Няма нищо по нелепо, тъпо и несъстоятелно от определението „мъжко момиче”.  Джендърска работа. По всичко личи, че то е измислено от някой дървен философ, който не разбира нито от жени, нито от мъже. Защото жената няма да стане по-красива, трудолюбива, любвеобилна и нежна, щом ѝ се прикачи като тенекиен медал това "мъжко".

Жената е дама. Заради картините на Майстора пък французите са я нарекли Мадона. Такава е тя, независимо дали блести в науката, на сцената, в сектора за висок скок, когато ражда трите си деца или копае картофи в Самоковскo. Уж слаба и крехка, а по-твърда от стоманата, от която правят космическите кораби. Такава я е създал Господ.

Затова мъжки дами и мадони - няма. Не посягайте на съвършенството.

Преди години ми се случи да преживея доста време в сърцето на Африка. В групата съставена от специалисти в различни области, мъжете и жените бяха по равно. Условията - изключително тежки. Често храната не стигаше, жегата бе убийствена, болестите се мотаеха в краката ни, като улични псета, а със семействата, удобствата, родината, ни разделяха десет хиляди километра. При това всеки ден, на работните си места, трябваше да защитаваме пред африканците името си на знаещи и можещи хора.

В началото всичко вървеше добре, но след третия месец мъжете се разкашкаха. Увиснаха носовете им, взеха все по-често да понадигат чашите, коварният въпрос: Какво ли правят сега жените ни в България, човъркаше мозъка им като червей и не им даваше да спят. Един авторитетен счетоводител се опита да се хвърли от балкона на петия етаж. Други се върнаха преждевременно. Какво са чувствали жените, как тайно са плакали нощем, как са копнели да прегърнат децата си, никой от „мъжкарите” не разбра. Защото в тази драматична ситуация нашите дами се заеха с това, което знаеха, че се иска от тях: да успокояват и тешат размазаната, лигава половина на силния пол.

"Непостоянство - твоето име е жена" е написал Уйлям Шекспир преди около четири века. Днес обаче, великият поет едва ли щеше да бъде така категоричен в мисленето си по въпроса. А ако беше надникнал в родния парламент сигурно мигом щеше да се откаже от така прославилата го мъдрост. Защото там щеше да види мъже: сериозни, принципни, загрижени, патриоти и идеалисти, които рипат от цвят на цвят като бълхи. От червеното, на синьото, после подскок на жълтото, щом то избледнее, бегом на следващото, стига то да е силно и на власт.

И още една история: В първите години на злополучния ни преход много жени намериха пристан и спасение в Гърция. Висшистки, образовани, със знание и кариера, станаха слугини по къщите в южната ни съседка. За да спасят семействата и децата си от мизерията, те приеха робското всекидневие,  полулегалното съществуване, тежкия труд, унизителното заплащане. Ден след ден в името на бъдещето. Всяко спечелено евро по най-бързия начин се изпращаше в България. Нека има да живеят добре най-скъпите им хора, а и да остане нещо настрани. Да са спокойни после, когато се върнат.

Но колкото и несправедливо да е, тежкият удар идва точно тогава. Когато щастливи, изпълнили многогодишната си мисия, вече спестили достатъчно пари, решат да се приберат. Първото, което научават там обаче е, че любимият съпруг отдавна си е намерил любовница, че децата се се пръснали по света и у нас, а от парите не е останал и един цент. С други думи, че са не само нечакани, но и нежелани.

Непостоянство - твоето име е жена!

Всъщност след това не им остава нищо друго, освен да преглътнат сълзите си и с билет за автобуса и малкото останал багаж да поемат обратно. Тъжна история. Но точно в нея блесна една българка, която стана символ в цяла Гърция. Името ѝ се скандираше по площадите на най-големите градове. Носеше се като знаме. Костадинка Кунева, историчка в Силистра, чистачка в атинското метро първа поведе на протест съсловието си заради тежките условия на труд. Отначало господарите ѝ се надсмиваха, после се притесниха и накрая я заляха с киселина, за да я осакатят невъзвратимо. А Гърция я избра за евродепутат. 

Какъв добър повод тази година и у нас да се случи същото. Родните ни партии да дадат шанс в Брюксел да замине, някоя умна, обикновена българка, която не е тяхна храненица.

Но нека се върнем на повода, който предизвика казаното дотук. Осми март е женско събитие. На този ден през 1857 година работнички от Ню Йорк протестират срещу лошите условия на труд. По наше време като ден женски той е добър повод да празнуват мъжете. Да покажат, че са кавалери, сякаш в другите дни им е забранено. Но, ако им е останала малко почтеност, вярващи или не, те трябва да сложат ръка на сърцето си и да признаят величието на Господ - Създателя, който от едно нищо и никакво ребро е измайсторил такова съвършенство.

Исак Гозес