Под игото на ромите 2

Тая прохладна майска вечер чорбаджи Мехмед, гологлав, по халат, вечеряше с челядта си на двора. Господарската трапеза беше сложена, както по обикновение, под лозата. Фенерът светеше, окачен на клончето на едно люлеково дръвче, което приятелски надвисваше миризливите си люлеки над главите на челядта.

А тя беше многобройна - Хасанчо, Гюнай, Керим, Виждан, Неждет, Бехчет и Мюмюн. И двете момичета - Вилдан и Айше.

Звучи ви познато? Аа, бъркате се. Това е роман, който ще излезе много по-късно. Ще разказва за първите години на осъзнатата борба за независимост на ромския народ. Действието се развива в малко градче от Подбалкана, някъде около 2075 година. Авторът му сега още не е роден. Няма я дори и баба му. Тя ще се пръкне на бял свят през 2024-а и ще е на 26, когато ще се роди Хасанчо. Той пък ще се превърне в класика на бъдещата циганска литература. Християнската част от борещата се за своя независима държава ромска общност ще му лепне прякора Патриарха. Двама от неговите братя ще са генерали в младата ромска армия, един ще се дипломира като лекар, друг ще стане известен юрист. От семейството на чорбаджи Мехмед ще излезе и един голям политик.

Романът пак ще се казва „Под игото“, а историите в него ще почиват върху истински лица и събития. Ще стане, защото логиката на историята го изисква. Това е голата и никак неромантична истина за бъдещето на нацията, потвърдена за пореден път от безпристрастната статистика и новините за задълбочаващата се демографска криза.

Докато ти чатиш в нета, ромите правят любов и се множат, гласи един плакат, насочен към самотните млади дами у нас.

Това, че българите раждат първо дете във все по-напреднала възраст, обаче е едната страна на медала. Другата е, че държавата продължава да помпа циганизацията на собствената си нация с пълния отказ да въведе справедлив ред в разпределението на оскъдните социални фондове. Управляващите все така се грижат за онези, които лежат на гърба на системата и не правят нищо, за да облекчат живота на нейните донори. В резултат бизнесът изнемогва за кадри, а милиони мързеливи и неграмотни безработни /в основната си част роми/ получават помощи за бедност, топло, здраве, пенсии за възраст и детски надбавки.

Образователната система продължава да пропуска от клас в клас хлапета от махалите, които не могат да четат и пишат на български, но стигат до заветната диплома за основно. Ромите от своя страна се чувстват идеално все така неинтегрирани, но пък богато обгрижвани от бедната ни държава. Раждат деца на 12, карат коли с дипломите си без покритие и строят къщи незаконно. Никой в държавата обаче не говори за това. С изключение на специалистите от статистиката, които с половин уста признават - през 2075-а основната работна сила у нас ще са ромите, а българите ще са малцинство в собствената си страна. Ако дотогава изобщо съществува такава държава.

*Текстът е написан на 25 януари 2015 година, а негов автор е Красимир Димовски. Публикуваме го с незначителни поправки и съкращения!

Източник: "Марица"