Науката е слънце, но...

Бръшлян е малко селце, сгушено като бисер в корона,  в сърцето на величествената Странджа планина. В него,  сред старите грохнали къщи, пристройката към църквата се радва на особена почит сред местните хора и многобройните туристи, които го посещават с особен интерес. Там някога е било местното килийно училище, днес превърнато в музей. То се е родило още в далечната 1871 година. Отецът превърнал килията си в класна стая, в която на четмо и писмо се учили двадесетина  момчета.

Сигурно  сегашните учители, доста  биха завидели на тогавашните си колеги,   щом разберат на какви блага са се радвали те .  Даскалите не  плащали данъци, нямали синдикати и причини, поради които  да протестират. Защото тогава в Бръшлят, а и във всички останали села,  те били, не наравно, а дори по-облагодетелсвани и от кмета,  и дори от попа. Според тогавашните неписани закони,  щом веднаж са се цанили за тази работа, просветителите получавали сигурна заплата, квартира, а учениците всеки ден им носели храна.  И всичко това само, за да учат  българчетата на Кирило-Методиевото писмо и така да се намали влиянието на гръцкия език, който силно се налагал по него време.
„Прилежанието носи сполука“ пиши на почетно място в училищната стая. И което от момчетата не признава този закон, срещал възмездието на пръчката-послушалка, толкова дълга, че да достигне до всеки. Имало и сметало, далечен прадядо на днешния компютър. Страхът, дисциплината и старанието, а не положените, властта и парите на таткото, определяли отличника. Така е било.

Стара работа, мухлясъла, ще кажете. Редове от научно фантастичен роман, ще е  коментират сегашните учители. Признаваме, че и в двете твърдения има много истина, но така или иначе, този факт от миналото, днес навява само тъга.

Защото в наше време да се закриват училища, се случва доста по- често, отколкото да се откриват.  България е сред държавите, членки на Европейския съюз, която заделят най-малко пари за образование, сочат данните на европейската статистическа служба Евростат. В Исландия те са два пъти повече.  Иначе   непрекъснато се тръби, че средствата,  вложени в образованието  създават продукт с безценно историческо значение.
Тъжно е да продължим, но такова са фактите: Нашата страна   първа по неграмотност в страните от Европейския съюз. Статистиката отбелязва,  че 41% от българските ученици не са напълно грамотни. По грамотност сме на 53-то място в света, далеч пред нас по са Киргизстан, Тринидад и Тобаго, Туркменистан, Тонга...

Данните са 2012 година, но едва ли за времето от тогава, те са претъпяли кой знае какви промени.
Учителите по социален, материлен статус, а по авторитет в обществото, продължават да бъдат на незаслужено ниско ниво. Младите панически бягат от тази, иначе благородна професия. Затова на малцината, решили да се  посветят на нея, защото са осъзнали, че такава е житейската им мисия,  трябва да се гледа като на възрожденци.

„Напред науката е слънце“ , пеем всяка година на 24 май. Идва ли има друга държава в света, коята  има химн, посветен на просвещението. Текстът за него е написан през 1892 от Стоян Михайловски, а музиката девет години от учителя Панайот Пипков. Днешната действителност обаче, трудно би вдъхновила, творците да създадат подобен шедьовър. Защото видимо слънцето е забулено с тежки облаци.
Давам си сметка, че този коментар, посветен на 24 май, празника на славянската азбука, наука и просвета, звучи доста непразнично, но убеден съм, че, както ни учи историята, в живота всичко се повтаря. Рано или късно.
Сигурно ще дойде времето, когато новото поколение политици и държавници, ще погледнат с други учи на образованието. И ще осъзнаят, че то не е по-малко  важно от пътищата, партийната пропаганда, субсидираното от народа благоденствие на депутатите, помпозните, накипрени дворци, лукса и скъпите лимузини. Дано тогава попият поне малко от мъдростта на онези стари българи,  отделяли от залъка си, за да са учени децата им. И науката отново да  стане слънце.

Иск Гозес