Художникът Симеон Спиридонов: Искам да видя враговете си живи и добри

Един от най-талантливите и колоритни български художници Симеон Спиридонов повече от 30 години живее в пернишкото село Дрен. Симо е роден на 20 август 1944 г. в Севлиево, където са евакуирани родителите му по време на Втората световна война. Там прекарва детството и младежките си години. <br /> <br /> <em>Рисува от малък, показва картините си близо 50 години. Илюстрирал е повече от 200 книги, автор е и на 20 книжки с рисунки за деца, а навръх 60-ия си юбилей, с присъщото си чувство за хумор, което за него просто е начин на живот, той написа и автобиографичната си книга &quot;Шутаранга&quot;.<br /> </em><hr /> <br /> <strong>Симо, от години живееш в село Дрен, защо?<br /> </strong>- Дренци се шегуват, че да си роден в това село, е привилегия на съдбата. Но ако те е довял вятърът отнейде и ти с цялото си нахалство си заживял и продължаваш да живееш в Дрен, е вече диагноза. Види се, аз съм болен от тази диагноза. Отначало го мислех като наказание, но като мина време, особено след събитията на десети ноември 1989 г., когато вече можех спокойно да се върна в София (нямаше жителство, нямаше народна милиция, нямаше бръснене на бради и всички до болка омръзнали ни тоталитарни идиотщини), разбрах, че не мога да напусна току-така Дрен и най-вече да се простя с моите обичани и неповторими дренци. Аз знам, ще си умра в Дрен. Ще ме изпратят приятелите, ще се напият, ще изпеят една песен и ще поглеждат към пътната врата, сигурни, че всеки миг ще цъфна с боен вик &quot;Ето ме, дзверове дзверосани, защо сте се запили без мен!&quot;.<br /> <br /> <strong>Не ти ли е хрумвало да се преместиш на друго място да живееш?<br /> </strong>- Истинският човек живее в леговището си. Хрумвало ми е, разбира се. На по-млади години ми се е искало да си купя някакво мъничко жилище в родното ми Севлиево и да рисувам по цяло лято там. Е, не успях. Има неща, които човек не успява да свърши.<br /> <br /> <strong>Как се чувстваш на тези години?<br /> </strong>- Като на малко преди 20. Това е на шега. А сериозно се чувствам като на преди 68. Всичко ми се натоварва на главата.<br /> <br /> <strong>Какво всичко?<br /> </strong>- Всичко, дето е трябвало да го направя досега, и мисля, че ще го направя до 68, ако имам късмет.<br /> <br /> <strong>Какво искаш още да направиш?<br /> </strong>- Искам да направя всички хора около мен щастливи. Е, кой не иска?!<br /> <br /> <strong>Мислиш ли, че ще успееш?<br /> </strong>- Да, и ще ти кажа как. Първо, вече съм направил приятелите си щастливи с това, че съществувам. Сега искам да направя и неприятелите си щастливи. Защото Божа работа е човек да обича и неприятелите си. Добрият човек го може, а аз мисля, че все още минавам за добър човек. Аз съм оня идиот, който, като вижда, че някому е студено, дори да умирам от студ, ще си сваля палтото и ще му го дам. И на мен ще ми стане топло. Та ей от тия идиоти съм, но както казват руснаците - &quot;Идиотам надо верить!&quot;.<br /> <br /> <strong>А много ли са неприятелите ти?<br /> </strong>- Не, преди години исках да ги преброя и ги броях на пръстите на едната си ръка. Повечето от тях умряха. Китайците казват - човек е щастлив, когато види враговете си мъртви. Аз ще бъда щастлив, когато видя враговете си живи и добри.<br /> <br /> <strong>Кога се рисува по-лесно - на 20 или след 55?<br /> </strong>- Всякога се рисува всякак, но на 20 се рисува с... надървена четка, на 30 се рисува с уважавана четка, на 40 години се рисува с улегнала четка, на 50 се рисува с мераклия четка, а след 60, ако може, се рисува както ми дойде на акъла. (Смее се.)<br /> <br /> <strong>Промени ли се музата ти?<br /> </strong>- Никога не се е променяла. През целия си живот съм обичал жените по принцип и конкретно. Конкретни жени съм ги обожавал. Много съм се чудил защо си мислят, че Бог е мъж. За мен той е жена. Нашият бог е Богородица, която е родила Бога. Тя е големият Бог! И най-красивото е, че хубавата жена е бог, но хубава е всяка жена, която има благородни и добри мисли, независимо от нейната възраст. А най-хубава е обичаната жена. Цял живот съм искал да бъда до обичани жени.<br /> <br /> <strong>Казват, че големите творби се раждат, когато страдаш. Коя е твоята болка - вчера, днес, утре? <br /> </strong>- Всичко е болка - раждането е болка, животът е болка, страданието си е чиста болка. А най-голямата болка е, когато виждаш каква простотия ни е обляла отвсякъде. И в тая простотия трябва да живееш, в тоя океан от простащина. Едно време имаше един голям поет, който беше написал - &quot;По земята ни бащина върлува простащина&quot;. И беше много прав. Всъщност защо говоря за Радой Ралин в минало време? След като продължаваме да го цитираме, значи си е жив и до днес. Знаеш ли, не боли, когато умираш &ndash; дотук боли, нататък не боли. Защото може би отиваш в един по-добър свят. От там още никой не се е върнал, че кой е луд да бяга от доброто.<br /> <br /> <strong>&ldquo;Шутаранга&rdquo; ли ще бъде единствената ти книга?<br /> </strong>- Няма да бъде! Понеже в първата съм отделил прекалено много място на детството си, на севлиевци, а за дренската си старост съм написал съвсем малко смешни неща. Многото са в главата ми и в главите на моите приятели. Затова другата ми книга ще се казва &quot;Дренци&quot;. Ще напиша за тях това, което съм чул и видял, за да им остане спомен. Ще напиша за чувството им за хумор и за тая невероятна добрина на граовеца, която е всеопрощаваща. Те се вживяват в Господ. Мислят си, че могат да сгрешат и да си простят сами грешките, което е нещо великолепно. Това в другите краища на България го няма. Те са съд, присъда и реабилитация. Те са нещо невероятно в това отношение. Пропуснах да разкажа много, понеже избързах, за да може да излезе книгата ми за юбилея и я смъцъфръцах накрая, не им отделих достатъчно внимание. Така че е ред да напиша книгата &quot;Дренци&quot;, която цялата ми е в главата.<br /> <br /> <strong>Кажи за любовта, как изглежда на твоите години?<br /> </strong>- Винаги е била най-важното нещо. Първо обичаш жените, после обичаш децата, а след това внучетата си. Моите са вече 7! Тъй че всичко си става по реда. Но тя е най-важното нещо. Ако човек не е влюбен, той не може да рисува. Има хора, които рисуват, като мразят, те рисуват деца в ковчези. Има такива хора. Любовта трябва да се рисува и ако тя не води ръката на художника, значи я води нещо от лукавого, а то си е от дявола. Аз, откакто се помня, все съм влюбен. Знайно е, че човек на първо място трябва да обича &quot;противния&quot; пол, но работата беше там, че аз не виждах нищо противно в жените и ги чувствах толкова близки, че не можех да живея без тях. Сещам се, че в детската градина всички момченца бяхме влюбени в едно височко, русичко момиченце с плитчици, като миши опашчици, с капризно чипо носленце. Казваше се Росица Семерджиева. Баща й, бай Косю Семерджито, поправяше велосипеди в едно дюкянче на площада. Повечето момчета бяха влюбени в Росица, вероятно заради колелетата, защото да ти дадат да направиш едно кръгче с велосипед, беше не само несравнимо удоволствие, но и престиж. Аз обаче си бях влюбен в нея не заради примамливите колелета, а ей така, заради самата любов, чиста и неподкупна с нищо. Такъв си бях. Обичах безумно и всеотдайно, без никакви материални стимули. А аз исках да бъда обичан. Цял живот съм искал да бъда обичан.<br /> <br /> <strong>Струва ми се, че ти не можеш да се оплачеш, че не си бил обичан.<br /> </strong>- Всеки Лъв, какъвто съм аз, иска да бъде обичан. Да го галят по гривата, да го чешат, да му правят хубаво на коремчето. Котенце, нали сме от едно семейство. <br /> <br /> <br /> <strong>Eдно интервю на Милена МИТКОВА<br /> </strong><br /> <br />