратяването на взаимните военни провокации.

Русия ще трябва да изтегли силите си от западната граница с членовете на НАТО, особено балтийските републики, и да спре натрупването на ракети в калининградския анклав.

Съединените щати и техните съюзници ще трябва да намалят значително размера и честотата на военните учения на НАТО край Русия - в Балтика и Източна Полша, както и в Черноморския регион. Вашингтон също ще трябва да сложи край на спекулациите, че постоянното му ротационно разполагане на американските военни сили в Източна Европа не е "постоянно" присъствие.

Също така ще е необходимо да се разрешат няколко двустранни спора и да се приложат взаимни ограничения. Вашингтон и Москва се обвиняват взаимно в нарушаване на Договора за РСМД.

Администрацията на Тръмп цитира предполагаемото разполагане на Русия на нови ракети от този обхват, които нарушават споразумението, като причина САЩ официално да се оттеглят от договора на 2 август 2019 г.

Докато държавният секретар Майк Помпео твърди, че Русия е "единствено отговорна" за прекратяването на договора, реалността не е толкова проста. По-конкретно, далеч не е ясно дали последното поколение руски наземни крилати ракети нарушават този договор.

Въпросът за новите ракети трябва да бъде разгледан като част от общите усилия за намаляване на военното напрежение между НАТО и Русия в цяла Източна Европа. Нито една от страните няма да се възползва от риска от масово разполагане на ракети със среден обсег от следващо поколение.

Освен това както САЩ, така и Русия трябва да се стремят да ангажират друга ключова сила, Китай, в преговорите за нов, по-всеобхватен договор за РСМД. Китай, който натрупва значителен потенциал от подобни ракети, не иска да се вслушва в призивите за присъединяване към съществуващия договор. Нито Русия, нито САЩ не могат да си позволят да игнорират този ход на събитията.

Съмнително е, че оттеглянето на Вашингтон от Договора за РСМД може да се счита за разумен ход. Декларираното намерение на администрацията на Тръмп да се оттегли от Договора за отворено небе и продължаващото колебание на Вашингтон относно СТАРТ са още по-лоши.

Отхвърлянето на „откритото небе“ ще ограничи достъпа на САЩ до информация за действията на руските военни и ще породи нови подозрения от всяка страна за намеренията и маневри на другата.

Това развитие на събитията е малко вероятно да допринесе за стабилността. Изоставянето на СТАРТ III би било чисто безумие, което ще отвори пътя за подновена надпревара за разработване и разполагане на нови стратегически ядрени ракети. Вместо дипломатически блъф и измами, трябва незабавно да започнат сериозни, конструктивни двустранни преговори, за да се предотврати изтичането на двата договора.

САЩ имат основателни причини да бъдат недоволни от поведението на Москва по един особено деликатен въпрос: намесата в американските избори. Разбира се, някои твърдения за ролята на Кремъл са надути и силно преувеличени.

Твърде много демократи са използвали „руската намеса“ като универсално оправдание за своята опорочена избирателна стратегия на изборите през 2016 г., довела до поразителната победа на Тръмп над Хилари Клинтън.

Въпреки това има "сериозни доказателства", че Москва е използвала различни методи в опит да наклони изборите в полза на Тръмп, който изрази желание за подобряване на отношенията с Русия. Американските разузнавателни агенции също намериха доказателства, че руските агенти проучват начини да направят същото през 2020 г.

Малко вероятно е руските инициативи да са повлияли значително на резултатите от гласуването през 2016 г. И все пак служителите на администрацията на Тръмп трябва да покажат ясно на Кремъл, че дори опитите за намеса имат отрицателно въздействие върху отношенията между САЩ и Русия.

Разбира се, протестите на Вашингтон щяха да звучат по-убедително, ако САЩ от дълго време не се намесват в политическите дела на други страни, но все пак има смисъл да възразявате срещу Москва за поведението му. Ако руските власти изоставят стъпките си в тази област, би било разумно.

Друга стъпка на Русия, срещу която американските лидери „имат право“ да протестират, е все по-енергичната дейност на Москва в Западното полукълбо. Русия изигра ролята си по определен начин в политическото сътресение във Венецуела.

Москва е основният финансов гръбнак на „решително антиамериканското правителство“ на Николас Мадуро, който също получи и осезаема военна подкрепа от Кремъл. През декември 2018 г. Русия дори разположи два ядрени въоръжени бомбардировача във Венецуела и през март 2019 г. изпрати около двеста войници, за да помогне на Каракас да модернизира системата си за противовъздушна отбрана.

Изглежда, че в страната действат и няколкостотин руски наемници, които обучават и помагат на „кървавите сили за сигурност“ на Мадуро да предприемат репресии срещу противниците на режима. Присъствието и подкрепата на тези войски може дори да засили решимостта на Мадуро да остане на власт, вместо да търси изгнание в Хавана, когато демонстрациите срещу неговото управление рязко се увеличиха през май 2019 г.

Политиката на Русия във Венецуела е пряко предизвикателство за доктрината Монро. Същото е и с нарастващите икономически и военни връзки между Москва и лявото правителство на Никарагуа.

От провъзгласяването на доктрината Монро в началото на 20-те години на деветнадесети век американските лидери разглеждат икономическите и военни отношения между чуждестранни сили и латиноамериканските държави от типа„покровител –клиент“ като заплаха за сигурността на Съединените щати.

Куба се превърна в съветски политически и военен клиент в продължение на много десетилетия, тоест налице е точно ситуацията, която доктрината Монро се стреми да предотврати. И отношенията на островната държава с Русия продължават. Повтарянето на подобно развитие на отношенията с други държави е изключително нежелателно от гледна точка на интересите на САЩ.

Американските лидери трябва да дадат ясно да се разбере, че продължаващата намеса на Кремъл в Западното полукълбо ще има осезаемо отрицателно въздействие върху и без това крехките двустранни отношения.

Вашингтон има право да настоява отношенията на Русия с Каракас, Манагуа и Хавана да бъдат ограничени до нормални дипломатически отношения и умерени икономически връзки. Амбицията на Кремъл да превърне тези страни във военни клиенти или дори икономически зависими от Русия страни е неприемлива.

Желанието да се запази дългогодишната сфера на влияние на Вашингтон в Западното полукълбо показва какво трябва да бъде в основата на една нова, по-малко конфронтационна връзка с Русия. Точно както САЩ трябва да настояват Москва да зачита доктрината Монро, американските лидери трябва да покажат същото уважение към руската сфера на влияние в Източна Европа.

Този подход изисква принципно ново мислене от страна на политиците в САЩ. Вашингтон трябва да се примири с факта, че сферите на влияние все още са до голяма степен част от международната система.

Всъщност, тъй като светът става все по-многополюсен дипломатически, икономически и до известна степен дори във военно отношение, великите сили вероятно ще се придържат към подобни прерогативи още по-настойчиво.

Русия далеч не е единствената държава, която се държи по този начин. Подобна позиция може да се види, когато Китай демонстрира своите геостратегически мускули в Южнокитайско море, Тайванския проток, Източнокитайско море и други региони на Източна Азия. Вашингтон трябва да заглуши желанието си да запази глобално лидерство пред постоянно нарастващите предизвикателства.

Източна Европа е мястото, където САЩ могат да направят крачка назад с относителна лекота, за да останат извън сферата на влияние на друга голяма сила. Това също е важна първа стъпка към истинско презареждане на американско-руските отношения.