Надя Топалова: Не приемам секс и полуголи актьори на сцената
Това е цинично и срамно, казва възмутено актрисата
Това е цинично и срамно, казва възмутено актрисата
<em>“SOS” е озаглавила биографичната си книга Надя Топалова, любимката на няколко поколения зрители в Народния театър за младежта, както тя самата държи да бъде наричан Младежкият театър. Според нея заглавието не е странно, защото смята, че "сме в бедствено положение във всяко едно отношение, особено в културата". Представи я в камерната зала на Сатиричния театър със свой моноспектакъл. <br /> </em><strong><br /> Защо решихте да напишете тази книга?<br /> </strong>- Паметта е като къща на спомените. Там има много чекмедженца, шкафченца, големи ракли. Когато човек започне да ги отваря, както направих аз, намира различни сцени, хора, години, места. Написах "SOS" под формата на диалог – аз и другото ми аз, което непрекъснато се намесва в повествованието, като понякога спори с мен. Написала съм за срещи със спорни личности от детските си години - например с Георги Димитров, и от по-късните - с Тодор Живков.<br /> <br /> <strong>Това вашите мемоари ли са?<br /> </strong>- Не. Смятам, че е колаж, в добрия смисъл на думата. Колаж от моите преживявания, от преживянията на други, от моите размисли, от споделените мисли на други…<br /> <br /> <strong>Какви дълбоко лични моменти са описани в книгата?<br /> </strong>- Заживяхме под един покрив с бъдещия ми съпруг актьора Георги Джубрилов под неодобрителния поглед на баща ми. Един следобед сядаме ние двамата и Георги Аспарухов-Гунди на масата на баща ми. Казвам, че с Жоро ще се женим, а баща ми пита: „Ти бе, знаеш ли, че вземаш парясница?” „Ами и аз съм такъв”, смути се Георги. „Ама тя има и дете”, рече баща ми. „Ами и аз”, отвърна Джубрила. Татко се разплака и ни благослови. Странните ситуации около нашия брак не свършиха дотук.<br /> <br /> Когато в сватбения ден пристигнахме пред съвета, за да се разпишем, закъсняхме. Щеше да се наложи да отложим бракосъчетанието. Изведнъж тълпата от чакащи видя Георги Аспарухов, един от най-близките приятели на Джубрилов и, естествено, първи сватбар. До него - Иван Вуцов, изпълняващ ролята на кум. Това промени ситуацията. "Гунди, Гунди", зашушукаха хората и сториха път на звездата. Ние използвахме мига и за нула време стигнахме където трябва. За четири минути и след две "Да" станахме семейство. Оттогава бяхме неразделни – докато смъртта ни раздели.<br /> <strong><br /> А какво място отделяте на отрицателните емоции, на тревогите си? <br /> </strong>- Отделила съм място на болни за мен теми като осъвременяването на класическите театрални текстове. Когато отивам да гледам „Ромео и Жулиета”, аз отивам да видя класическия текст. Какво значи това, да тънат актьорите полуголи във вода и да имитират на сцената секс движения. Това не е осъвременяване на Шекспир, а цинизъм. Тревожен е и въпросът за чалга културата. Ние възпитаваме чалга публика с чалга култура. Това е опростачване на вкуса, на възприятието, на това какво представляваш ти като човек. А простият човек най-лесно се води за носа и управлява. <br /> <br /> <strong>Усеща ли се носталгия между страниците?<br /> </strong>- Най-много има за театъра, за колегите, с които съм работила. Носталгия всъщност не е мръсна дума, не е съжаление и оплакване. Тя е наниз от спомени, наредени камъчета, които ни зареждат с енергия, с любов към миналото.<br /> <br /> <em><strong>Едно интервю на Станислава ГАВРИЛОВА<br /> </strong></em><br /> <br /> <strong><span style="color: #800000"><u><em>Автоблиц <br /> </em></u></span></strong><br /> <strong>Имаш ли комплекс, че си висока само 1,56 м?<br /> </strong>- Не, защото не аз съм виновна, че другите са по-високи от мен...<br /> <strong><br /> Какво е талантът?<br /> - Дар от Бога. Сбор от много човешки способности, съчетани хармонично.<br /> <br /> Театърът?<br /> </strong>- Увеличително стъкло. Но видът, в който съществува днешният театър, ми се струва ненужен в повечето случаи.<br /> <strong><br /> Истината?<br /> </strong>- Грим върху лицето на живота - време за всеобщи лъжи.<br /> <strong><br /> Миналото?<br /> </strong>- Говорим за него като за стар приятел, когото сме обичали и който е умрял.<br /> <strong><br /> Приятелите?<br /> </strong>- Моят девиз е: гледай приятелите си като на снимка - подбирай ги на подходяща светлина.<br /> <strong><br /> Какво цениш най-много у тях?<br /> </strong>- Искреността, верността, готовността във всеки момент при нужда да помогнат.<br /> <strong><br /> Страхуваш ли се в момента от нещо?<br /> </strong>- От войнстващата посредственост, от елементарните положителни емоции, от жестокостта на снобизма.<br /> <strong><br /> Какво е според теб възрастта?<br /> </strong>- Самовнушение.<br /> <br /> <strong>Животът?<br /> </strong>- Животът е кратко цъфтене и дълго увяхване - казва... Уланд.<br /> <strong><br /> Щастието?<br /> </strong>- "Уморено страдание" - Чарли Чаплин.<br /> <strong><br /> Славата?<br /> </strong>- Преходно явление. Днес си на върха - възхваляват те - има те. Утре те сриват - изчезваш. Важно е да можеш да останеш във времето.<br /> <strong><br /> Какво поддържа желанието на човек за живот?<br /> </strong>- Любопитството и непрекъснатото задаване на въпроси. Защото, ако си въобразим, че знаем всичко, няма защо да живеем.<br /> <strong><br /> Какво е според теб омразата?<br /> </strong>- Омразата, както и любовта, е силно чувство, но с отрицателен заряд. Да мразиш, означава да хвърляш емоциите си на бунището. Не си струва!<br /> <br /> <strong>Кой е най-големият дефицит в днешно време?<br /> </strong>- Липсата на нравственост. <br /> <br /> <strong>Какво те удивлява най-много в живота?<br /> </strong>- Краткостта му.<br /> <strong><br /> Каква си всъщност ти?<br /> </strong>- Спонтанна, нетърпяща фалша, лъжата, нагаждачеството, несправедливостта, отстояваща веруюто и идеалите си. Заради всичко това - определяна като конфликтна личност. А иначе - общителна, обичаща веселието, шегите. С две думи - нормален човек.<br /> <br /> <strong>Съжаляваш ли за нещо?<br /> </strong>- Да. Първо, че нямам още един живот, за да мога да дам цялата си любов, с която е изпълнено сърцето ми, на детската публика. И второ, че много късно осъзнах, че бях употребена. Идеалите ми рухнаха! Но докато за първия случай не се чувствам виновна - животът за съжаление е само един, - то за втория вината е само моя. Всеки сам избира.<br /> <br /> <em><strong>Откъс от книгата на Надя Топалова „SOS”</strong></em>