За турското робство и османското владичество

Поколения българи са израсли с разбирането, че България е живяла пет века под турско робство. Но в последните десетилетия терминът „турско робство“ се подменя с „османско владичество“, „османско управление“ и даже със „съвместно съжителство“. Твърди се, че робство не е имало, защото българският народ е имал право на собственост, онаследяване, придвижване и търговия-. Затова и правилният термин от научна гледна точка бил „османско владичество“.

Каква е всъщност дефиницията на термина „робство“? Според Collins English dictionary- робството е „състояние на вид отношение между индивиди, при което една личност има абсолютна власт върху друга личност и контролира нейният живот, свобода и благосъстояние", пише "Труд".

Според проф. Кевин Бейлс от Нотингамския университет, световно признат авторитет по въпросите на робството, то има правни дефиниции, но и такива, които съществуват в обществената памет на дадена народност. Всяка култура през даден исторически период е познавала робството, но то е имало различни форми. Общото за тях са такива характеристики, като липсата на свободно волеизявление, това че индивидът може да бъде малтретиран, да бъде отвличан и да бъде експлоатиран икономически. Именно фокусирането върху тези характеристики дава възможност да се избегне противоречието в тълкуванието на робството. Тези общи елементи на робството са били налице по българските земи. Българите столетия наред не са имали реално право на собственост върху земята, която са обработвали. Тя е била собственост на султана, а на българите им се е отдавала като владение, което е преминавало от баща на син, но ако не е имало наследник, се е отнемала и е била отдавана на друг ползвател.

Икономическото подчинение и експлоатация на българина се е изразявала и в множеството данъци, с които е бил облаган. Освен десятъкът и най-жестокият – кръвният данък, са съществували и „ангария“- принудителна безплатна работа на владетеля, данъци за притежание на кошара, воденица, за сено, за пасище, за дърва за огрев, върху домашния добитък, в натура- вълна, кожи, месо, масло, сирене и ред, ред други. Извън заробващите данъци спрямо българите - „неверници“ или гяури, е прилагано и насилие.

През 1851 г. унгарският журналист Габор Егреши, посетил Видин, пише: „Неотдавна турски хулиган застреля посред бял ден един български поп. За наказание трябваше да живее две години в друг град. Често може да се види как турско дете бие с тояга български селянин, без той да смее да се защити.“ Що се отнася до „свободното придвижване“ на българите, много селяни са били закрепостени към султанските, вакъфските и спахийските земи. В различни периоди на българската история и в различни области, българите действително са били заробвани през вековете на турското владичество. За поробване и продажба на български жени и деца споменават венецианският нотариус Антонио Брешияно през 1381 г. , Бургундският рицар Бертрандон де ла Брокиер през 1432 г. ,монахът Бартоломео де Яно през 1443 г., Френският пътешественик Жан Гасо през 1547 г., англичанинът Рийд Уолш през 1827 г., немският дипломат Стефан Герлах, прекарал в Турция пет години (1573-1578) и други. В Турската империя са съществували специални закони за търговията с роби. В закон от XVI в. се определял данък, който трябвало да заплатят продавачът и купувачът: „Ако се продава роб или робиня, вземат се по 4 акчета от продавача и купувача“.

Френският пътешественик Жан Гасо в пътепис разказва как в Цариград се продавали и купували на публичен търг роби християни, между тях българи, включително деца. Споменатият по-горе Пол Рико, пише: „Tурците се снабдяват с роби и по Черно море – посредством татарите, които нахлуват в съседните християнски земи, пленяват хора и ги продават на турците.“ Англичанинът Рийд Уолш, пътувал из Балканите и България през 1827 г., описва покъртителна сцена на продажба на роби деца: „Някои военни части водеха коне, от двете страни на които висяха кошове, пълни с деца – момчета и момичета. Войниците ги бяха отвлекли като плячка и ги носеха на пазара за роби в Цариград, за да ги продават“. Българският свещеник поп Минчо Христов в своето повествование „Видрица“ предава спомените на майка си за това как турците при отстъпването си по време на руско-турската война от 1828 г. са влачели със себе си „роби и робини“: „Имаше една попадия и снаха- разказва майка му- и двете робини: попа му и сина му заклали, а тях взели робини“. Фелдмаршал Хелмут Молтке, военен съветник на султан Махмуд II през 1836-1839 г., посетил български градове, в писмо от 5 май 1837 г. пише: „От двете страни на улицата една робиня се продава за 100 гулдена, или по-евтино от един катър.“ Френският журналист Иван дьо Вестин описва, как при потушаването на Априлското въстание през 1876 г., много жени и деца от района на Копривщица са отвлечени и продадени на тайните пазари в Цариград. По същия начин, два века преди това, след разгрома на Чипровското въстание през 1668 г. почти цялото население на Чипровци, Копиловци, Железна и Клисура е отвлечено в робство.

Търговията с роби в Османската империя била официално забранена едва през 1848 г., но както пише в „Османска история“ проф. Енвер Зия Карал, тя продължила и след това. Наистина Турската империя еволюира, на поданиците, и немюсюлмани такива се предоставят някакви права, но често те са били на книга. Вярно е, че се появяват и богати българи, но участта на населението като цяло остава тежка и непоносима. Великият български поет революционер Христо Ботев определя участта на българина като робска, защото я вижда и възприема като такава. В „Народът вчера, днес и утре“ той пише: „Днес не е ли пак същото черно тегло, същият хомот, същите вериги?… Днес не убиват никого беззаконно, а законно, не набиват на кол, а като кол всякого набиват, никой не плаща диш-хакъ, а сякому и зъбите вадят за данъци и сякакви законни кражби, имдадиета и севдадиета“.

Отношенията между турци и българи Ботев определя като „между господари и роби“. Така че, когато се определя дали участта на българския народ е била робска, не може да не се взема внимание, как този народ е възприемал и описвал своята участ. И не само от възрожденците Раковски, Добри Чинтулов и други. Отделно българският фолклор е наситен с разкази за робската участ и поробяване на българите. В песен, публикувана от К. Шапкарев, се говори „за „Ерина робиня – скоро робена“. В народни песни се пее: „Де го е Индже да дойде,от робство да ни отърве!“ В Якоруда е записана песен, в която се припява: „Турчин низ гора вървеше, джанъм, клети робини караше. Тодорка назад остана с мъжко дете на ръка“. А майката пее на детето: „Расни ми, синко, порасни, от робство да ме отървеш“. Турско робство или османско владичество? „Робство е имало, имало е и три вериги роби“, казва историкът акад. Георги Марков.

Историкът Божидар Димитров казваше, че и двата термина са правилни- зависи, кой в какъв смисъл ги употребява. Несъмнено, по чисто правни дефиниции, в различни краища на България и в различни епохи не е имало „роби“ в общоприетия юридически смисъл на това понятие. Но и в различни краища на България и в различни епохи от петте века турско господство по българските земи е имало и робство в точно този смисъл. И отделно, като цяло, преобладаващата част от българското население е определяло участта си като робство. Затова и от освобождението и до началото на демократичния преход в България, обществеността и българските правителства чества 3 март, като ден на освобождение от турско робство. И няма основание това да бъде променяно.

Терминът „турско робство“ не е обиден за днешните български турци, те не носят отговорност за злодеянията на турските султани и местни владетели, така както и днешните американци не носят вина за робовладелството, упражнявано от техните предци. Българи и турци са живели и продължават да живеят и днес в мир и разбирателство, в една обща за тях държава, така както го е искал Левски. Неяснотата и колебанието как как да се определя 3 март съществува и до днес. В сайта на гр. София за 2018 г. 3 март е наречен Ден на Освобождението на България от османско робство, но за 2019 г. вече е използвано неясно и бих казал обидно определение – Ден на Освобождението на България от османска власт.

В сайта на гр. Пловдив за 2018 г. 3 март е Ден на освобождение от турско робство, но за 2019 г. празникът 3 март е използвано възможно най-политически коректно определение- Ден на Освобождението. В Сайта на Народното събрание пък 3 март е обявен като Ден на Освобождението на България от османско иго, може би най-близкото до историческата истина определение. И в този смисъл може да се отдаде нужното на премиера Бойко Борисов, който въпреки че не може да бъде определен като русофил, преди време напомни за Русия, че „те са ни освободили от турско робство“. Робство или иго - да, а не всякакви други увъртени термини, като господство, владичество, власт и съжителство, които представляват поругаване на историческата правда и народната памет.