В редакционен коментар, озаглавен „Законът и моралът в необвързани отношения”, в. „Дневник” се позовава на прелюбопитен казус от сферата на славното ни правораздаване.
<em>Столична прокурорка била оправдана по обвинение за съставяне на лъжлива декларация, с която се представяла като безимотна, за да придобие общинско жилище. Нейните колеги от Столична градска прокуратура намерили основание за проявената &bdquo;колегиалност&rdquo; в чл. 313 от Наказателния кодекс, според който декларирането на неистина е престъпление само когато е &quot;по силата на закон, указ или постановление на Министерския съвет&quot;.</em><br /> <br /> Изводът, който се налага от това решение, е очеваден и прост: оттук насетне българските граждани могат да лъжат общинските власти, колкото и както си искат. Могат да попълват фалшиви декларации и да пращат същите за зелен хайвер, а когато им бъде потърсена отговорност, да се позовават на споменатия прецедент, сътворен от български магистрати в защита нагазилата лука българска магистратка.<br /> <br /> Примерът, който се дава с този акт, е просто неоценим. Той потвърждава с особена яркост вековната балканска дилема: защо трябва аз да спазвам закона, след като пазителите му не го правят? Техният отговор е напълно право-мерен: те спазват именно буквата на закона. Законът е ограничил съставомерността на публичната лъжа само до един строго определен кръг случаи &ndash; отвъд него може да се лъже с пряко користна цел &ndash; от лъжата могат да се извличат права, които иначе не ти принадлежат; можеш най-сетне да я прилагаш независимо от факта, че професионално принадлежиш към бранителите на справедливостта.<br /> <br /> Това, че българския закон е така скроен, че да позволява лъжата, е по-малката беда. По-голямата е, че вече никой не вижда нищо нередно в това един магистрат да лъже. Не виждат нещо нередно не само магистратите, но и читателите на вестника, част от които корифействат в постингите, упреквайки възмутените от този казус журналисти на &bdquo;Дневник&rdquo; &ndash; и ги съветват да не разпространяват правното си невежество сред читателите си. Такъв си бил законът и толкоз.<br /> <br /> Страна, в която хората посрещат подобни прецеденти като нещо в реда на нещата &ndash; с морално безразличие и безропотно съгласие &ndash; такава страна просто няма бъдеще. Минат е някакъв предел, прекрачена е граница, от която няма връщане назад &ndash; сладва само разруха и систематично видиотяване.<br /> <br /> Можем със сигурност да предположим, че знаменитият ВСС няма да вземе отношение по този казус. Или ще вземе съответното колегиално отношение. Прокурорката ще продължи да обвинява хората &ndash; и утре ще й се падне да обвинява я Маргините, я Наглите, я някои сродни субекти от висок обществен интерес. Ще я свърши като кучето на нивата &ndash; защото съвсем очевидно й липсва основното професионално качество за един съдник: съвест.<br /> <br /> Съвест липсва и в българското мислене по въпрса. Подменена е с юридическа компетенция: законът позволява да се лъже. Ситуацията може да изглежда абсурдна, но законът по условие не може да бъде абсурден &ndash; тъй като той определя параметрите на нормалността.Толкова.<br /> <br /> При тая вопиюща ненормалност, при това тропическо избуяване на неморалността съвсем резонна става реакцията на един читател на тази статия, изречена по повод на друг цитиран в статията казус. По-точно: думите на Цецка Цачева за назначението на нейния съпруг на ключов пост в приватизиращия се &bdquo;Булгартабак&rdquo;. След като цитира нейният отказ да приеме, че може да има сблъсък на интереси, а именно: &bdquo;Това, което той фактически изпълнява - занимава се с узаконяване на недвижими имоти на &quot;Булгартабак&quot;, които до момента нямат акт 16, а в момента е в командировка по оправяне на документите на тези имоти, които са свързани с приватизацията&rdquo; и нейния извод, че &bdquo;постът му категорично няма отношение към раздържавяването на холдинга&rdquo;, този читател стига до едно категорично, но напълно закономерно свое решение за това как да бъде понесена такава действителност. А именно: &bdquo;Май за всички ще е най-добре да се подложа на лоботомия. Особено за мен.&rdquo;<br /> <br /> Въпросът е &ndash; можем ли все пак да направим нещо, така щото да понесем нашата България без лоботомия &ndash; при сегашното състояние на държавата, правото и &ndash; най-вече! &ndash; гражданското общество?<br /> <br /> В съгласие с духа на всеобщия абсурд мога да предложа два варианта.<br /> <br /> Вариант първи: правосъдието се закрива, всички магистрати се уволняват. Със спестените пари държавата купува на всеки свой гражданин по един пищов. Оттам нататък я караме по законите на Дивия запад.<br /> <br /> Вариант втори: разширява се ЦИК, а българите се натоварват с още едно гласуване: за общински прокурор, съдия и шериф. Купуването на гласове се забранява със закон, а нарушителите се бесят публично на площада. Оттам насетне българските избиратели си теглят последствията за своя си избор.<br /> <br /> И накрая един радикален подвариант на вариант втори: закрива се постът министър-председател, а също и самото правителство като излишно. Вместо министерски съвет се избира &ndash; и то пряко от народа &ndash; един единствен човек, в качеството му на главен шериф на републиката.<br /> <br /> Този избор поне е ясен още отсега. Той вече е направен.<br /> <br /> <strong>Едвин Сугарев, Svobodata.com</strong><br /> <br />