Проф. Овчаров: Скандалната злоупотреба с „Възродителния“ процес срещу българските турци

Един от най-драматичните периоди в новата българска история са 80-те години на ХХ в. Това е времето на цялостен разпад на комунистическата система в социалистическия лагер, което бе придружено с редица трусове в обществото.

Постепенно изглеждащите доскоро непоклатими механизми на тоталитарния строй отказваха да действат и властта спешно трябваше да търси тяхна компенсация. Така се достигна до срамната страница на т. нар. “Възродителен” процес.

Тя си имаше своята предистория. След като отпадна вярата в пролетарския интернационализъм, дойде времето на национализма. Тази тенденция се засили особено по времето, когато българската култура се ръководеше от Людмила Живкова, дъщерята на Тодор Живков. Тогава тя успя да наложи националистическата линия, която в много отношения не се нравеше на официална Москва.

Връщането към изповядването на националните ценности имаше своите несъмнено положителни черти. След като комунистическата власт се опита буквално да изтрие българската национална памет, да раздели българите на “македонци”, “тракийци”, “добруджанци” и Бог кой знае какви, несъмнено имаше нужда отново да се върви към корените.

Ето защо задълбочаването на научните изследвания в областта на историята, археологията и етнографията бе един изключително важен процес. Той започна още през 70-те години на ХХ в., но придоби особено голям тласък по време на честванията на 1300-годишнината на българската държава през 1981 г.

Така се създадоха важни инициативи като разкриването и експонирането на старите български столици Плиска, Преслав и Търново, микрофилмирането на старобългарски ръкописи от десетки световни библиотеки и книгохранилища, подпомагането на българския манастир “Зограф” на Атон и още много други начинания. На различни места в страната се провеждаха интензивни археологически проучвания.

Появиха се много статии и книги, изследващи появата и развитието на средновековната българска държава.

За съжаление антихуманният “Възродителен” процес съсипа усилията на редица учени, работещи за разкриването на непознати страници от българската история.

Научните изследвания силно се идеологизираха в желанието на лидерите на комунистическата партия да докажат на всяка цена българския произход на мюсюлманите (турци и помаци), живеещи на територията на България.

Археологически, етнографски и лингвистични данни за такъв произход на част от мюсюлманското население несъмнено съществуват, но престъпният и грешен подход при “Възродителния” процес до голяма степен компрометира тези факти. След 1989 г. да се говори за тях стана ерес, а учените, пишещи по този въпрос, биваха заклеймявани.

Още по време на събитията от 80-те на ХХ в. като неформален лидер на протеста срещу провежданата от БКП политика на асимилация се изяви нидерландският учен Махиел Кийл. За съжаление в неговото публикувано през 1985 г. главно съчинение по въпроса, справедливата кауза за защита на българските турци потъна в одеждите на необуздан антибългаризъм.

Това бе забелязано още тогава от видния български учен Мария Тодорова, днес професор по нова и най-нова история на Източна и Югоизточна Европа в Университета в Илинойс (САЩ). За съжаление нейната аргументирана критика на антибългарските позиции на Махиел Кийл в тези смутни времена бе разтълкувана като защита на партийната позиция.

След промените от 1989 г. “Възродителния” процес закономерно бе отречен, но тогава се залитна в другата посока. Нароиха се учени и всякакви дилетанти и кариеристи, които громяха тоталитаризма и всички негови деяния.

И тогава отново бе развято знамето на Махиел Кийл. През 2002 г. се появи българско издание на книгата му, а през 2005-а и 2017 г. - два сборника с негови статии, в които се засягат редица въпроси от българската история и култура. Много е важно, че всички те са спонсорирани главно от турски фондации.

Тези съчинения бяха често цитирани от израсналото след 1989 г. поколение историци-османисти. Действително в началото без изследванията на Махиел Кийл не можеше да се мине, защото за разлика от него, българските учени не бяха допускани до архивите на Османската империя. През 90-те години на XX в. обаче това стана възможно и османисти като Е. Радушев, Р. Ковачев и други вече спокойно можеха да работят в Истанбул и Анкара.

Улисани в огромната информация, намираща се в тези хранилища, те обаче сякаш не забелязваха откровените антибългарски инсинуации на Кийл.

Други, отгледани в инкубаторите и със субсидиите на “Отворено общество”, открито се възхищаваха от нидерландеца и усърдно надграждаха тезите му.

Това се отнася особено за яростното отричане на достоверността на българските извори за ислямизацията като хрониката на поп Методи Драгинов и летописите от Голямо Белово и Баткунския манастир “Св. св. Петър и Павел”, както и в твърдението, че в българските земи през XV-XIX в. нямало турско робство, а някакво “присъствие” и “съжителство” между завоевателите и християнското им население.

През новото хилядолетие върху декларираната нашироко от самия Махиел Кийл “любов” към българския народ се спря и нашата видна османистка Елена Грозданова. Тя припомни думите му от неговата първа книга - „... какво може да се очаква от балкански аборигени, сред които пък българите са най-скапаният народ.

Впрочем - продължи нататък проф. Грозданова, - не съм сигурна доколко в случая с холандския колега винаги и при всички обстоятелства може да се говори точно за наука, защото немалка част от написаното от него представлява по същество класическа смесица от истини, полуистини и откровени фалшификации, присъщи по-скоро на публицистиката с пропагандна цел и поднесени при това с един нетърпящ възражение менторски тон.” 

През следващите години името на Махиел Кийл отново се появи по скандален начин. Става дума за една негова отявлена фалшификация, публикувана в световната “Encyclopaedia of Islam”.

Според скалъпената от него теза, докато след обсадата на Плевен през 1877 г. костите на руснаци, румънци и българи са положени в прекрасен мавзолей, турските трупове били погребани в масови гробове, а по-късно били изкопани от българите и продадени за тор в британското земеделие.

Последва аргументирана реакция на редица български учени и, очевидно смутен от нея, Кийл тихомълком премахна въпросния текст от сборника статии, издаден през 2017 г.

Само преди дни на бял свят се появи моята книга “Краят на Второто българско царство и съдбата на Златоградския район”. В нея аз се занимавам с негативното отношение на самообявилия се за българофил холандец/нидерландец към културата на Второто българско царство, откъдето той вади заключения и за българската култура от османския период.

Също така имам основни възражения срещу заключенията на Махиел Кийл по повод на етническите и религиозните процеси в източната половина на Родопите през XV-XVII в. 

Проф. Николай Овчаров, източник "Труд"