Владимир Костов: Ако се погледнем в очите на потомците ни? Живеем във велико време!

Нека не се оставяме на потока ежедневни новини. Той е почти затлачен от бюлетините за броя на заразени от вируса, за болничните легла, за починалите, за чакащи ред да бъдат погребани, пише epicenter.bg. 

След това - за нерешените политически съперничества на местно, национално и международно равнище. За едни или други големи проекти, за които, е единствено сигурно, съмнението за реализирането им. За нечии и други щури амбиции и претенции.
 
Но ако се облегнем на въображението ни? И опитаме да се видим – нашето време и ние в него – през погледа на потомците ни? След два, след три века, а защо не и след едно, или две, хилядолетия. През погледа на тези, които без лични интереси и пристрастия, ще претеглят и съпоставят нашите дела и дни, с преживяното от човечеството досега?
 
Убеден съм, че в исторически смисъл, ще ни завиждат. Защото, сравнявайки с онова, което е било, ще заключават, че сме живели във велико време. В една от епохите, в които, с разрушеното, новоизграденото, въобразеното за бъдещето, човекът е успявал да направи поредна голяма крачка в своя път.
 
Пандемията „ковид 19“? Дали въобще далечните ни потомци ще я вземат предвид, правейки оценка на нашето време? Човечеството е надживявало с успех и много по-тежки изпитания от нея. И като цялостна общност, е излизало от дните и нощите на скръб и тревога за близки, които са си отишли, решено да направи и това, до което те не са доживели. А може би, вглеждайки се, те ще  оценят, че спрямо изпитанието, наложено ни от „ковид 19“, сме успели да обединим и „хвърлим на кантара“, сили, средства и организация, като срещу никое друго подобно изпитание до момента? И това е също една от чертите на времето, в което живеем.
 
Но другото – над и отвъд пандемията? Никога досега планетата Земя не е „носила на гърба си“ подобен жив товар от човешки същества. В няколкото десетилетия след Втората световна война човечеството умножи редиците си неколкократно. Съумявайки да реди икономика, социални, международни и всякакви други отношения със спорове, но без да нарушава границата, отвъд която са колективният разпад и самоубийство.
 
Ще отбележат навярно нашите потомци, че в пътя ни през хилядолетията е имало не един и двама, които, застанали начело на своето племе, на своята нация, на съюз от държави, са имали претенцията да „редят и владеят света“. Кога със слава и придобивки, кога с не толкова щастливи последици. Но надали в друга епоха толкова много народи и държави, толкова много човеци, са имали волята, въображението и решимостта да търсят свои пътища, за да се борят за свое виждане за бъдещето на света, както е в наше време, амбицирани  да обединят колкото се може повече съвременници около своите мечти.
 
И, навярно – главното. Което ние, именно защото сме съвременници, надали успяваме пълно да усетим и оценим. Имам предвид, усилието, което полагаме като личности, като общности – семейни, национални, социални, интернационални, културни и т.н. – за развитието на Човека. Като се започне от осъзнаването и съответно развитието на жизнения потенциал на всеки един и се стигне до перспективите за обвързването на този потенциал с това, което предлага, и, най-вече, се надяваме да постигне в бъдеще, изкуственият интелект.
 
Ние не си даваме сметка, но потомците ще го виждат и оценят. Именно в нашето време човечеството прави една от големите си крачки в своя път. Като тази с използването на огъня. Или с изобретяването на първите оръдия на труда. Или с земеделието и скотовъдството. Или с парите и търговията. Или с изграждането на социален ред, гарантиращ баланса между личностните и обществените интереси.
 
Всеки от нас носи частица от отговорността на човечеството за успеха на тази голяма крачка в общия ни път.
 
Дано го помним!