Украински олигарх и милиардер: Помнете ми думата, скоро САЩ ще станат най-омразни на украинците и източник на всичките им беди!

Колкото пъти Русия е напускала украинската територия, там веднага възниквали по три хетмана, петдесет атамана и двеста партизански отряда с предатели, пише с горчивина роденият в Украйна писател и блогер Дмитрий Дзиговбродски. Това твърдение насочва към размисъл и дава ключа на обяснението дали руснаците се отнасят към украинците с презрение, пренебрежение или с насмешка.

Ако не броим беларусите, които са една шепа хора, руснаците нямат по-близък народ от украинците. По генезис те са братски народи, но украинците все са се делили, правили се на различни и интересни.

Във всеки случай общото им начало води от Киев и Киевска Рус, където норманската (викингска) династия Рюриковичи премества през 882 г. столицата от Ладога в Киев, като подчинява и Новгород - двата главни центъра на източните славяни и русите. За населената с угро-фини Москва за първи път писмено е отбелязано чак през 1147 г.

Впрочем Киев и преди това бил център на някаква форма на държавност още от 862 г. През 860 г., при византийския император Михаил III, войските на древната Рус провеждат първия известен набег на Константинопол. После имало още няколко.

Киевска Рус приема християнството през 988 г. и под влиянието на България дори създава своя книжнина. С оформянето на Москва за столица през 1238 г. и нейния възход значимостта на Киевска Рус започва да намалява. Тя остава „У края” и дори с времето сама започва да се нарича така.

Киев осезателно напомня за себе си чак в средата на 17 век. В резултат на въоръжено въстание на украинското православно население под предводителството на Богдан Хмелницки и на настъплението на руската армия през 1654-1655 г. по-голямата част от Украйна, включително Киев, се избавят от полското и католическо владичество.

Вместо да образува държава, през 1657 г. в Украйна започва 30-годишната епоха на Руина, „период на държавно самоубийство”. Според украински журналист, това е време на хетмани, майдани, борба за „незалежност” (независимост), опити да се продадат всички и на всеки – татари, поляци, турци, руснаци – и след кратко време новите съюзници и господари са предадени.

Още в началото на Руина (юни 1659 г.) украинците побеждават братята-руснаци край Конотоп с помощта на най-злите си врагове - поляците и татарите.

Доказала своята неспособност да съществува като самостоятелна държава, отначало Украйна запазва някаква автономия в рамките на Руската империя, но през 18 век губи и тази относителна обособеност. Сещат се за националната си идентичност и я упражняват периодично при антиеврейските погроми.

Украинците отново си спомнят за своята независимост чак след болшевишката революция през 1917 г. Дмитрий Дзиговбродски припомня как в продължение на 6 години из равнините на Украйна препускат смели атамански отряди, които сменят цвета си за седмица от бял на червен, а от червен на зелен. В зависимост от изгодата и времето. Атамани, казаци, тачанки с картечници „Максим”... Татко Махно от Гуляй поле е емблемата на онова време, който впрочем е един от първите носители на болшевишкия орден „Червено знаме”.

Не удържаха украинските „патриоти” на изкушението да безчинстват по време на Втората световна война. Във всяко селище имало немска полиция от местни аборигени. Настанало жадуваното време да си връщат на поляците и във Волинското клане са избити почти 100 хиляди души, като в него участват цели украински села. Поляците сега постоянно припомнят трагедията.

Специално внимание заслужава трагедията през март в белоруското село Хатин, когато 75 деца и 74 възрастни с натъпкани в един обор, запалени и изгорени живи. По времето на СССР „в името на дружбата” се премълчаваше, че съставът на 118-и батальон на шуцманшафта се състоял почти изцяло от украински дезертьори. Дали обаче беларусите са го забравили?

Украйна не е заобиколена от народи, които да нямат спомени за нейното вероломство и жестокост.

Съвсем скоро в Украйна си избраха национален герой – на второ място след княз Владимир Покръстител украинците сложиха Степан Бандера – нищо, нека си го тачат и да се гордеят с него, като нямат друг по-свят човек.

В развитието на украинската държавност има не логика, а цикличност в еволюцията. Историята на създаване и развитие на украинска национална държава се повтаря многократно и като фарс, и като трагедия. Отначало се опитват нещо да направят, но нищо не излиза, защото управлението на държавата не е поредица от смели казашки атаки.

Ако пък възникне много сложна ситуация в държавата, мантрата е да се убиват „москалите, жидовете и ляхите” (московците, евреите и поляците). Времето почти с нищо не е променило манталитета на украинците.

В народопсихологията на украинците от незапомнени времена при обществена безизходица идва мисълта кого да ограбят. Така е било при първия разбойнически поход срещу Константинопол, после при запорожките казаци и тяхното писмо до султана, при татко Нестор Махно... А когато няма кого да громят, започват да се самоизяждат. Така е било при Бандера, после при чекистите по време на Големия глад и последвалите сталински репресии.

Сега Украйна пак пое по свой път. Изведнъж се оказа, че украинците са 3/4 от населението, че различните етнически общности изпитват органическа нетърпимост една към друга и искат автономия – руснаци (7 млн), румънци, поляци, беларуси, българи, унгарци... Само евреите (840 хиляди) си траят, но гледат към Обетованата земя. Най-напред избухна Донбас и то по простата причина, че на определящите се като руснаци не им позволяваха да изучават в училище и да общуват на майчиния си език – така възникнаха Донецката и Луганската републики. Лвовският край, където винаги са си казвали „пане”, дърпа на запад. Закарпатието като начало вече гласува за икономическа независимост. В средата на Украйна се очертава от държавата да остане само територията на бившето Киевско княжество.

Украйна обърна гръб на Русия и си потърси нови покровители в лицето на Запада. Това е нормално да се случи в битието на народите, проблемът е как да стане „разводът”, особено при дълъг съвместен живот, общо имущество и преплетени икономически взаимоотношения.

Киев повярва в „песента на сирените”, че Западът очаква с нетърпение да ги прегърне за „добре дошли” и че вековната им мечта най-сетне се е сбъднала. Разчитайки на икономическия потенциал на ЕС и на военна мощ на НАТО, новоизлюпената на Майдана украинска власт прие предизвикателно поведение и „плю в кладенеца”, като прекъсна икономическите отношения преди всичко в специални отрасли. Сега само икономическите „инжекции” на МВФ спасяват страната от фалит.

Безчинствата на „Майдана”, подпалването на дома на профсъюзите в Одеса заедно с хората вътре и зверствата на националистите в Донбас обаче по-скоро говорят за неизживян пубертет на държавата и народа от Средновековието. Но и това сега е прекалено много да се случи в 21 век посред Европа.

Със скъсването на договорите с Русия през 2014 г. отбранителната и авиационната промишлености на Украйна загубиха 80% от своите приходи. Световно известният производител на самолети „Антонов“ банкрутира, а производителят на ракети „Южмаш“ работи само по един ден в седмицата.

Русия обаче се стегна и за година-две разработи държани от Украйна ноу-хау технологии в областта на отбраната – газови турбини за кораби, двигатели за вертолети, кооперирани производства в отбранителния сектор... Когато обаче някога отношенията между двете държави все пак бъдат уредени, Русия със сигурност вече няма да е купувач на продукцията на утвърдения някога производител на вертолетни двигатели „Мотор Сич”. Нито ще купи кораби от съсипаните три завода в Николаев. От славата на танкостроителите в Харков ще остане само спомен.

В народопсихологията на украинците е да получават „свише”. Този път всичко ще бъде поверено на самите украинци с малка хуманитарна помощ, за да не умрат от глад през 21 век в процеса на народностно и държавно израстване.

Украинският олигарх и милиардер Дмитрий Фирташ направи интересна прогноза: „На САЩ не им е нужен враг. Уверен съм, че ако те продължават сегашната си политика, то след пет години украинците люто ще ненавиждат Америка и американците. Сега това изглежда странно, защото властите на тази Америка ги лижат и целуват, това е тяхното щастие и всички надежди. Помнете ми думите: украинците скоро ще навържат в главите си всички свои беди – цени, безработица, всички провалени реформи и прочее – с Америка. И няма да има нация, която ще ненавижда Америка по-силно от украинците. Това е въпрос само на време.”

Сега Украйна вече не е нужна никому: Западът се измори да налива долари и евро в съд без дъно и да чака положителен резултат по уреждане на кризата; За Русия вече Украйна не е перспективен полезен партньор, а ще бъде излишен баласт. Накрая всички може би постепенно и мълчаливо ще приемат Украйна да бъде „сива зона” и буфер между Русия и НАТО. Ето заради това Русия си върна Крим и няма да допусне Донбас да бъде част от Украйна.

Винаги, когато Украйна се е отделяла от Русия или Русия просто няма време и ресурси да наглежда безпътния си роднина, то винаги на територията на Украйна започва Руина. Без изключения, е категоричен Дзиговбродски.

В цялата ситуация има един плюс за Русия, респективно минус за Украйна – мигрантите.

Според медийни съобщения, в Русия работят около седем милиона украинци, в голямата си част квалифицирани работници, които са изпратили в родината си 9 млрд. долара през 2014 г. и 20,7 млрд евро през 2015 г. – в пъти повече от всичките чуждестранни преки инвестиции в Украйна. Техният труд обаче е оставил плодовете си в Русия.

По-важен е друг момент, който отразява способността на Владимир Путин да вади ползи за Русия дори от световни катаклизми – този път е демографският проблем. Според публикации в медиите, Русия е приела и устроила на своя територия доста над 1 милион бежанци от Украйна, включително със семействата. Руските власти организират те да бъдат разселени и добре настанени – жилище, работа за мъжа и жената по специалността им и училища за децата им. Само след няколко години те така ще се „вкоренят” в руското общество, че няма да искат да се върнат в Украйна. Не на последно място те са посрещнати доброжелателно.

В украинското общество на високо политическо равнище доминира омразата към Русия и руснаците. А какво е отношението на руснаците към украинците?

Някога украинците са наричани презрително „хохли”, после значението се смекчило до ирония и незлоблива закачка. Сега руснаците не изпитват към западните си съседи нито омраза и злоба, нито презрение, нито пренебрежение или насмешка, макар някаква малка доза амалгама няма да е съвсем незаслужена. Отношението е по-скоро снизходително.

Обяснението е в руската душевност, която все още не се е разделила с патернализма – прекомерното покровителствено отношение. Според социолози, патернализмът е свидетелство за незрелостта на руския народ като цяло и на руския човек в частност. Руснакът все още живее с очакване от страна на държавата да се погрижи за него, но той екстраполира субективната си нагласа и приема за нормално и необходимо държавата да покровителства и се грижи не само за условния Руски свят и за народите от бившите си владения, но и за славяните по света.

Пътят на Украйна през 21 век минава не само през рационално осмисляне на тежките исторически грешки, но и през разкаянието и покаянието – разкаяние вътрешно и пред хората, а покаянието за сторените злини е винаги единствено пред Бога.

Ганчо КАМЕНАРСКИ, БЛИЦ