Проф. Искра Баева: Защо дойде промяната на 9 септември 1944 г. и какво донесе тя на българите

Навършват се 75 години от началото на дълбокия поврат, настъпил в историята на България на 9 септември 1944 г. Преди три десетилетия в българското общество се разразиха остри спорове около събитията на тази дата, бяха приети резолюции и дори закони, с които определени политически сили се опитаха да осъдят миналото.

Предполагам обаче, че това няма да попречи на хилядите български антифашисти, социалисти, леви земеделци и граждани да отбележат подобаващо годишнината от тази важна за тях, техните предшественици и наследници, а и за развитието на България историческа дата, пише в обширен исторически анализ за pogled.info проф. Искра Баева.

Девети септември 1944 г. разделя суровия български ХХ в. на две много различни половини. Това е причината, поради която никой в България не може да отрече повратния характер на събитията отпреди 75 години.

Споровете се водят по-скоро за причините за промените, тяхното съдържание и последици. Затова ще започна своите размишления именно с характеристика на времето, което ражда предпоставките за 9 септември 1944 г.

Първата половина на българския ХХ в. носи на българите много събития. Някои са плод на дипломацията, осигурила обявяването на Независимостта на 22 септември 1908 г., след което обаче дипломацията отстъпва на военните усилия за национално обединение, довели до двете Балкански и Първата световна война.

Резултатът им е трагичен, тъй като те ни донасят не обединения, а две национални катастрофи, последвани от социални и политически сътресения.

Следват трудни години, през които българите се вдигат на две въстания – Войнишкото от 1918 г. и Септемврийското от 1923 г., военните осъществяват два преврата – Деветоюнския от 1923 г. и Деветнайсетомайския от 1934 г., извършен е ужасяващият Атентат в църквата „Света Неделя” на 16 април 1925 г., който служи за оправдание на подготвеното още преди това жестоко избиване на леви интелектуалци и комунисти.

Тези обществено-политически сътресения, често определяни като „студена гражданска война”, предопределят дълбокото разделение в българското общество в годините на Втората световна война.

През тази първа половина на българския ХХ в. страната изживява политически сблъсъци, дадени са хиляди жертви, обхваната е от протяжна икономическа криза, обрекла огромна част от българите, особено в селата, на дълбока бедност, а няколкото предвоенни години на икономически ръст не успяват да променят аграрния характер на стопанството със слаба и зависима от държавно финансиране преработвателна и добивна индустрия (1).

Това е изходната ситуация, която предпоставя желанието за българите за кардинална промяна.

Катализатор на неизбежните промени не само в България и в Европа, а и в цял свят стават събитията от Втората световна война. Тази война не само обхваща държави от много континенти, а и придобива идеологически характер.

Конфликтът се оформя като борба между крайния национализъм, от една страна, и интернационализма и демокрацията, от друга. Това противопоставяне няма как да не се отрази и в България.

Как в годините на войната и в борбата между тези идеологии
се раждат предпоставките за 9 септември 1944 г.?

В началото България запазва неутралитет, но вътрешното разделение съвсем не е преодоляно, както личи от т.нар. Соболева акция, когато нелегалната комунистическа партия (БРП – Българска работническа партия) организира кампания в подкрепа на съветското предложение от ноември 1940 г. за сключване на пакт за приятелство и взаимна помощ – знаменателни за обществените нагласи са десетките хиляди подписи под петицията.

От какво са мотивирани подписите ни разказва неповторимият поет авангардист Никола Вапцаров:

И ако нас ни карат
да умираме,
а ако нас ни тикат
към куршумите,
то сигурно и лудия
разбира,
че ние трябва
да си кажем думата.
Та казвам аз,
понеже няма
олио
и хлябът е
от мъката по-чер,
един е лозунга:
Терора долу!
Съюз със СССР!
(„Селска хроника”) (2).

Правителството на Богдан Филов отхвърля съветското предложение, но само няколко месеца по-късно предпочита да приеме германското предложение за включване в Тристранния пакт.

И на 1 март 1941 г. именно премиерът Богдан Филов с подписа си във Виена прави България съюзник на Третия райх във войната. Тези събития показват ясно колко различни виждания имат управляващите и управляваните за мястото и ролята на страната във Втората световна война.

Истинското начало на гражданското противопоставяне в България настъпва едва след внезапното нападение на Третия райх срещу Съветският съюз на 22 юни 1941 г.

Само два дни по-късно – на 24 юни 1941 г., ръководството на нелегалната компартия решава, че трябва да започне въоръжена съпротива срещу собственото правителство и военните му съюзници.

Започва Антифашистката (3) съпротива в България – както срещу правителството на Богдан Филов и срещу германските войски, така и срещу пронацистките и профашистките организации в страната.

Пръв партизанин става Иван Козарев от с. Добринище. На 26 юли 1941 г. двамата с Никола Парапунов създават в околностите на Разлог първата партизанска чета. След нея се появяват партизански групи край Батак, Дупница, Ловеч и в Средногорието.

Централната военна комисия към БРП координира дейността както на партизанските отряди, така и на създадените в градовете бойни групи, които осъществяват саботажна дейност срещу обекти, обслужващи германската армия (подпалват се складове, взривяват се цистерни).

На 23 юли 1941 г. българските антифашисти получават и пропаганден център със започналата да излъчва от Москва радиостанция „Христо Ботев”, от която към съпротива призовават Георги Димитров, Вълко Червенков, Васил Коларов и много други.

В разобличаването на официалната пропаганда се включва и радиостанцията „Народен глас”, по която Станке Димитров умело спори с държавните тези за положението в страната и хода на военните действия на Източния фронт.

Пак от Москва в помощ на съпротивата са изпратени на три групи 55 парашутисти и подводничари, водени от Цвятко Радойнов, Христо Боев и Георги Янков. Липсата на специална подготовка за българските условия ги обрича на унищожение, като само няколко души остават живи:

Цвятко Радойнов, оглавил Централната военна комисия, Георги Ликин-Дед, по-късно командир на родопския отряд „Антон Иванов”, Стою Неделчев-Чочоолу, партизанин и бъдещ генерал от БНА, Асен Лагадинов, загинал като партизанин на 5 август 1944 г., Кирил Видински, оглавил Търговищкия партизански отряд.

В средата на 1942 г. е създадена и политическа основа на въоръжената съпротива в България в лицето на Отечествения фронт (ОФ). Оповестяването на коалицията на политическите сили в България, които са готови да се противопоставят на пронацистката политика на българското правителство, става на 17 юли 1942 г. по радиостанция „Христо Ботев” с прочитането на Програмата на ОФ. В нейните 12 точки са формулирани най-важните ѝ цели:

излизане на България от Тристранния пакт (т. 3),
изтегляне на българските войски от Сърбия (т. 2),
сътрудничество със Съветския съюз, Великобритания и Съединените щати (т. 5),
възстановяване на свободата на печата и сдруженията (т. 7),
амнистия на политическите затворници (т. 6),
забрана на прогерманските организации (т. 9) и т.н.

За участие в ОФ инициаторите-комунисти канят всички противници на обвързването на България с Третия райх, но съгласие получават само от левите земеделци, патриотичните военни от „Звено”, леви социалдемократи и отделни демократично мислещи политици.

Останалите опозиционни политици предпочитат да изразяват несъгласието си с декларации, без да рискуват живота си.

Създаването на ОФ на практика реализира идеята на Георги Димитров от VII конгрес на Коминтерна през 1935 г. за народни антифашистки фронтове и така създава толкова необходимата на България в годините на войната политическа алтернатива.

От появата си в средата на 1942 г. влиянието и политическото пространство на антифашистката алтернтава непрекъснато се разширява. На 10 август 1943 г. коалицията ОФ оповестява своето ръководство – Национален комитет, в който влизат Кирил Драмалиев, Никола Петков, Кимон Георгиев, Григор Чешмеджиев, Димо Казасов.

Въоръжената съпротива в България продължава през целия период до 9 септември 1944 г. Като имам предвид обругаването на тази съпротива през последните три десетилетия, ще си позволя да я поставя в по-широкия европейски контекст.

Първото, което трябва да се каже на отрицателите, е, че за разлика от толкова възхваляваните напоследък тогавашни официални български власти, съюзници на Третия райх,

партизаните са част от един от големите феномени в тази война –
Европейската антифашистка съпротива

Тя е скритият, но изключително важен съюзник на Антихитлеристката коалиция с несъмнен принос за Победата. Именно съпротивата прави войната срещу Тристранния пакт общоевропейска и всеобхватна – нейните операции карат нацистите и техните съюзници да усещат огън под краката си, да се чувстват несигурни не само на фронта, а и в тила.

Съпротивата прави войната общонародна, защото в нея се включват всички социални слоеве, класи и етнически групи, тя поставя начело на целите си възстановяването на свободата и независимостта, придава идеологически характер на европейското противопоставяне: фашизъм/нацизъм срещу демокрация/интернационализъм.

А на дежурните твърдения на българските антикомунисти, че Съветският съюз и комунистите са „тоталитаристи”, а не демократи, ще отговоря, че преди да говорят, е добре да прочетат документите на съпротивата – във всички тях, включително и в комунистическите и съветските, целта е ясно заявена и тя е демокрацията, но демокрация за всички, по-късно ще бъде наречена „народна демокрация”.

Вторият спор за българската въоръжена съпротива е за нейната численост и обхват. В отговор на подигравки срещу партизаните, че били „мандраджии”, „шумкари”, „разбойници”, „предатели на държавния интерес”, „жертви на заблуда”, „измислени герои”, срещу които никой не се е борил, ще припомня как изглеждат нещата в други европейски страни.

Вярно е, че българските партизани са значително по-малобройни от гръцките, югославските или полските. Но докато при тях става дума за окупирани страни и унищожителен окупационен режим, нашите партизани се борят в името на своите идеали за бъдещето.

Няма как да се скрие и омаловажи смелостта на над девет хиляди българи (4), напуснали спокойния си живот, за да се противопоставят на собственото си правителство.

За разлика от борещите се срещу нацистките окупатори в случая с българските партизани е нужен много повече кураж, за да се противопоставят на собственото си правителство, обявило при това обединението на българските земи.

И не само кураж, а и силна вяра в идеалите за нов строй, който може да осигури възстановяване на демокрацията в съчетание със социалната справедливост.

Когато говорим за предателство или защита на националните интереси, е редно да си зададем и въпроса: кой е по-голям патриот – този, който от ръцете на нацистите получава територии, които обаче ще поставят страната на подсъдимата скамейка след войната, или онзи, който е готов да тръгне срещу течението на националистическите нагласи и с оръжие в ръка да се бори за откъсването на родината си от пагубния Тристранен пакт и за присъединяването ѝ към Антихитлеристката коалиция?

За мен отговорът е само един – именно благодарение на тези няколко хиляди души и на още хилядите им помагачи България запазва предвоенната си територия с добавката на Южна Добруджа. Такова е историческото значение на феномена въоръжена съпротива в България като страна-съюзник на Третия райх.

А ако се сравним с другите германски сателити, ще видим, че там също има комунисти и демократи, които се опитват да организират съпротивително движение, но не успяват да го направят преди да настъпят последните месеци на войната.

Така например най-известната италианска съпротива възниква в окупираната от Вермахта северна част на страната едва след като Бенито Мусолини е свален от власт на 25 юли 1943 г. Затова българската съпротива е уникална за Европа в годините на Втората световна война.

Благодарение на съветската победа при Сталинград от началото на февруари 1943 г. Червената армия започва бавно, но неотстъпно да напредва на Запад, което стимулира българската въоръжена съпротива.

През 1943 г. в България е създадена Народоосвободителна въстаническа армия (НОВА), която координира действията на партизанските отряди и бойните групи в различните краища на страната.

За целта България е разделена на 13 въстанически оперативни зони, командването на които е поверено на Главен щаб. НОВА е съставена от 9 бригади, 35 батальона и отряда, 2 самостоятелни чети и няколко бойни групи.

Всички опити да се отрече значението на въоръжената антихитлеристка съпротива в България са несъстоятелни в светлината и на документите от епохата. Те показват, че правителството на Богдан Филов полага неимоверни усилия, за да се справи с партизаните, но не успява.

През октомври 1943 г. са приети допълнения към Закона за защита на държавата, които не само разширяват обхвата на наказуемите деяния, а и позволяват смъртни присъди и за непълнолетни.

В усилията за унищожаване на партизаните е включена и редовната армия, където се създават специалните отряди за бързо реагиране „Асен”. В началото на 1944 г. е учредена жандармерията – специални части за борба с партизаните, подпомагани и въоръжени цивилни групи на т.нар. Обществена сила.

Антипартизанската война в България е съпроводена с изключителна жестокост не само срещу партизаните, чиито тела и глави се излагани по мегдани и площади, а на убийците им са давани щедри парични награди, а и срещу техните ятаците и семействата им – стига се до убийства на деца, масово изгаряне на къщи и стопански помещения.

Но и репресиите не съумяват да сломят волята за съпротива. Идеите се оказват по-силни от страха и материалния интерес. Съпротивата е българският принос за промените на 9 септември 1944 г.

Днес, 75 години след края на партизанската война в България, заслужава да си припомним имената на партизанските отряди и съединения:

бригада „Георги Бенковски“, бригада „Георги Димитров“, бригада „Чавдар“, бригада „Чепинец“, Първа родопска бригада „Георги Димитров“, Втора родопска бригада „Васил Коларов“,

Първа софийска народоосвободителна бригада, Втора софийска народоосвободителна бригада, Първа средногорска бригада „Христо Ботев“, Втора средногорска бригада „Васил Левски“, Отряд № 4, Отряд „Август Попов“,

Отряд „Ангел Кънчев“, Отряд „Анещи Узунов“, Отряд „Антон Попов“, Отряд „Асен Златаров“, Отряд „Васил Левски“ (Варна), Отряд „Васил Левски“ (Плевен), Отряд „Васил Левски” (Хасково), Отряд „Васил Левски“ (Пловдив),

Отряд „Гаврил Генов“, Отряд „Георги Бенковски“, Отряд „Георги Бенковски“ (Червен бряг), Отряд „Дунав“, Отряд „Дядо Вълко“, Отряд „Народен юмрук“, Отряд „Никола Калъпчиев“, Отряд „Никола Парапунов“, Отряд „Панайот Волов“,

Отряд „Петър Момчилов“, Отряд „Смърт на фашизма“, Отряд „Стефан Караджа“, Отряд „Хаджи Димитър“, Отряд „Христо Ботев“, Отряд „Христо Кърпачев“, Отряд „Христо Михайлов“, Отряд „Яне Сандански“, Брезнишки отряд,

Габровско-Севлиевски отряд, Горнооряховски отряд, Дупнишки отряд, Ихтимански отряд, Кюстендилски отряд „Драговищица“, Омуртагски отряд, Поповски отряд, Радомирски отряд, Рило-Пирински отряд, Родопски отряд „Антон Иванов“,

Средоречки отряд, Трънски отряд, Търговищки отряд, Царибродски отряд, Шопски отряд, Войнишка партизанска бригада „Георги Димитров“, Войнишки партизански батальон „Димитър Благоев“, Войнишки партизански батальон „Христо Ботев“,

Босилеградски отряд „Георги Раковски“, Войнишки партизански батальон „Васил Коларов“, Интернационален войнишки батальон, Баташка чета.

Българската съпротива не се изчерпва само с партизанските отряди и бойните групи.

Българи се включват и в голямото противопоставяне на

„тихия фронт” между разузнаванията
на нацистка Германия и Съветския съюз

Българските разузнавачи жертват живота си в името на откъсването на България от Третия райх. Това правят членовете от групата на д-р Александър Пеев „Боевой”, предупредил в своите 400 шифрограми за германското нашествие в Съветския съюз, че Япония няма да нападне Съветския съюз и че България няма да изпрати войски на Източния фронт, както и тези на ген. Владимир Заимов.

Всички те го правят в името не на личния си интерес, а на България. Декларира го в предсмъртното си писмо д-р Пеев: „Поставял съм се в услуга на Съветския съюз съзнателно, поемайки всички рискове, защото бях и съм убеден в правотата на каузата, за която се боря в момента. В конфликта между Германия и Съветския съюз мястото на всеки българин и на всеки славянин е на страната на Русия” (5).

От всичко казано до тук личи, че датата 9 септември 1944 г. не е случайна в българската история, че тя е резултат не само от победоносния ход на Червената армия срещу германския Вермахт, а е плод и на усилията, волята и самопожертвователността на хилядите българи, включили се в антифашистката съпротива с различни средства и по различен начин.

Другият важен въпрос, на който много политици и историци са давали различни отговори, е  за характера на събитията на самия 9 септември 1944 г.

В социалистическа България 9 септември беше изцяло положително оценяван, но с различно съдържание. През 1947 г. денят е отбелязван като Ден на народната армия, през 1949 г. се говори за Деветосептемврийско въстание, а през 1952 г. вече е Ден на свободата и празник на народната армия, докато от 1963 г. започва да се говори за „победа на социалистическата революция в България”, започнала с народно въоръжено въстание.

Тези оценки и празничният статут на 9 септември бяха отречени почти веднага след промените. Още през 1990 г. започна да се говори за 9 септември само като за военен преврат, извършен от военните, осъществили и превратите от 9 юни 1923 г. и 19 май 1934 г.

През 2004 г., във връзка с 60-та годишнина от 9 септември 1944 г., Народното събрание по инициатива на десницата и с мнозинството на НДСВ дори приема осъдителна декларация. В нея се твърди, че на 9 септември 1944 г. бил „прекъснат европейският ни път”, че е започнал „утопичен експеримент, който забави с десетилетия нашето развитие”, че „Българската модернизация” се била провалила, че не били постигнати „справедливост и благоденствие”(6). 

Къде е истината между тези коренно противоположни оценки?

Какво наистина е станало на 9 септември 1944 г.?

Още през лятото на 1944 г. властите започват да търсят спасителни промени, докато Червената армия застрашително се приближава към българските граници.

Правителството на Иван Багрянов не може да направи толкова остър завой, колкото става наложително след промените в Румъния на 23 август.

Едва в началото на септември се стига до отчаян опит властта да бъде предадена по мирен път на антифашистката опозиция – разбира се, не на въоръжената, а на легалната.

На 2 септември е съставено правителството на Константин Муравиев, министерски постове в което са предложени и на ОФ. ОФ обаче ги отказва, защото в началото на септември 1944 г. истинската алтернатива на управлявалите до момента не е легалната опозиция, а обединените в ОФ последователни антифашисти. 

Правителството на Муравиев е демократично, но без широка подкрепа в българското общество и на практика без никаква сред водещите сили в Антихитлеристката коалиция.

Още в края на август въоръжената съпротива се активизира, в Пловдив и Габрово се стига до сблъсъци, организирани са стачки на пернишките миньори и на софийските трамвайни работници, атакувани са затворите в Плевен, Варна, Сливен, от които са освободени политическите затворници, между 6 и 8 септември партизански части и комитети на ОФ превземат около 170 населени места в страната и обявяват властта на ОФ, докато армейските части и местните власти почти не оказват съпротива.

Тези събития могат да се определят като въстанически действия за установяване на нова политическа власт в лицето на ОФ.

По същото време ръководството на ОФ подготвя завладяването на властта в София по класическите рецепти за военен преврат. През нощта на 8 срещу 9 септември армейски части с танковата бригада заемат ключови пунктове в столицата: Министерството на войната, Министерството на вътрешните работи, пощата, телеграфа, радиото, гарата.

Акцията е подпомогната от Шопския отряд и софийски бойни групи, които са съсредоточени като охрана в градинката срещу военното министерство. Превратът се осъществява бързо и безкръвно, защото има подкрепата на важни военни части.

Така на 9 септември с различни средства в столицата и в страната се налага новата власт.

Всичко това става във време, когато съветската армия навлиза в България, без да срещне каквато и да било сериозна военна съпротива. Съветският фактор играе важна катализираща роля за събитията на 9 септември, но за разлика от другите сателити на Третия райх в България има антифашистки сили, които самостоятелно, без пряка съветска намеса, извършват голямата промяна в дните около 9 септември 1944 г.

Затова моят отговор на въпроса дали на 9 септември е извършен поредният военен преврат или властта е извоювана с антифашистко въстание, е, че става дума за съчетание на двете – в София правителството на ОФ идва с преврат, разчитайки на военните от „Звено”, докато в страната властта е поета благодарение на действията на партизаните и на местните ОФ-комитети.

И още една разлика от превратите през 1923 и 1934 г. В София много граждани не наблюдават пасивно ставащото, а се включват в събитията. Дневниковият запис на един от очевидците – литераторът Борис Делчев, показва празничната атмосферата в столицата:

„Пред съветската легация непрекъсната манифестация. Появяват се първите части от партизанската армия. Зданието на легацията окичено с цветя. Към десет часа пристига с кола министърът на вътрешните работи Антон Югов. Министър – бивш тютюноработник. Засмяно, приятно изражение.

Дали на младини (той и сега е много млад) този човек не е писал стихове? Има вид повече на поет, отколкото на политик. „Тази власт е ваша” – заявява той в своята импровизирана реч от колата. Всяка негова дума се заглушава от спонтанни викове. Глас от тълпата: „Въоръжавайте ни!”

– „Правителството прави всичко възможно, за да въоръжи народа” – отвръща Югов. Навред лозунги за Отечествения фронт – спасител на България, за Червената армия, за нова Югославия. Тях повтаря и ораторът. Нестихващи одобрения. Гора от юмруци. Народът акламира армията. Побратимяване на дело” (7).

Този автентичен текст на времето дава отговор и на съвременните писания за ужаса, обхванал българския народ, когато „червеният ботуш” стъпил на българска земя. Със сигурност е имало немалко хора, обхванати от ужас, но, както личи от документа, достатъчно много са онези, които спонтанно и изпълнени с радост излизат на улиците, за да празнуват и приветстват младата нова власт, която възприемат като своя (8).

На 9 септември 1944 г. е сложен край на едно управление, плод на два преврата. Управление, превърнало България в съюзник на Третия райх, преследвало жестоко политическите си противници, което заради краткотрайното присъединяване на Македония и Тракия е изправило страната пред трета национална катастрофа.

То е заменено от коалиционното правителство на ОФ, което възстановява политическия плурализъм и Търновската конституция, включва българската армия в заключителния етап на войната и започва нов етап в социално-икономическото развитие на България. Така изглеждат нещата на 9 септември 1944 г., когато е оповестена новата „народнодемократична” власт.

Втората половина на българския ХХ в. започва от 9 септември 1944 г., защото на тази дата е поставено

началото на пътя към новата социално-политическа система,
наречена по-късно социализъм

Този път, също както и изминатият до 9 септември 1944 г., не е никак лесен и безпроблемен. Той минава през вътрешнополитически борби и противопоставяния, отражение на външнополитическата еволюция в отношенията между Запада и Изтока в Антихитлеристката коалиция – от военно сътрудничество към следвоенна Студена война, през политически репресии първо срещу противници, по-късно срещу съюзници и дори съпартийци, през законодателна смяна на собствеността и насилствено коопериране.

Но в края на краищата с цената на всичко това България тръгва по пътя на ускорената модернизация, която я трансформира от изостанала аграрна страна в индустриална държава. 

Социалните трансформации изграждат социалистическата социална държава, в която социалните различия са силно намалени, а милиони хора получават възможност за индивидуално развитие. Това е изворът на толкова атакуваната днес носталгия по социалистическото минало.

Днешните отрицатели на социализма няма как да избягат от оценката на зрителите на БНТ в национална анкета от 2010 г., че 9 септември 1944 г. е най-значимото събитие на ХХ в. Тази обществена оценка се дължи не на илюзии, а на фактите, които говорят, че след тази дата

България става икономически развита държава с тежко машиностроене, химическа промишленост и металургия, със заводи за полупроводници и изчислителна техника;

българи участват в международни космически програми;

развива се консервна, текстилна, дървопреработваща промишленост;

създадено е едро машинизирано земеделско стопанство с високи добиви и екологично чиста продукция;

многобройните предприятия на местната индустрия дават поминък на населението в по-слабо развитите райони, за да не се налага да напускат в търсене на работа;

осигурена е работа за всеки;

училищната мрежа обхваща всички населени места, а образованието е безплатно от първи клас до университета;

културата е достъпна, благодарение на широката мрежа от кина, галерии, музикални оркестри и състави, театри във всеки окръжен център, оперите и да не забравяме – националната мрежа на самодейността;

с разнообразна национална и местна преса;

създадени са условия за масов спорт, върху който стъпват високите спортни постижения;

с безплатна медицинска помощ;

да не говорим за почивните домове в планината и на морето, които осигуряват на мнозинството българи възможност за пълноценен годишен отдих.

Всичко това, независимо от множеството проблеми и недостатъци, с които бяха съпроводени тези постижения (липсата на политически и граждански свободи, проблеми с ефективността и качеството на продукцията и т.н.), стана възможно едва след 9 септември 1944 г. Осигурената социална грижа и защита за всички български граждани създаде предпоставките онова общество да бъде наречено социалистическо, макар и без политическа демокрация (9).

Затова хиляди българи имат пълното право тази есен тържествено да отбележат 75-годишнината от 9 септември 1944 г. Тази дата е празнична за онези, които оценяват историческото значение на преобразованията, донесли на тях и техните семейства много добри неща, а на България големи успехи.

Нека оценим по достойнство значението на 9 септември 1944 г. като водораздел в българския ХХ в. и дадем на всеки български гражданин правото сам да преценява дали да празнува или не, да помисли какво е било постигнато в социалистическа България и на каква цена, какво от доброто бихме искали да запазим и днес и в бъдеще. Това, поне според мен, ще бъде истинската оценка за 9 септември 1944 г. седем и половина десетилетия по-късно.

Бележки:

(1) За ставащите все по-многобройни любители на историческата фантастика, които настояват, че България е била развита държава преди 1944 г. ще цитирам думите на депутата Серафим Георгиев, казани на 12 март 1940 г. в Народното събрание: „Картината на българската мизерия е страшна… Мога да ви прочета и данни: 19,5% от селските семейства живеят в тухлени, а 61% в кирпичени къщи; селското жилище се състои обикновено от две стаи, в които живеят средно шест души; в тези стаи обикновено се готви. 57 % от домакинствата нямат кладенци; 17,4% нямат клозети. 20% от домакинствата нямат кревати, а останалите 80% имат средно по два кревата за шест души. 28,5% от домакинствата нямат маса, а 36% нямат стол. 28% нямат печка. 36% нямат юрган. 46,5% нямат дюшеци, а 34% нямат никаква постеля. Домашните съдове и прибори са със съмнителна чистота и се държат на открито, понеже 53% от домакинствата нямат нито един шкаф… Ето това са покъртителните условия за закъснялостта на българския живот”.

(2) Заради това стихотворение и участието си в Соболевата акция Вапцаров е арестуван и интерниран, а през 1942 г. заради участието му в комунистическа конспирация е осъден на смърт по Закона за защита на държавата и екзекутиран на 23 юли 1942 г.

(3) Наричам я антифашистка, а не само антинацистка, защото фашизмът е родовото понятие, а националсоциалъзмът само едно от проявленията му, а и защото като интернационалисти комунистите се противопоставят на крайния национализъм, който е ядрото на фашизма.

(4) Данните за броя на партизаните в България са много различни – от 2-3 хиляди до 20-30 хиляди. Използвам данните, които привеждат последните изследователи на партизанското движение: Донко Дочев „Партизаните – мит и реалност” (Изд. Макрос, 2004), според когото партизаните за 9660, Александър Везенков „9 септември 1944 г.” (Сиела, 2014). Добре е също да се знае, че според германското и американското военно разузнаване през май 1944 г. броят на партизаните е между 14 и 16 хил., според британското около 12 хил.

(5) Цит. по: Стоянов-Бигор, Г. С голямата мярка на историята. – Нова зора, № 23, 10 юни 2008 г.

(6) Декларация на Народното събрание по повод 60-годишнината от установяването на комунистическия режим в България, 9/09/2004, Единадесета сесия. – https://www.parliament.bg/bg/ns_acts/ID/5186.

(7) Делчев, Борис. Дневник. Изд. Народна култура, С., 1995, с. 22–23.

(8) Този извод се потвърждава и от спомените на един от противниците на комунистите – писателят Константин Константинов: „ То беше някаква злокобна картина, видение на ново бедствие (…) почти всеки човек имаше на петлицата си или в ръка червено цвете, по колите се вееха червени парцалчета – знаменца, втурваше се отнякъде нестройна колона от мъже, жени и младежи с червено знаме все с тия вдигнати юмруци, с викове „Смърт на фашизма!” и с фалшиви песни (…) това бе една разюздана тълпа, повече настръхнала от злоба, отколкото щастлива…” – Константинов, К. Път през годините. Спомени. Изд. Захарий Стоянов, С., 2015.

(9) Днес ние, историците, които изследват епохата на социализма, го наричаме държавен социализъм от съветски тип. Основанията ни са, че промените се осъществяват не от самоорганизиращото се общество (по Маркс), а изцяло чрез държавата (затова е държавен), а моделът е пренесен в Източна Европа от Съветския съюз (затова е от съветски тип).