The Economist: Къде инвестират милиардерите?
Когато си мислим за това как свръхбогатите управляват финансите си, често си представяме луксозните офиси на частните банки в Женева и Лондон, обзаведени с мрамор и махагон, където милиардерите могат да се чувстват като у дома си. Тази картина обаче е доста остаряла.
В днешно време по-акуратното описание включва стотици обикновени стъклени офиси в Калифорния и Сингапур, които непрекъснато търсят възможности за инвестиции в канадски облигации, европейски имоти и китайски стартъпи, пише The Economist.
Глобалната финансова система се трансформира, милиардерите стават все повече, увеличават богатството си и се опитват да "прескочат" финансовите посредници. За целта те създават собствени "семейни" инвестиционни компании, които проучват всички възможности за инвестиции на световните пазари.
Доскоро тяхната дейност оставаше почти незабелязана, но постепенно те се превърнаха в едни от най-мощните играчи в света на финансите. Портфейлите, които управляват, възлизат на 4 трилиона долара - това е повече от активите на хеджфондовете и представлява 6% от пазарната капитализация на всички капиталови пазари по света, пише изданието.
Концепцията за семейните инвестиционни компании не е нова. Джон Д. Рокфелер създава своята фамилна финансова къща през 1882 г. Но от началото на настоящия век броят на тези фирми се е увеличил драстично.
В момента те са между 5000 и 10 000 и са базирани основно в САЩ, Европа и азиатските финансови хъбове, като Сингапур и Хонконг.
Тяхната основна задача е да управляват финансовите средства на своите собственици, но най-големите семейни инвестиционни компании, в които работят стотици хора, се занимават с най-различни дейности - от данъчни и юридически въпроси до резервации на самолетни билети и дори разходки на домашни любимци.
Поддържането на подобна експертиза обаче е достъпно само за хората с финансово състояние от поне 100 милиона долара, което означава най-богатите 0.001% от населението на планетата. Азиатските магнати, като създателят на Alibaba Джак Ма, разполагат със собствени финансови империи.
Водещите западни семейни тръстове, като този на Джордж Сорос, управляват десетки милиарди долари и се конкурират с най-големите банки на Уолстрийт и частните инвестиционни фондове за покупката на цели компании.
Всеки инвестиционен бум отразява основните характеристики на обществото, което го е създало, пише The Economist. Скромните взаимни инвестиционни фондове, които се появяват през 70-те години на миналия век, са продукт на следвоенните десетилетия на просперитет за средната класа в САЩ.
Възходът на "семейните" инвестиционни офиси пък олицетворява нарастващото социално неравенство. От 1980 г. насам делът от световното богатство, който се държи от най-богатите 0.01% от хората, е нараснал от 3% на 8%.
Собствениците на тези инвестиционни фондове получават дивиденти и постъпления от първичните публични предлагания на притежаваните от тях компании. Обикновено тези средства впоследствие се реинвестират, но това вече не става с посредничеството на професионалните банкери.
Вярата във "външните" инвестиционни мениджъри бе подкопана сериозно в годините на финансовата криза. Богатите клиенти на банките се запознаха отблизо с високите такси и сенчестите инвестиционни практики, което ги принуди да се отдръпнат и да потърсят алтернативи.
Тази тенденция едва ли ще приключи скоро, пише още изданието. Броят на милиардерите по света продължава да расте - само за изминалата година списъкът им се е увеличил с нови 199 имена. В развиващите се държави по-възрастните бизнесмени, които създадоха компаниите си в силните години след 1990, вече се приготвят да "кешират".
В САЩ и Китай по-младите стартъп предприемачи са готови да листват бизнеса си на фондовата борса, което автоматично ще доведе до нова вълна от парични средства, които ще трябва да бъдат инвестирани.
Всичко това означава, че тежестта на семейните инвестиционни компании ще продължава да расте. Заедно с това обаче ще се увеличава и недоволството срещу тях, както и неудобните въпроси, свързани с концентрацията на финансова мощ в техните централи.
Най-очевидният аргумент на техните противници е и най-неубедителен - той гласи, че фамилните тръстове са създали неравенството. Истината обаче е, че те са последица от него, а не причина, се казва още в анализа на The Economist.
Но макар и да не са сред преките "виновници" за разширяването на социалната пропаст, в практиката на тези компании има редица притеснителни моменти.
Първият от тях е свързан с потенциалния риск да застрашат стабилността на световната финансова система. Комбинацията между много богати хора, непрозрачност и пазари може да бъде "експлозивна". През 1998 г. фалитът на хеджфонда LTCM, който беше създаден от група милиардери и имаше капитал от над 100 млрд. долара, беше на косъм от това да доведе до краха на Уолстрийт.
В капана на финансовата пирамида на Бърни Мадоф, която се срина през 2008 г., попаднаха десетки супербогаташи.
Могат ли семейните фондове да се превърнат в следващата "бомба със закъснител"?
Съдейки от данните за финансовото им състояние, отговорът по-скоро е отрицателен, пише изданието. Делът на дълговите инструменти в портфейлите им е под 17%, което означава, че те са едни от най-малко "задлъжнелите" участници на финансовите пазари.
Дори може да се каже, че ролята им би могла да бъде стабилизираща, тъй като инвестициите им обикновено са с хоризонт от няколко десетилетия, което ги прави много по-устойчиви на евентуални кризи и не толкова податливи на паниката, характерна за банките и хеджфондовете.
Второто основно притеснение е за това, че фамилните инвестиционни къщи ще увеличат влиянието на супербогаташите върху глобалните икономически процеси. Подобно развитие на нещата действително е възможно.
Ако Бил Гейтс, например, инвестираше само в Турция, щеше да притежава 65% от местния капиталов пазар. Но целта на тези компании обикновено е да диверсифицират рисковете, а не да концентрират силата си на едно място.
В повечето случаи те използват капиталите от основния бизнес на техните собственици и го разпределят в по-широк портфейл от сектори. Една от основните разлики между тях и традиционните инвестиционни мениджъри е, че "семейните" портфолио мениджъри имат по-дълъг хоризонт и по-изявен "апетит" към стартъп компаниите.
Третата опасност обаче е с най-голяма степен на валидност. И тя се крие във възможността фамилните тръстове да разполагат с привилегирован достъп до информация, сделки и данъчни схеми, който им осигурява предимство пред останалите инвеститори.
Засега няма доказателства за това. Средната възвръщаемост на семейните инвестиционни компании е около 16% за 2017 г. и 6% за 2016 г. по данни на консултантската компания Campden Wealth. Тези стойности са малко под средния ръст на водещите борсови индекси.
Милиардерите обаче наистина поддържат сериозна информационна мрежа, а техните семейни инвестиционни фондове стават все по-комплексни. Една трета от тях имат поне по два клона на различни места по света, което улеснява избягването на част от данъчните задължения. Финансовите брокери, които са гладни за големи печалби, предлагат апетитните сделки първо на тях, преди да станат достояние на останалите инвеститори.
Ако тези практики осигуряват нечестно предимство на големите пазарни участници, с ефекта на натрупването през слеващите десетилетия те наистина могат да доведат до катастрофално нарастване на икономическото неравенство.
Отговорите на всички тези притеснения обаче могат да се обобщят с две думи - бдителност и осветляване. Повечето регулаторни и данъчни институции все още са начинаещи, когато става въпрос за работата с фамилните инвестиционни фондове.
Но те трябва да гарантират, че правилата за търговията с вътрешна информация, еднаквото обслужване от финансовите брокери и прилагането на данъчните закони важат за всички участници на пазара.
Може да се помисли и за въвеждането на задължително публикуване на финансови отчети да всички инвестиционни компании, които управляват активи за над 10 млрд. долара, например. Още повече, че в един свят, който става все по-подозрителен към привилегиите, а популистките платформи печелят все повече привърженици, фамилните инвестиционни офиси на милиардерите имат интерес от това да демонстрират повече прозрачност.
В замяна те ще получат възможността да работят, без да бъдат притеснявани.
Нещо повече - те могат да дадат ценен урок на професионалните финансови мениджъри и да накарат много от по-дребните инвеститори да се замислят дали не е време и те да се отърват от своите посредници.