След провала си в пресата Блъсков отново напъва да яхне СБЖ

Конфликтът между главния секретар на творческата организация и прочутият с фалитите си вестникар премина в открита война

София, България 25 Септ. 2012, 21:18 8017 прочита 0 коментара

След провала си в пресата Блъсков отново напъва да яхне СБЖ

Браво, Петьо, браво Блъсков. Само тази култова реплика му идва наум на човек, който е отделил от времето си, за да слуша изявлението на бившия шеф на Пресгрупа “168 часа”, на пресгрупа “Монитор”, бивш шеф на “Поглед” и вероятно скоро бивш шеф на вестник “Република”.

Едно нещо не може да му се отрече на Блъсков – невъобразимото самочувствие. Човекът, който ще остане във вестникарската история на България след 89-а година като успешно фалирал две /засега/ медийни групи и поне още 2-3 вестника, се изказва за хората от СБЖ и раздава оценки. За любителите на уличния сленг и фразеология името на Блъсков ще остане като символ на човека, въвел ги в печатните медии. Попържните, нецензурираните излияния и откровеното плювателство /по Алеко Константинов/ станаха част от демократичната ни преса благодарение на кадъра на “Отечествен фронт” отпреди 1989 година. Лошо няма ,щом публиката или поне една част от нея харесва това, Петьо е тук и ще и го даде. Заразата на уличната фразеология и отричането на правилата на българския език в печата обаче засегнаха почти всички български медии от онзи период след промените, та до сега. Това вече е лошо и то едва ли ще се излекува. Да оставим обаче граматиката и лексикологията и да преминем в дебрите на икономиката. Защото “честния частник” след 1989 година получил възможност да създаде медийна империя трябваше да я съхранява и да я води към икономически просперитет. Като издател, журналист и бизнесмен, Петьо Блъсков си е имал работа с доста силови фигури от родния &bdquo;ъндърграунд” по време на прехода. Като съучредител на Г-13 през 90-те години на миналия век, той редеше схеми и далавери и дърпаше конците на цялата държава на едно с шефа на “Мултигруп” Илия Павлов, Емил Кюлев, Васил Божков (“Нове холдинг”), Валентин Моллов (групировка “Моллов”) и други известни лица – общо 13 на брой. Разбора се, ако попитате днес Блъсков, Г-13 е била една едва ли не безобидна група, където &bdquo;всеки си дърпаше неговите игри”. Впрочем, Блъсков винаги гледа да е до правителството, което и да е то, да му оказва подкрепа с медиите ,с които разполага и да търси изгода от него. Ако пък не се разберат, обръща другата страна. За да не ровим в архивите за доказателство, ще посочим един от последните му напъни да прилапа нещо по тази линия. Става дума за писмото му до Александър Бозаков от януари 2012 година, в което се казва дословно следното: “В качеството си на председател на 105 журналистическо дружество към вестник &bdquo;Република“ и воден от грижата за укрепване и развитие на нашата организация, водих серия неофициални разговори с членове на правителството, включително и на най-високо равнище. Имам уверението, че при съответни официални стъпки от наша страна те биха съдействали за материална подкрепа на Съюза на българските журналисти. Първата конкретна тема, която обсъдихме бе творческия дом на Съюза в Банкя и възможността той да бъде възстановен и превърнат в средище на културна дейност с подкрепата и ангажимента на съответното ведомство. Обръщам се към Вас, господин Бозаков, с предложение, в качеството си на председател на стопанската комисия към Управителния съвет на Съюза на българските журналисти, да уведомите членовете на съвета и да съдействате за участието ми на следващото заседание на Управителния съвет, за да информирам колегите за подробности от разговорите ми и да обсъдим следващите действия.” Това е целият Блъсков – “неофициални разговори”, но “на най-високо равнище”, от които следват “действия”. Това е част от икономическата реалност на българския преход, в който стотици подобни неофициални разговори, повечето от които въобще не са се състояли, са довеждали до обогатяването на едни хора за сметка на други хора. Класика. Но нека се върнем към тъмните години, когато се наливаха основите на капитализма и някои от по-предприемчивите изплуваха на повърхността на демокрацията. Да оставим настрана легендите за хартията, идваща от КГБ, куфарчетата с пари и друга подобна митология. Един от разследващите журналисти, свидетел на тези времена пише за създаването на Пресгрупата : “Проучат ли се съдебните документи и справките от системата "Делфи" излиза, че собственици на "168 часа ООД" са били Петьо Блъсков и Андон Николов в съотношение 60/40 дяла. Според "Държавен вестник" от декември 1991 г. собственици са онези шест лица, които се изписват под титула във вестниците: Петьо Блъсков, Радостина Константинова, Валери Найденов, Емил Петков, Владимир Райчев, Драгомир Василев. Единият от тях / но не първият/ е истинският творец на часовите издания. Друг от така наречените "съдружници" е син на бивш директор на Българска телевизия, прибран навремето в затвора за корупция. Може би затова той се въздържаше да използва истинската си фамилия. Трети от съдружието е роднина на много едри бизнесинтереси... Обаче според публичните изявления на Валентин Моллов фактическият собственик е той. Според документи - собственик е бил и ССИГ, т.е пак той. Според мълвата конците май дърпат едри риби - от бивши политбюровски политици до газови и такива, търсени с чували по света. Последната новина или хипотеза в гъстата мъгла около часовите собственици е тази, че май те дори формално не са такива. От известно време "R"-знакът за запазена марка, изчезна от заглавията на техните вестници. Твърди се, че тя може да е послужила като залог пред наша фирма, регистрирана в чужбина. Солта на подобна операция, ако е осъществена, е повече от проста: изданията могат да фалират, като оставят маса неплатени дългове и пасиви към доставчици и разпространители. Не случайно тези дългове на пресгрупата растат. Малко след старта й през април 1990 г. пресгрупата получава 2 милиона дойче марки. Този христоматиен пример за "замогване" бе цитиран дори от авторитетния чуждестранен печат в анализите му за така наречените едри предприемачи у нас. Всъщност парите са отпуснати на едната честна дума. Думата е препотвърдена от ССИГ, която тогава е официалния издател на седмичника "168 часа". Средствата се изсипват като из рог на изобилието, докато самият съюз няма с какво да ги гарантира. Кой знае защо, неговата честна дума се приема на пълно доверие, а всички останали мераклии за частен бизнес и кандидат-милионери, макар и изпотени изпод езика, остават отрязани от кредитната софра.” Какво от това е истина, нека знаещите да кажат. Ясно е обаче едно – дълговете на Пресгрупата, когато Блъсков решава да прави собствена печатница, главоломно нарастват, той е под угрозата да загуби всичко и затова продава на ВАЦ “24 часа” и “168 часа”. Колко му е останало след като се е разплатил с кредиторите си, той си знае. Но тази сделка го спасява от фактически фалит. Останало е нещо, тъй като след време той отново изплува на хоризонта, този път с нова партида медии - вестниците “Монитор”, “Телеграф” и “Политика”. Както и в първият случай, всичко тръгва добре, тиражите растат, значимостта на вестниците – също. След време пак се оказва, че е по-добре да се продадат. Самият Блъсков казва, че добрият бизнесмен продава, когато има добър купувач, но истината не е точно такава. В началото на 2007 година нещата не са никак розови чисто финансово и отново сянката на дълговете надвисва над издателя. Следва бърза ориентация и сделка – от юли и втората пресгрупа вече е продадена. Сумите, цитирани в различни медии са различни – от 10 милиона лева до 3 милиона евро. Колко са останали чисто за издателя, ще се види в следващото му начинание. А то никак не е голямо – безплатен вестник, който бързо изчерпва ресурсите и следва смяна на името и цена от 20 стотинки. При това и собствено разпространение, което очевидно говори, че се продават стотина – двеста броя- поне толкова е в силите на десетината продавачи в столицата да реализират. През 2006 или началото на 2007 година обаче се случва нещо странно – в трите вестника на Блъсков се създават групи от членове на СБЖ, твърдят от ръководството на съюза. Въпросът е защо този отявлен противник на каквато и да е браншова организация в неговите вестници преди / справка – “24 часа” и “168 часа” при неговото управление/ сега сам инициира създаването на групи на СБЖ. Тогава в творческата организация на журналистите приели това, макар че нямали обяснение за промяната. След време обаче всичко се изяснява. Блъсков довежда и настоява Нели Сандалска да стане наемател на двата най-апетитни имота на съюза- Банкя и Дома на журналиста край Варна. Тя сключва 10 годишен договор, поема обектите, но след година на изрядни финансови взаимоотношения се оттегля – причината е че няма необходимия капацитет да ги стопанисва. Когато връчва това си искане на Управителния съвет на СБЖ, Блъсков отсъства. Появява се малко след това и предлага нов спасителен вариант – “Български имоти корпорация” на Данчо Джиков. Схемата е една и съща – Блъсков води някого, той поема имотите, следва разтрогване на договора и Блъсков води следващия. Но ако при Сандалска, която е професионалист в управлението на туристически обекти нещата са едни, то при Джиков те коренно се променят. Всъщност Блъсков е чорбаджията, Джиков просто е страна по договора.От СБЖ не отричат, че първата и втората година са получили дължимия наем и той никак не е малък – по 250 000 евро годишно. Но след това бизнесът закъсва и парите спират. Договорът е прекъснат по съдебен ред и остава спор за дължимия наем, който може да се точи с години. Сега нека се върнем на 2007 година – Блъсков се връща в лоното на СБЖ, което е напуснал след промените от 1989 година. Очевидно това не е случайно. Идеята, че след Пресгрупа “Монитор” не е лошо да се види как стои въпросът с имотите на съюза, очевидно се е зародила някъде тогава. Организацията е тромава, създадена в едно друго време, но и единствената от творческите съюзи от социалистическо време, която съхранява имотите си. А те наистина са апетитна хапка, особено Дом на журналиста. Той поставя и кандидатурата си за шефското място, твърдят от СБЖ, но не среща подкрепа. Защото пътят към тези имоти не е лесен - трябва контрол върху СБЖ, който при днешното положение – без новоизбран председател след смъртта на предишния Милен Вълков, е организационен въпрос. Превземането на съюза отвътре не става поради присъствието на Снежана Тодорова- главен секретар и изпълняващ функциите на председател. На наш въпрос “Защо до сега не е избран нов председател”, г-жа Тодорова отговори така: Защото сме блокирани от внесена жалба срещу легитимността на общото събрание, избрало преди повече от година Председател и Управителен съвет.” Жалбата не е от делегат, нито от човек от ръководството, а от една журналистка от в. “Поглед” в епохата “Блъсков”. Докато няма легитимно избран председател, всичко може да се случи, изборът в крайна сметка зависи от едни 90 делегати. Дали те ще гласуват за познато лице или за колега с наклонности на бизнесмен, не е ясно. Или поне още не е ясно. вероятно когато това се изясни, жалбата ще бъде оттеглена. Битката навлиза в последната си фаза. За изостряне на конфликтите между Блъсков и сегашното ръководство на СБЖ има и друга причина – вече е в ход предложение от 17-те декара в Банкя да се продадат 3 дка, за да се финансира възстановяване на материалната база. Ако това стане, няма да се осъществи друг проект, представен наскоро пред СБЖ - за строителството на затворен комплекс на територията на журналистическата база. Става дума за три-четири пет или шестетажни блока, басейн, зелени площи. Инвестиция за няколко милиона евро. Кой стои зад предложението и кой е открил инвеститор, не е трудно да се досетим. Става дума за човек, който очаква да има властта да подпише договор за проекта. И опитът 3 декара да се продадат, го е изнервил. Така се стига до днешната пресконференция със заканите за съд срещу оклеветилите го медии и хора. И размахването на документи за дарения и договори. Иначе нещата, според СБЖ, са много ясни. Например, твърдението че с 60 000 лева от рекламни договори на “Поглед” е извършен ремонт на сградата на ул. “Граф Игнатиев” и те са били отнети от редакцията като приход. Ремонт наистина е имало, но той е бил на етажа, където се е помещавала редакцията на вестника, извършен е от самия Блъсков по негова преценка. И вместо нормален наем, редакцията е плащала по 170 лева на месец за 218 квадрата офиси на пъпа на София, тъй като останалата част от парите са приспадани за сметка на ремонта. Позната история-казваш част от истината и я допълваш само със своята гледна точка. За майстор на лакърдиите това не е проблем. Толкова по казуса “Блъсков”. Всеки е свободен да се счита толкова велик, колкото си иска. Важни за другите обаче са фактите. /БЛИЦ