Спасителката на голямата телевизионна журналистика

Нина Селвелиева ще остане сред малцината спасители на голямата телевизионна журналистика.

Беше известна по соц времето така, както днес са нашумелите водещи на забавни състезания, но с огромната разлика, че тя решаваше съдби и адреса на разследваните от нея случаи,  стигаше до главния прокурор.

В разследващата журналистика действащите журналисти винаги се брояха на пръсти. Броят се и днес.

Да посочиш виновните, да  докажеш, че  осъдения е невинен и той да излезе от затвора, това не е за всеки автор в  журналистиката.

Във времето на соца с единствена централна телевизия, нямаше как Нина да остане невидима. А нейните остри предавания да минат и заминат.

Когато Селвелиева правеше поредното си  предаване или публикация, това означаваше неоспорими доказателства.  

Високият си критерий за разследващата журналистика, наричаше „плуване срещу течението”. Малко са кандидатите на които им се „разправя” с високите етажи.

Като  четеше пресата по време на прехода  казваше: Окичили са материала с Брошка „ разследване”. Или: пак са пуснали  „скромен донос” наместо журналистика. 

Насмешливо отбелязваше разгръщайки вестник: „ виж бе, виж , на една маса журналисти и министри се веселят и се борят заедно срещу корупцията. Тежко на чистачките”.

Когато отразяваше процеса срещу Тодор Живков и Стоян Овчаров,  министър на икономиката, Нина Селвелиева разказа от екрана, че в съдебната зала процеса е бил на ръба между сериозното и смешното. А към коментара показа  кадри от събитието, които приличаха на откъси от комедиен филм.

След това  нейно предаване професор Марко Семов написа, че е гледал европейски репортаж, направен от европейска журналистка. Помни се прецизната й работа по проследяване историята на аферата и мрежата с производството каптагон.

Днес изцяло липсва жанра „телевизионна критика”, за която направо си плачат безброй предавания.

В соца не минаваше седмица без критичен обзор на Владимир Михайлов, днес професор в Нов Български университет и създател на  департамент „Масови комуникации” на НБУ.

Васа Ганчева бе другият голям критичен диагностик на телевизионната журналистика и творчество.

Днес всеки е абдикирал от подобна тежка служба в името на обществения интерес. Както казва професор Владимир Михайлов, днес всеки си е сам и телевизия и журналистика чрез социалните мрежи.

Помня при случайни срещи по улицата, хората  спираха Селвелиева да я поздравят за нейни предавания. Някои казваха, че си я представяли  по-висока. Тя беше миньон, слабичка с учудени синьо-зелени очи.

Не знам как го правеше, но можеше да запазва самообладание и да изслушва всеки с непонятно търпение. А когато задаваше въпроси  от ефира , те бяха  синтетично кратки. На целта! Питала съм я, от кого се е учила в тази най-трудна област на журналистиката, от която повечето колеги бягат презглава.

„Имах изключителната привилегия да работя с Лука Зуламски, той беше школа. За него пише в  учебник по журналистика. Той казваше, че професията на журналиста е професия за свободни хора. Цитираше Франклин Рузвелт :”Страхът  е единственото нещо, от което трябва да се страхуваме.”

Нина казваше още: „Научих се на детайлно изучаване на фактите, с които да отговарям на всички въпроси след предаването, когато започва бурната реакция на началници от различните етажи на властта..”

 Нина Селвелиева много уважаваше свои колеги в разследващата журналистика, особено Лука Зуламски, Динко Маджаров, Цветана Тошева, хвалеше по-младите като Маргарита Михнева, Снежана Атанасова, Люба  Манолова.

Едно от последните й разследвания бе за невинно осъден, влязъл в затвора. Нина  коментираше: „Да  плачеш ли, да се смееш ли, разследващите журналисти изговориха и изписаха, онова, което бяха получили от МВР, без никакво свое участие или коментар, дори съмнение не изразиха, въпреки че имаше очебийни разминавания в делото. Колегите приеха всичко едно към едно и запазиха „мавзолейна тишина”.

Затова след всяко нейно предаване, хора от цяла България изпращаха жалбите си към нея, като към единствена инстанция, или към последна надежда, че някой ще им помогне.

Когато правеше поредицата „Законът, това съм аз ”, имаше аудитория на която днес трудно някой може  да й съперничи.

Тя наложи името си когато за грешка летяха глави. При Селвелиева всяко предаване беше скандал, но и така изпипано, че следваше конкретен резултат.

Трудно, много трудно се появяват журналисти, които имат воля,

а нямат страх да проследят  често пъти прикрит лабиринт до истината. Едно е сигурно: Нина Селвелиева, ако бе журналистка днес, нямаше да прави копи-пейст и нямаше да препуска с „леката кавалерия”.

Савка ЧОЛАКОВА,  БЛИЦ