Велин Георгиев на 75: Стихотворението ми “Чужда кръв” бе квалифицирано като зов за контрареволюция

С моя македонски инат преминах през ред изпитни и своето истинско “Тук съм” казах с “Душа на кръста” на 60-годишна възраст, признава поетът

18 Юни 2009, 16:42 4500 прочита 0 коментара

Велин Георгиев на 75: Стихотворението ми “Чужда кръв” бе квалифицирано като зов за контрареволюция

С моя македонски инат преминах през ред изпитни и своето истинско “Тук съм” казах с “Душа на кръста” на 60-годишна възраст, признава поетът

Велин Георгиев е роден на 21 ноември 1933 г. в Крупник, Благоевградско. По професия е журналист. Автор е на 25 поетични книги, пет публицистични сборника и три стихосбирки за деца. По-значими заглавия сред издадените му книги са: “Душа на кръста”, “Лудница”, “Кръчма”, “Адски камък”, “Шок”, “Код”, “Акт”, “Видовден”, “Файтонът с пегасите”, “Белязано дърво”, “Черна кутия”, “Атавизъм”, “Небесна колесница”, “Анонимно човечество”, “Време за апостоли” и последната засега – “Обърнати върхове”. Създател и ръководител е на Националния литературен салон “Старинният файтон”, в който за петнадесет години е представил над 550 новоизлизащи поетични книги, белетристика, публицистика и документалистика. Салонът, наречен от някои легендарен, е първият от този род на територията на столицата. Велин Георгиев е носител на национални литературни награди. Негови книги са превеждани на редица чужди езици. Член е на СБП и СБЖ. <hr /> Господин Георгиев, неотдавна в НДК беше отбелязана вашата 75-годишнина: Зала № 7 бе препълнена, имаше правостоящи... вие сте чувствителен човек. Не ви ли притесни това голямо признание след дългите години на премълчаване поради остротата на перото ви? - Смутен бях, естествено. Още повече излизах от болница, лявата ми ръка още беше в гипс, но и това стана част от пейзажа. Адресите от президента на републиката, от председателя на Народното събрание, от министър-председателя, от министъра на културата... и тези цветя. Думите за мен. Всичко това ми се стори сън. Защото в такива мигове, този път с мен, но и най-често с други лица, ме спохожда мисълта на Мелвил: “Одобрение! Признание? Че любовта признава ли се? Нима след Адам има някой, който да е проумял значението на неговата велика алегория, наречена свят?... Следователно ние, пигмеите, трябва да сме доволни от нашите книжни, но зле разбрани алегории”. Имам чувството, че смисълът на това, което току-що цитирах, е заложен в цялата ми същност. Бихте ли споделили с читателите ни какво се случи след публикацията на стихотворението “Чужда кръв”, написано в младите години? - “Чужда кръв” написах през март 63-та на миналия век. И това, което се случи, едва ли вече интересува сегашната аудитория. Стихотворението предизвика скандал, без да беше публикувано, без да беше скандално. Беше нужна жертва за респект. Бях го дал с още две други на поета Веселин Ханчев в сп. “Пламък” и се разбрахме на другия ден да мина да ми каже мнението си. Той бързаше за заседание някакво. И на другия ден не го видях, нещо се беше случило. На заседанието извадил от джоба сгънатите листове на моите стихове и започнал да си ги чете. До него седял поетът Димитър Методиев и надничал към тях. По едно време дръпнал листовете и казал, че му трябва точно такова нещо за предстоящото му изказване на националното съвещание по идеологическата диверсия, което в продължение на десет дни се провеждаше в ЦК на БКП от следобеден час до късно вечерта. Ето защо Веселин Ханчев решил, че е по-добре да не се срещаме, за да не ме тревожи. А аз го приех безболезнено. Методиев прочел стихотворението ми от трибуната с уговорката да илюстрира мислите си от какви рецидиви трябва да бранят изданията. Разбрах, че то е предизвикало вцепенение в залата. Накрая Първият в заключителното си слово квалифицирал “Чужда кръв” като “зов за контрареволюция”. То излезе у нас след 27 години, толкова лежа в затвора и Нелсън Мандела. Затова пък по неведоми пътища от партийната бастилия то намерило път към Западна Европа, в Германия излезе дни след това с коментар, изкоментира го по Радио “Свободна Европа” и нашенецът Петър Увалиев. И така нататък. Нататък не е трудно да се разбере какво следва. Спряха ми книгите в издателствата “Народна младеж” и “Български писател” за неопределено време, замразиха ги. Бях вкаран в тупик. И отдушник ми станаха кръчмите, в “Бамбука” рецитирах и “Чужда кръв”, и много по-пиперливи и чепати неща на събратя и артисти, на художници и пройдохи, на ченгета дори. Близо три десетилетия влачех таргата на недоверието. А когато най-после кандисаха да ме покажат на читателите, нещо като дебют и избрано от стотина стихотворения, като всеки стих бе гледан под лупа, казах “Тук съм” през 1972-ра, но не бях аз, знаех. Това продължи до смяната на системата, след което същите пазители на идеала на отишлия си режим започнаха да ме наричат “червен боклук” заради моята позиция и убеждения, заради Салона, който създадох преди 15 години и все още ръководя. В зрялата си възраст издадохте ярки и запомнящи се стихосбирки като “Душа на кръста”, “Кръчма”, “Лудница”, “Птичка божия”, “Адски камък”, “Код”, “Шок”, “Акт”, “Анонимно човечество” и др. Един от най-внушителните и вълнуващи образи в лириката ви е този на майката. Можете ли да я поберете в две-три думи? - “Няма по-голяма дума от мама”. Тя е и в “Чужда кръв”, и в “Блудния син”, и в много други мои текстове, тя е навсякъде. Майката е повече от всичко. В едно тристишие казвате: “Съм светец и гамен./И не ми говорете за Бога./Говорете на Бога за мен.”. За какво все пак искате да говорят хората на Бога за вас? Защото тези, които ви познават, знаят, че не сте нито светец, нито гамен, а атеист. - Тук отговорът може да бъде безкраен. Затова ще ви върна към алегорията, наречена свят. И ще прибавя само, че когато пиша, не ме интересуват хората, интересува ме Човекът. Говорят си и нека си говорят, нали затуй им плащат, твърди моят земляк от Банско, а той е наясно с тия работи. Освен поетични книги вие имате и прекрасна проза. Дълбоко ме впечатлиха със своята образност, автентичност и житейска мъдрост вашите “Следописи от роман”, озаглавени “Видовден”. Мислите ли, че наистина ще дочакаме Видовден?... - Ние искаме точно в нашия живот да се случи всичко. Не сте ли чули да казват: Когато му дойде времето. В нашето време стана нещо също много важно: да видим кой кой е. Видяхме се. Нали сме един файтон хора, и преди се знаехме, общо взето, но сега е и черно на бяло. Макар че аз не желая да надникна в досието си. Битието ви никога не е било тайна за приятелския ви кръг. В личния си живот винаги сте били прям и дори показен. А любовната ви лирика е изпълнена с деликатност, нежност и съдбовна признателност. Какво, приятелю безбожен, ви вдъхнови да сътворите “Икона за безбожник”? - Любовта, в най-широкия смисъл на думата. Щом Бог е любов, а ние сме богоподобни, макар и изпъдени от рая, заради съблазънта да се превръщаме в това, което е Бог. Литературата е най-будното, най-интимното място за превръщането ни в любов. Всичко подчинявам на нея. Извън нея няма живот. Ето затова тук ще отворя скоба и ще прибавя нещо, което е към първите ви въпроси. За мен Господ се беше погрижил да се пръкна в македонския край на България и по-точно в Крупник, което в многовековната си история е било и седалище на владици, а там хората на характера казват инат. Та с моя македонски инат преминах през тупици и изпити и своето истинско “Тук съм” казах с “Душа на кръста” на 60-годишна възраст. Тази книга беше моят дебют. Но нали човек се ражда и живее за едната чест. Подлагайки ме на изпитания, съдбата направи от мен това, което ви е довело тук и за което говорим. След промените, в едно трудно, преходно време, вие създадохте Националния литературен салон “Старинният файтон”, където сте представяли десетки поети, белетристи, критици. Какво ви окриляше в това безкористно духовно начинание? - Казал съм и пак ще повторя: Файтонът е една метафора. На него се е возил литературният критик Димитър Благоев-Дядото. И докато му е чел от капрата своята “Приказка за стълбата” Христо Смирненски, и двамата македонски бежанци, мои земляци, времето се е превъртяло, това ретро возило аз превърнах в поетична колесница, която се ражда в гънките на този наш неуютен свят. В ролята, която сам си избрах, аз влязох изведнъж и усетих, че трибуната, която ми е липсвала от самото начало до зряла възраст, Бог ми дава. Защото “В моя живот с продължение/вярната Муза открих”. Точно там усетих свободата, която ми е липсвала, свободата е моята естествена среда, в другата не бих могъл да живея. Едно интервю на Светозар АВРАМОВ