"Политико": Кога Европа започна да се страхува толкова от Китай
Миналия месец Европейската комисия публикува своята многоочаквана нова стратегическа перспектива за Китай. Документът предлага обширни преценки относно стратегията за развитие на Китай и 10 подробни отговора. Той е написан в обичайния технократски жаргон, който е втори или дори първи в Брюксел, но също така показва признаци на по-политически подход. Китай е описан като “системен съперник”, чиято икономическа сила и политическо влияние са нараснали с безпрецедентен мащаб и бързина, пише Бруно Мачис от "Политико", цитиран от БГНЕС.
Налице е значителна промяна в отношението на Европа към Пекин. Неотдавна европейците вдигнаха рамене с пренебрежение при възхода на Китай. Изглежда, за един миг техният свят се промени. И така, защо се обърна отношението И как стигнахме дотук?
Първо, да погледнем историята на слънчевите панели. Европейските производители някога се радваха на явно предимство в първата фаза, но въпреки това индустрията беше почти унищожена в Европа. Погледнете списъка на 10-те най-големи производители на слънчеви панели. През 2001 г. пет бяха европейски. През 2018 г. осем са китайски; другите два са канадски и южнокорейски.
След това дойде Kuka, перлата на короната на германската роботика, която през 2016 г. беше поета от китайския производител на домакински уреди Midea. Това, което се случи след това, стана част от вече разпознаваем модел: след като фирмата беше придобита от китайска компания, нейните европейски доставчици са изоставени заради китайските стойностни вериги.
Последната заплаха идва от търговската авиационна индустрия на Китай. Американският производител на самолети „Боинг“ оценява, че през следващите две десетилетия Китай ще се нуждае от 7690 нови самолета, оценени на 1,2 трилиона долара. Това е огромна възможност за вътрешната индустрия на Китай, а Пекин е маркирал аерокосмическата и авиационната техника като една от 10-те стратегически индустрии, които стимулира чрез инициативата си “Made in China 2025”.
Според експерти от индустрията на Китай ще са необходими 10 години, за да може да се конкурира с Боинг“ и „Еърбъс“. Но това не означава, че Китай е далеч зад западните си конкуренти. Десет години ще минат бързо. До 2030 г. последните задръжки ще паднат и Европа ще бъде под непосредствена заплаха да бъде погълната от страна, която е три или четири пъти по-голяма от Европейския съюз.
Тук става нещо хищническо. Въпросът обаче е: Китай ли е? Или това е начинът, по който светът работи и винаги е работел?
Наскоро обядвах с британски дипломат в Пекин. Докато описвах как може да изглежда китайският световен ред, той се облегна на стола си и коментира с искрена усмивка: „На мен ми изглежда като британската империя“.
Също така прилича на Американската империя. Британската империя може да е изчезнала, но американската ѝ братовчедка е съвдем жива. Както показва неотдавнашната търговска война, след като Съединените щати се чувстват застрашени от Китай, те може да доведат Пекин до масата за преговори. +Боинг“ може да бъде толкова уязвим за китайската конкуренция, колкото и „Еърбъс“ в Европа, но компанията може да разчита на Америка да дойде на помощ в час на нужда.
ЕС не би могъл да се обедини за подобен подвиг. Той е твърде разделен. Днес дори просто гласуване в Съвета на ЕС не може да събере необходимото единодушие, ако се приеме, че решението се сблъсква с китайските интереси в Европа. Страни като Унгария или Гърция, отдавна ухажвани от Китай и желаещи да запазят Пекин щастлив, ще наложат вето.
Нещата биха били различни, ако ЕС беше истински политически съюз – нямаше да има унгарско или гръцко вето. Столиците ще загубят своята компетентност във външната политика и напълно демократична обща власт ще бъде напълно отговорна за външните отношения.
Европейците се опитват да постигнат такъв политически съюз през последните 70 години, но това остава неизпълнено обещание. Може би това е така, защото на ЕС липсва най-основната съставка на политическото единство: страхът от външна заплаха.
САЩ изиграха критична и често пренебрегвана роля в елиминирането на това схващане за общ враг. Чрез предоставянето на безусловна гаранция за сигурността на своите съюзници се гарантира, че Съветският съюз никога няма да стане екзистенциална заплаха за Европа. В същото време американското общество и политика бяха твърде сходни с европейските – в техните ценности и цели – за да се чувстват съюзниците на Вашингтон през Атлантическия океан наистина застрашени от американската сила.
Тази геополитическа неопределеност беше достатъчно удобна. Това позволи на Европа да си вземе дълга почивка от историята. Тя възпрепятства един политически съюз да стане необходимост.
Ето защо възходът на Китай е толкова важен. Той поставя основите на голяма историческа драма, която ще се играе на сцени в Лисабон, Шанхай и навсякъде между тях. И този път Европа няма да може да разчита на американците.
Дори когато Китай – с ненадминатата си икономическа и технологична динамика – започва да прилича на много по-голяма заплаха за европейците, отколкото някога е бил Съветският съюз, изглежда, че Вашингтон няма нито капацитета, нито желанието да повтори ролята си от Студената война.
Както и в известната пиеса на Пирандело, европейските нации могат да се разглеждат като поредица от герои в търсенето на автор. Това търсене може да е приключило. В Китай те са намерили външната сила, която може да ги събере. /БГНЕС
—————————————————
Коментарът в „Политико“ е на Бруно Мачис, бивш министър на Португалия за Европа.