Пейчо Пейчев е първата ми и единствена любов в живота
Името на Гинка Станчева през последните години рядко се появява върху афишите.<br /> &quot;В момента съм грижовна баба&quot;, обяснява лаконично Гинка Станчева, която през юли отпразнува 77-ия си рожден ден.<br /> <br /> Гинка Станчева е първата българска актриса, която през 1957 г. преминава по червения килим на фестивала в Кан, където филмът на Захари Жандов &quot;Земя&quot; е бурно аплодиран от световния елит на седмото изкуство. Всенародна любов обаче й носят филмите &quot;Любимец 13&quot; и &quot;Специалист по всичко&quot;.<br /> Малко преди да отпразнуват златната си сватба с Пейчо Пейчев, през 2002 г. актьорът си отиде от този свят. Дъщеря й Хермелина пък замина да прави дипломатическа кариера в посолството ни в Рим, затова шестгодишният й син Андрей-Константин в момента е поверен на грижите на баба му.<br /> <b><br /> - Не е редно да говорим за години, г-жо Станчева, но не мога да скрия възхищението си от външността ви, на която могат да завидят и с десетилетия по-млади жени от вас?</b><br /> - Затова сигурно трябва да благодаря на природата, защото аз нищо не правя. Дори напоследък съм толкова уморена. Водя и взимам внука ми от детска градина. Някакви си три спирки, но това е цяло преживяване да пътуваш с тролея по &quot;Раковски&quot;. След това ходя на репетиция... Вечер, когато се приберем, бързам да нахраня детето, да го изкъпя, дрешките всяка вечер се перат. А когато седна пред телевизора, първите минути просто ме няма.<br /> <br /> <b>- Все пак сигурно е приятно да се гледат внуци?</b><br /> - Много е приятно. Гледам Андрей от бебенце. Беше на два месеца, когато майка му трябваше да започне работа. Истината е, че чак сега разбирам какво значи човек да се грижи за дете, защото, докато дъщеря ми беше мъничка, не ми оставаше време за нея. Като влезех сутрин в театъра, целият ден отиваше там - репетиции, дневно представление, вечерно представление. След това ме чакаше някаква кола, за да тръгна по мероприятия. Така че не съм разбрала от майчинството. Телефонът ни свързваше тогава.<br /> <br /> <b>- Всъщност как ви пенсионираха?</b><br /> - Това беше нещо страшно. Светилата на българския театър - Черкела, Татяна Масалитинова, Гец... Ама как е възможно - плеяда от имена, хора можещи, в силата си, в енергията си - да им кажеш - не, не може. Добре, че след едно мое гостуване в предаването на Екатерина Генова &quot;Ах, тези муцуни&quot; г-н Барбуков ме извика и направихме театър, който до съвсем скоро вървеше. В провинцията ни очакваха хората с нетърпение. Но някак си, като всичко в тази държава, замря.<br /> <br /> <b>- Вие сте една от най-обичаните български актриси, а когато стане дума за кино, вашето име се свързва основно с Апостол Карамитев. Какви са спомените ви от него?</b><br /> - Повече от прекрасни. Той беше един великолепен човек, първо, и след това страхотен актьор. И това, че имах щастието съдбата да ме срещне с такъв голям артист, е нещо изключително. Първият филм, в който се снимахме двамата, беше &quot;Хайдушка клетва&quot;. След това играхме в още много филми - &quot;Любимец 13&quot;, &quot;Специалист по всичко&quot;, &quot;Един снимачен ден&quot;.<br /> <br /> <b>- Апостол беше много хубав мъж. Не припламваха ли някакви искри между вас по време на снимките?</b><br /> - Аз направо го боготворях и когато ми казаха, че ще правя пробни снимки в &quot;Хайдушка клетва&quot; с него, само си казах: &quot;Господи, как ще отида?&quot; Вече бях актриса в Благоевградския театър. Вечерта имах представление и след това ме взе един раздрънкан автомобил на кинематографията. Пътувах цяла нощ, защото колата се разваляше по пътя сигурно сто пъти. Пристигам сутринта в София за снимките и се чудя как ще се появя в този вид в гримьорната. А<br /> <u><br /> бях луда за Апостол като студентка,</u><br /> <br /> когато нямах лекции вечер, ходех на всяко негово представление. Стоях свита в някое ъгълче и със затаен дъх го гледах. Просто очите ми изтичаха. Та като влизам след това кошмарно пътуване в студиото, той отдалече: &quot;О-о-о, как си? Що си? &quot;, прегръща ме. С такава обич, с такава непринуденост се отнесе към мен, че изведнъж цялата тази стена, която съществуваше, падна. Аз - нищожното нищо, той - големият актьор. Като че ли всичко се стопи и аз застанах като равна до него. Това наистина е нещо, което човек трябва да изпита, за да го разбере.<br /> <br /> <b>- Някак си хората ви приемаха като естествена двойка и в живота...</b><br /> - Имам много преживявания в тази насока.<br /> <br /> <u>Много пъти ме развеждаха заради него</u><br /> <br /> Спомням си веднъж в Петрич играем с Благоевградския театър &quot;Ромео и Жулиета&quot; и отивам в обществената баня. Касиерката ме поглежда лукаво и между другото подмята: &quot;Ама вие с Апостол Карамитев сте голяма любов&quot;. &ldquo;Не, вижте, той си има семейство&quot;, започвам да обяснявам аз. &quot;Жена му е великолепната актриса Маргарита Дупаринова, имат си и две деца. Чудесно семейство. Аз също съм омъжена. Голяма любов сме с мъжа ми Пейчо Пеев, ще го видите довечера в представлението, играе Ромео&quot;, нареждам. А тя само отсече: &quot;Айде, айде, знаем ги ние тия работи&rdquo;. След това се отказах да обяснявам какво и що, защото може би е нормално хората да си мислят така, като те гледат на екрана - целуваш се, прегръщащ се с някого. Но истината е, че с Апостол бяхме много големи приятели.<br /> <b><br /> - Защо станахте актриса?</b><br /> - Като малка мечтаех да стана балерина. Бях много слабичка, крехка, представях си как летя някъде във въздуха, танцувам. Но когато<br /> <br /> <u>баща ми го убиха край Страцин и майка ми остана вдовица с две дъщери на ръце,</u><br /> <br /> мечтите ми умряха. Тя просто не ми разреши да се занимавам с балет. Едно лято ме изпрати с нейна колежка на курорт във Велинград - да укрепна малко. И там беше моето лобно място. Именно на тази почивка срещнах съпруга ми Пейчо. Той почиваше във вилата на адвокатите, аз - във вилата на банковите чиновници, каквато беше мама. Толкова много ме е харесал тогава, че всеки ден изминаваше 14 км само и само да ме зърне за 5 минути. Така започна една силна, но детска любов. След година той беше приет в театралната академия, а аз продължих да си уча в гимназията и пътищата ни се разделиха. Тогава си казах, че въпреки волята на майка ми, ще стана актриса. И когато трябваше да се явя в академията, името ми на приемния изпит съобщи Пейчо. Такъв беше редът тогава - по-старите студенти представят новите. Ужас, хем се явявам на приемен изпит, хем краката ми - като подкосени, защото все още бях много влюбена. За мое щастие, ме приеха.<br /> <br /> <u>С Пейчо се оженихме, когато бях в трети курс, да не го изпусна</u><br /> <br /> Той вече като дипломирал се артист трябваше да замине по разпределение за Благоевградския театър. След това и аз заминах при него. Целият ми живот е минал само с Пейчо - не съм си и помисляла, че мога да бъда с друг. Сега ми е много тежко. Почина преди пет години. Загубата е голяма може би и заради това, че бяхме една много голяма любов - първата ми любов в живота. Не мога да кажа, че времето лекува, но така или иначе човек някак си се успокоява, осъзнава философски нещата. Но празнотата е голяма. И затова моето съкровище в момента е тригодишният ми внук, той е моето спасение.<br /> <b><br /> - Известна беше слабостта на Тодор Живков към жриците на Мелпомена. Той имаше ли някакво по-специално отношение към вас?</b><br /> - Той имаше голяма слабост към Младежкия театър въобще. Е, обичаше да ме гледа на сцената и дори се интересуваше предварително дали аз ще играя в дадено представление, което е решил да посети. И понеже непрекъснато имаше някакви борби в театъра, идваше да ни помирява. Той беше голям фен на театъра и затова беше много великодушен към актьорите. По едно време дори ни забраниха да му слагаме бележки в джоба. Защото идваше в театъра да гледа представление и всеки, който има някаква нужда, му слага в джобчето някаква бележка. Слава богу, не съм получила от него нито апартамент, нито каквото и да е друго. Като се сетя как ги разкарваха по съда и Таня Лолова, и Аня Пенчева.<br /> <br /> <br /> <i><b>Радостина ПЕТРОВА</b></i>