Западни медии: Новата военна база на Китай носи рискове за Русия

Западните медии бият тревога: Китай тихомълком започва изграждането на втората си отвъдморска военна база, този път в Камбоджа. Това правилно се тълкува в САЩ като предизвикателство, проблемът е, че това е предизвикателство не само за САЩ. Новата база предполага нови рискове както за самия Китай, така и за руските интереси в региона.

Китай купи първата си отвъдморска военноморска база от супермаркета за военноморски бази - Джибути. Французите имат четири бази в тази африканска държава, американците имат две, японците и италианците имат по една. Освен това има ограничено германско и испанско военно присъствие и с поглед към бъдещето се водят преговори с потенциални клиенти: Саудитска Арабия, Турция, Индия, дори Русия.

Една малка, пуста, изостанала, корумпирана държава използва пълноценно единственото си, но важно предимство – географията. На север от брега му е Червено море, през което от Средиземно море се стига до Суец, на юг - Арабско, входът на Индийския океан.

По отношение на движението на търговски и други кораби винаги има задръствания. Това е една от най-важните артерии на човечеството, уязвима поради близостта на Сомалия с нейните пирати.

Следователно французите дават независимост на Джибути по-късно от другите си колонии, през втората половина на 70-те години. Сега те трябва да се тълпят там все повече и повече и предвид това, което се нарича "изостряне на геополитическата ситуация в света", някой ден цялото това изобилие ще гръмне.

Но досега експериментът работи: Джибути е единственото място в света, където американските и китайските военни съжителстват сравнително тихо.

Сега, според “Вашингтон Пост” е започнало строителството на втора китайска военна база извън границите на Китай, в Камбоджа. Посочва се, че това е "стратегически важна цел на Китай", която разглежда този регион "като легитимна и историческа сфера на влияние".

Историческото влияние на китайците конкретно върху Камбоджа може да се счита за решаващо. Така е в сивата древност, така беше и през ХХ век. Освен това, ако комунистически Китай покровителства Червените хмери и Пол Пот, то Гоминданът на Чан Кайшъ в Тайван е за техния противник Лон Нол (човек също жесток и неприятен, но, разбира се, не толкова кръвожаден като Пол Пот).

Дори когато кхмерският режим пада, Камбоджа е в треска още десет години. Тя става първата сред покупките на възраждащата се Поднебесна империя - тя е купена евтино, когато страната е жалка гледка.

Пекин използва уреждането на камбоджанската криза, за да се върне на голямата политическа арена по същия начин, по който обединена Германия използва разпадането на Югославия. И тогава, инвестирайки както в Камбоджа като цяло, така и в нейните политици, той „сключва сделка“.

Другарят председател Си Цзинпин може да прави каквото си иска в тази страна, а не само военноморска база. Което обаче не отменя риска в този регион да се взриви много по-рано, отколкото в Джибути.

Експанзията на Китай в Южнокитайско море, конфронтацията между Пекин и Вашингтон, факторът на Япония, Южна Корея, Австралия - всичко това остава. Но в този случай трябва да се вземат предвид две допълнителни обстоятелства, едно от които косвено засяга Русия.

Първо, не бива да се предполага, че отношението на камбоджанските елити към Китай и отношението на камбоджанците към Китай са едно и също. Много хмери, както прости, така и не много прости (в смисъла на класата на интелигенцията), имат сложно отношение и много се преплита в тази сложност.

Например възприемането на китайците като народ-колонизатор, умножено от кхмерската ксенофобия. Но основното е подкрепата на ККП за режима на Пол Пот, който според най-смелите оценки изпраща една трета от своите граждани в другия свят само за четири години.

Между другото, американците също подкрепят Червените хмери , включително с доставка на оръжие през 80-те години на миналия век - по време на гражданската война.

Разбира се, зад кулисите и не безплатно (за диаманти), но това не е тайна за камбоджанците. И като се има предвид, че опозицията свързва Китай с местните и традиционни власти, не може да се каже, че консолидацията на Китай в Камбоджа е, както се казва, „краят на историята“.

Може би е само началото ѝ. Най-малкото би било странно, ако американците не се възползваха от това обстоятелство и не започнаха да „люлеят камбоджанската лодка“ в името на „победата на демокрацията над корумпирания режим“. Всичко това сме го виждали в Украйна.

Вторият фактор е Виетнам. Съюзник на Русия, но враг както на Китай, така и на Камбоджа, чиито съдби са най-ясно преплетени при Пол Пот. Отношението на Червените хмери към виетнамците, ако се преведе на "европейски пари", е отношението на германците към евреите през първата половина на ХХ век.

Считайки себе си за предци на всички народи на Индокитай, коренното население на Камбоджа гледа на виетнамците като на „паразити“. Интернационализмът, присъщ на комунистите, не засяга Пол Пот в този смисъл, а съпругата му и съратникът му Кхиеу Понари дори развила шизофрения (точно в медицински смисъл) от омраза към съседите си.

Като цел за близко бъдеще ръководството на “Ангка”, партията на Червените хмери, поставя превземането на Виетнам по формулата „едно на тридесет“, където „един“ е кхмерският войник, загинал в битка, а „тридесет“ е броят на убитите от него виетнамци.

И те стигат до тази цел по такъв начин, че нападат територията на съседите си, изколвайки местното население до корен (например в село Батюк са убити повече от три хиляди души, двама са спасени).Не е изненадващо, че виетнамците решават да се намесят, превземат Пном Пен и свалят Пол Пот.

Това укрепване на традиционния съперник (дори и в статуса на „другар-комунист, паднал под вредното влияние на СССР“) не се харесва на китайците – и те нападат Виетнам. Войната продължава един месец, след което Пекин обявява победа и изтегля войските си, но в действителност не постига целите си - при приблизително равен брой загуби не може да отслаби виетнамската армия поради залога на правителството на милицията.

Подобно на гражданската война в Камбоджа, китайско-виетнамските гранични сблъсъци се разпалват още едно десетилетие. Страните все още имат териториални претенции една към друга по суша и по море.

В случая с Камбоджа формално всички искове са уредени - но само формално. Когато камбоджанската улица вземе думата, тя лесно се прелива в антивиетнамски погроми.

С други думи, предоставянето на територия от хмерите за китайска военна база се възприема в Ханой почти по същия начин, по който Москва възприема разширяването на НАТО и изграждането на военна инфраструктура близо до нейните граници от атлантистите. Във виетнамския случай това може да ускори процес, който продължава от няколко години – процеса на политическо сближаване със САЩ.

Разбира се, психологически би било по-удобно виетнамското ръководство да разчита на Русия, но при сегашните условия то може да разчита само на неутралитет. Руските дипломати вече правят всичко по силите си вековната китайско-виетнамска вражда да не засегне отношенията на Москва с двете страни, възприемани от нея като съюзници. Но в лицето на плетеницата от азиатски противоречия руските дипломати не са всемогъщи.

Сигнал за събуждане: според проучване на Фондация „Алианс на демокрациите“ 46% от виетнамците симпатизират към Русия. Това е много - но е твърде малко, когато става въпрос за традиционно приятелски настроен Виетнам. Дори в Пакистан, с който традиционно сме враждуващи, сега се отнасят малко по-добре към Руската федерация.

Нарастващият страх на Виетнам от Китай и хроничното недоверие към Камбоджа е „прозорец на възможности“ за американската външна политика, който сега се отвори още повече. За да не се опитат американците да преминат този "прозорец", трябва да се случи нещо изключително.

И тази „нова геополитическа реалност“ е такава, че в нея се случва и необикновеното, независимо дали става дума за военен конфликт между Русия и Украйна или историческото помирение на Виетнам и Съединените щати