Сула: Чий е Ицо Хазарта?

Преди години с мой приятел и жените наехме къща около Созопол, пише в блога си Иван Стамболов – Сула.

Всяка сутрин по хлад с приятеля ми отивахме да играем тенис в един занемарен клуб, а на връщане в колата, докато ни брулеше вятъра през отворените прозорци, си пускахме парчето, което бяхме обявили за официална песен на онова лято – „Във главата имаш àко / и за кинти духаш яко“. Ето това е за мен Ицо Хазарта, много го обичам. Той задоволява всички поетически потребности на взискателната ми душа. А сега ще става депутат от ПППП.

За това стряскащо събитие има два разказа, два наратива, ако трябва да се изразим нàучно. Според първия наратив Кирил Петков от ПППП издирил лично Ицо Хазарта и го поканил на откровена и затрогваща среща в своя изследователски център.

Срещата продължила два часа, през които Хазарта си дал сметка, че за първи път вижда такъв политик, въпреки че по време на живота си е виждал не един. Петков обяснил с думи прости кой се явява и за какво се бори. Хазарта останал изненадан от разсъжденията на Петков, „Няма подобна личност в българския политически живот!“, рекъл си и решил – какво пък! – да се пробва и той на полза роду.

Според втория наратив на Хазарта било обещано да е депутат от ДБ, накъдето отдавна тежнеели симпатиите му. Обаче междувременно у иконите на ДБ – Христо Иванов, Иво Мирчев и Тони Цонева – се загнездила тревога от простата аритметика, според която разни такива популярни граждански квоти могат да ги изместят с преференции, което е опасно поради и бездруго задаващата се електорална оскъдица.

Затова решили всякакви звезди, кодзили и други граждани да бъдат шкартирани от листите. Така Ицо Хазарта, решен на живот и смърт да бъде депутат, преминал тържествено от ДБ в ПППП.

Защо Ицо Хазарта на живот и смърт иска да е депутат? Самият той го обяснява (първоначално сам на себе си) така: „в България има много неща, които не ти харесват. Променяш ли нещо с тия песни, с тия интервюта и статии? Нищо не променяш“.

Един вид: дългът зове, личният успех е нищо в сравнение с обществената нужда, идва момент, когато човек трябва да се жертва за другите. Браво, Ицо! Вече се опитваш да говориш като истински политик. И успяваш да му хванеш цаката.

Обществото се вълнува. Светли умове се питат: чий е Ицо Хазарта? Сочат го като най-голямата придобивка на ПППП, като фактор, който ще донесе със себе си хиляди гласове. И тук други умове, не толкова светли, си задават въпроса: когато една звезда и една партия се вземат, за кого е ползата – звездата ли издига партията в народните очи или партията проваля звездата? Помня, че при подобна схема преди време Азис беше кандидат от Евророма, но дали успя да доведе със себе си пълните стадиони, това не помня.

От известно време се търкаля терминът „политеймънт“ (politainment). Според повечето дефиниции (напр. речника „Макмилан“) става дума за представянето на политиката като развлечение. Явлението засяга преди всичко журналистите, които вършат това, а не самите политици.

Срещат се обаче и определения, включително и у нас, според които политеймънт има тогава, когато шоу звездите станат политици. Първият такъв политик, когото помня (не казвам, че преди не е имало и други) беше порно звездата Чичолина. После на Хазарта текстовете му били такива и онакива!

Политеймънта превръща политиката в зрелище или пък я регистрира като такова, когато тя вече се е превърнала от само себе си. Така или иначе тази работа без медиите не става, защото зрелище има само тогава, когато има зрители. Ако не вярвате, питайте котката на Шрьодингер.

Но тъй като все още политиката не е само сеир, нито сеирът е само политика, звездите, които искат да станат политици, са изправени пред дилема: как да се държат – както досега или като другите политици.

Ето, хората на Слави Трифонов решиха а се държат както досега, защото нали за това ги избраха – да бъдат такива, каквито са! Да, обаче обществото се стресна, когато така бързо и вероломно строшиха стария код на комуникацията. Не че комуникацията е най-големият проблем на ИТН. Преди тях същата грешка направи и Валери Симеонов. Настояваше да говори като жив човек, а не като мандарин, и това му съсипа кариерата.

Тоест, ако изберат първия подход, шоу звездите има опасност не само да останат неразбрани, но и да раздразнят публиката. Ако обаче изберат втория ­– да се държат като печени професионални политици, – пак ще се изложат, защото тази роля не са я репетирали. Представям си Ицо Хазарта, тъмночервен от напън да бъде рафиниран като Йордан Цонев, Тома Биков, Стефан Тафров или Кристиан Вигенин. Защо, г-н Хазарт, защо искате да си причините това?

Преди да станат ентъртейнъри, политиците като че ли бяха от друго тесто. Да вземем Клеменс Венцел фон Метерних (1773-1859), забележителен австрийски аристократ и дипломат, един от архитектите на „Европейския концерт“ ­– концепцията за мирно съжителство и развитие на европейските нации чрез баланс на силите, приета на Виенския конгрес през 1815, след Наполеоновите войни.

Формално той също е политик като Тошко Йорданов и Кодзилата, с тази разлика че популярността на Тошко, Кодзилата, а също и на Ицо Хазарта, е смазваща в сравнение с тази на принц Метерних.

Кой в началото на XIX век знаеше за Метерних, чувал ли го беше просвѣтений европейц (имам предвид масовия гражданин, дето днес не можеш да го извадиш от фейсбук)? Ако мерехме по популярност, по брой лайкове и споделяния, Кодзилата щеше да е Монблан, а Клеменс Венцел фон Метерних – молекула.

Основната разлика между политика-ентъртейнър и класическия политик е тази, че тежестта на първия е преди влизането му в политиката, докато се спечелят изборите, а на втория – след това. Докато класическият политик има своята стойност във властта, съвременният звезден политик е ценен преди да влезе в нея. После е само инструмент кой знае на кого.

Но не поведението е проблемът, нито популярността. Проблем е компетентността или в повечето случаи – нейното отсъствие. Докато даваме властта на все по-отчаяни аматьори, не бива да очакваме главозамайващи резултати. И нямам предвид само ентъртейнърите.

Какво се очаква от един политик, с какво е ценен той? Къде е неговата стойност? Може би да познава институциите и взаимодействията между тях. Може би да има таланта да предвижда кое локално действие до какъв глобален резултат ще доведе. Да бъде интелигентен, морален и подходящо образован. Или пък да е лоялен на партията си, за да бъде тя силна.

Всичко това – със сигурност. Но има едно по-важно: професионалният политик трябва да е лидер. Затова и ентъртейнърите са желани в политиката – защото вече са лидери, макар и другаде. Умниците, интелектуалците, академичните политолози могат да посочат целта и да начертаят пътя до нея, но лидерите са тези, които ще поведат хората по начертания път. Хората няма да тръгнат след някой професор с умно лице и правилни изречения. Никога не са го правили. Те тръгват след най-якия, най-богатия или най-известния.

От качеството на политическата класа зависи качеството на управлението. Когато някой „гражданин“ реши да стане политик, той не го прави за слава и богатство (те ще дойдат сами), нито от любов и жертвоготовност към народ и родина, както всички разправят, а защото е лидер и така е устроен.

Всеки върши това, за което е устроен. Както пее Стиви Уондър: Teachers keep on teaching / Preachers keep on preaching. Бедите започват тогава, когато хората решат да вършат нещо, за което не са устроени. Все повече хора напират да вършат неща, за които не са устроени, затова и бедите стават все повече.

Ицо Хазарта ще стане политик. Решено е. И оттук нататък животът ще го срещне с много хора, които „във главата имат àко“. Понеже е свестен човек, ще се омерзи. Ще си каже: „Затова ли се жертвах, какво стана с добрите ми намерения?“.

Ще установи, че след влизането си в политиката е станал никой, и ще се примири, утешавайки се с безспорните придобивки на новото положение. Ако ли пък не се примири, може да опита да създаде свой политически проект, за да е независим. Сигурно ще успее, но бързо ще установи, че независимостта е химера, че отново се е върнал в изходно положение.

Сигурно и други звезди ще минат по този път, ще бъдат въздигнати и провалени от народните талази. Нищо. Така трябва. Това е демокрацията, на която толкова държим, нали? Освен това мисля, че Картаген трябва да бъде разрушен: рушителите да рушат, рапърите да рапират.