Миро КариZмата: Бях голям гъз!
Деси Тенекеджиева ми помогна, когато откриха рак на баща ми – той е жив благодарение и на нея
Деси Тенекеджиева ми помогна, когато откриха рак на баща ми – той е жив благодарение и на нея
<em>Мирослав Костадинов не се нуждае от представяне, защото е Миро КариZмата – едно от най-популярните и обичани имена сред попизпълнителите. Както се разбра тези дни, предстои да го видим и в друга роля – като водещ на предаването „Наистина любов” по bTV. Репортер на „ШОУ” обаче пожела да научи повече за човека, който рядко дава интервюта, а когато го прави, твърде пестеливо разкрива за себе си онова, което стои зад красивата визия и... слуховете. <br /> </em><br /> <hr /> <strong>- Миро, да започнем от това, че съвсем скоро ще те видим като телевизионен водещ. Това е ново амплоа за теб и определено – предизвикателство...</strong><br /> - Със сигурност излизам от "зоната на комфорт", но, като изключим това, че трябва да работя в екип, а съм авторитарен, други притеснения нямам. Когато Наталия ми звънна, за да ме покани за водещ, изненадах не само нея, но и себе си с бурната си реакция. И аз сам не съм знаел колко съм го искал!...<br /> <br /> <strong>- Ще събираш влюбени и знаменателно подписа на Денят на влюбените...</strong><br /> - Всъщност още нищо не съм подписал. Обявиха предаването, да, но договор още не съм подписвал, а миналогодишният ми изтече. Това не означава, че ще се откажа. Просто съобщавам една истина за формалната страна на нещата. <br /> <br /> <strong>- Хората те харесват изключително много, ти си буквално идол за едно поколение, което растеше заедно с теб от 99-а насам. Какъв човек си обаче извън публичния ти образ?</strong><br /> - Аз съм един обикновен човек от Добрич с необикновена професия. Обичам дома, семейството си, обожавам животните, книгите, филмите… Мисля, че съм обичан диктатор в моя личен свят. Музиката оставих на последно място, защото е повече от ясно, че е важна в моя живот, но не е над всичко. На 7 започнах да свиря на пиано, на 9 участвах в мюзикъл, на 14 тръгнах по фестивали и бях в хвалението на църквата в Добрич, през 95-а бях между победителите на „Златният Орфей”. През 97-а изкарах войниклъка пак с пеене, но дали музиката ще бъде част от моето бъдеще по начина, по който беше досега, предстои да видим... <br /> <strong><br /> - През 97-а печелиш наградата „Дебют” на Първите български музикални награди по времето, в което си служил в Сливен...</strong><br /> - В Сливен открих най-невероятните приятели - цигани – музикални, с топли сърца. Като българин ме е срам да кажа, че докато бях войник, българите, с малки изключения, бяха негостоприемни и меркантилни, а безкористните домакини бяха така "обичаните" от обществото ни цигани. Сливенските цигани ме приеха като един от тях – канеха ме да се изкъпя, да ме нахранят... Винаги съм обичал още нещо в тях – усещането за свобода и това, че могат да живеят с малко, но не и без музика. <br /> <br /> <strong>- В теб самия май „рита” нещо суперсвободолюбиво – едва ли нещо или някой може да ти сложи „юзди”...</strong><br /> - Артистите в немного далечно време също са били чергари като циганите, и горе-долу с техния социален статус. И аз като циганите обичам независимостта си. Същевременно ценя и обичам домашния уют, харесвам да съм си у дома, да съм с кучетата си, които са вече 5 на брой, с котарака-адаш – Мирко, да го наблюдавам под око как мижи полегнал на канапето, докато свиря нещо на рояла. Обичам и гости, но май <br /> <br /> <span style="color: rgb(128, 0, 0);"><strong>вече ми е най-добре да съм сам</strong></span><br /> <br /> По темата за свободата мога да ти кажа и още нещо – не карам кола – губя една свобода, но и отговорност по-малко. <br /> <br /> <strong>- Твоят познат Максим Стависки пострада от тази „несвобода” – има ли връзка този инцидент с решението да не шофираш?</strong><br /> - Конкретно - не, но, като се замисли човек, това може да се случи с всекиго на пътя. Като ме попита за Максим, си спомням едно от най-щастливите лета в живота ми – в един период от време си правехме страхотни купони - аз, Деси /Тенекеджиева – б. а./, Максим и Албена. Бяхме млади, щастливи и свободни, а те бяха в шампионското си лято... Връщайки се назад към това време, изпитвам тъга, защото Максим със сигурност не е същият – нещо в него умря след онзи случай... Ако хората си мислят, понеже имаше и такива приказки, че той не го е изживял, искам да им кажа: Той не само го преживя, Максим не може да го надживее!... Наскоро Веско Ешкенази в личния си профил беше написал възмутен пост за сегашните професионални успехи на Максим и се замислих дали би бил толкова категоричен към свой близък, брат, баща, син, към себе си… Единствените, които имат право да съдят, са семействата на загиналите. Но няма нежертви в случая - всички пострадаха!... <br /> <br /> <strong>- Малко по-весело: спомена Деси Тенекеджиева – по едно време усилено се говореше, че има нещо сериозно между вас двамата...</strong><br /> - Тогава защо трябва да го обсъждаме несериозно?! Жените, с които съм бил близък, продължават да „бъдат” в моя живот. Деси е прекрасен приятел. На абитуриентския бал на сина си ни събра заедно всички „нейни” бивши мъже и настоящия и пожела да си направи снимка, легнала в... нас! Когато човек е такъв като нея, няма начин да остане в миналото. Деси беше плътно до мен, когато откриха рак на баща ми и вследствие на нейния нелек опит татко имаше най-доброто лечение. Спокойно мога да кажа, че баща ми е жив и здрав благодарение и на Деси, затова тя ще продължава да бъде част от живота ми, докато дишам. <br /> <br /> <strong>- Кои са другите жени? </strong><br /> - Преди и след нея беше Елица, която един ден Слави Трифонов попита по телефона дали иска да се омъжи за мен и очевидно разговорът беше такъв, че той се обърна към мен и ми каза: „Ами, да – право е момичето! За какво да си натресе такъв като теб!...”. Макар че единствената "валентинка", която получих тази година беше от Ели.<br /> <br /> <strong>- Но ти ми каза, че с Елица ще се видите сега, докато ти беше на езерото Комо...</strong><br /> - Да, и се видяхме. <br /> Питаш ме дали „вече” или още не иска да се омъжи за мен?! Не, не мисля, че го иска. Разстоянието помежду ни не е малко – тя живее в Лондон от 2 десетилетия. Близка е и с Галя, която в момента също е там... <br /> <br /> <strong>- Тъкмо щях да те питам какво става с Галя?</strong><br /> - Ами доколкото знам от Ели, тя е добре, върна се в Лондон от Маями, открила е мъж, какъвто винаги е искала, и сигурно се чувства прекрасно, освен ако непостоянството в чувствата й вече не я води в друга посока. <br /> <br /> <strong>- Вероятно много пъти, и до днес, те питат защо се разделихте – защо не дадохте още шанс на „КариZма” – най-невероятния дует на българския поп...</strong><br /> - „КариZма” се превърна <br /> <br /> <span style="color: rgb(128, 0, 0);"><strong>от благословение във фабрика за пари</strong></span><br /> <br /> която изчерпа ресурса си – това е отговорът. Беше хубаво, беше успешно и имаше един-единствен момент, когато беше съвършено, но мигът отмина и се оказа, че сме изнервени бизнес партньори. Когато това се случи, единият трябва да каже „край”. Това е скучната истина за края на „КариZма”! Ние самите се променихме. Когато тръгнахме, бяхме деца – ентусиазирани, възторжени… <br /> <br /> Примерно хората не знаят, но в един период от време бяхме толкова безпарични, че имахме пари колкото, да речем, за половин хляб и Галка го изяждаше бавно филия по филия – аз просто й отстъпвах част и от моя „дял”... Затова бях и толкова слаб. Сега като се замисля, тъжно е да се разделиш с човек, с който си делил парче сух хляб...<br /> <br /> <strong>Очевидно ти умееш да „скъсваш” дори с любимите неща. Доколкото знам, така прекратяваш и работата си в първия пиано бар, а после и с клуб „Опера”...</strong><br /> - Факт. Просто в един момент почувствах, че не мога да пея повече песни като "Земля в илюминатаре", за бакшиша, и да намразвам музиката. Родителите ми ме питаха: ”Защо? Как така?!” – аз изкарвах на вечер толкова, колкото бяха техните заплати. Няма как да се обясни – музиката беше за мен повече от бърза и лесна печалба, затова напуснах пиано бара. А после и клуб "Опера", което пък доведе до началото на „КариZма”... Кажа ли край на нещо, няма връщане назад.<br /> <br /> <strong>- А наркотиците?...</strong><br /> - Наркотиците трябва да се демонизират в медиите! Вече съм категорично против да се легализира, освен с медицински цели, марихуаната. Това е бич за много семейства, защото децата са впечатлителни и най-засегнати. <br /> <br /> <strong>- Какви са отношенията ти с Криско? Вярно ли е, че той е живял у вас, в твоя дом?</strong><br /> - Криско не само, че не е живял при мен, но е идвал всичко на всичко два пъти в дома ми, и то – по работа. Аз го потърсих. Ето как стана: харесах едни аранжименти, докато търсех песен за Дивна, и разбрах от колеги, че Криско е авторът. Впоследствие, докато работихме по проект, го поканих вкъщи, защото мисля, че така е редно – все пак аз бях... по-големият. Освен това вкъщи имам роял. Като оставим подробностите, в крайна сметка той е талантлив, но колкото по-далеч, толкова по-добре. Харесвам работливите хора, които с достойнство, постоянство и не на всяка цена следват целите си. Примерно все повече симпатизирам на Графа – упорит и трудолюбив. Създаде си хубаво семейство, деца – всичко при него е такова, за каквото всеки човек би мечтал. <br /> <br /> <strong>- Ти винаги умееш да заобиколиш „подводните камъни”! Попитах те за Криско, а ти ми говориш за Графа. Така ми отговаряше и за Крум...</strong><br /> - Крум е боец. Той преживя нещо болезнено за всеки, с най скъпото - майка си!... С нейната смърт, с това, че баба му и дядо му заложиха всичко, което имаха, за нейното лечение... самият Крум дълбоко изстрада нейната болест, започнала още в ученическите му години. Затова смятам, че просто не е позволено да коментирам какъвто и да било аспект от неговия живот. <br /> <br /> <strong>- Крум си призна за наркотиците...</strong><br /> - Дали е истина, и в каква степен? Това е негово решение. Може би е имал потребност да го направи. <br /> <strong><br /> - А ти какво би признал?</strong><br /> - Знаеш ли какво бих ти признал: че имаше един период... абе - бях голям гъз! Задник. Истината е, че аз самият не намирам по-подходяща дума за себе си тогава. <br /> <span style="color: rgb(128, 0, 0);"><strong><br /> Бях толкова нафукано и арогантно копеле </strong></span><br /> <br /> че сега се чудя как сам съм се понасял!... Единственото, което ме извинява, е младостта. Така че да приемем това мое признание в момента за помъдряване, а онова - за неизживяно детство. Слава на Бога, не направих нещо наистина непоправимо в този период. <br /> <br /> <strong>- Остаряваш ли? Та ти си само на 37?!..</strong><br /> - Не, не се чувствам стар и не съм. Но истината е, че не ставам по-млад, а сцената не обича възрастта. Жестоко, но факт. Имаше идея за дует с Албано – познавам го чрез негова агентка. Подготвихме интересна дуетна песен за мен и Албано, с друг талантлив италианец, и беше жестоко да чуя коментарите по адрес на този изключителен артист – че бил стар, минало му времето и т.н. Ужасно е, жестоко е, но публиката слуша през очите си и дори златният глас на Албано Кариси е прицел на "разбирачи"!...<br /> <br /> <strong>- Вярно ли е, че навремето „КариZма” сте получили предложение за общ проект с култовия руски дует „Тату”?</strong><br /> - Да, но проектът трябваше да е самостоятелен – „КариZма” на руския пазар. Дойде продуцентът им, или тур мениджърът, не помня вече, а аз не отидох на срещата… Предложиха на агента ни такива условия, че нямаше как да кажем „Да”. Руснакът от своя страна упорстваше - същият бил договорът му и с Юлия и Лена. Истината е, че поради финансови причини за нас не беше изгодно да го приемем – направо казано, според този договор „Тату” пееха за много пари, от които получаваха жълти стотинки - по 5% от концертите си, т.е. - ние като „КариZма” печелехме повече от тях, без да сме световно известни. Отказахме да бъдем „крепостни селяни” с такъв заробващ договор!<br /> <br /> <strong>- Когато телевизиите у нас започнаха да ви канят – някогашната „КариZма”, почувства ли се голям, знаменитост, звезда? </strong><br /> - Малко ми се губят тези моменти - беше като карнавал - първо на мечтите и после - на ужасите... Изведнъж получих онова, което исках, но бях още по-нещастен, самотен, объркан и изолиран. Нямахме активна социална среда, затова с Галя се стиснахме един друг в задушаваща прегръдка като удавници. Това ни изчерпа бързо и тя първа „се пусна” емоционално от мен.<br /> <br /> <strong>- За всички хора ли казваш само хубавото от общите ви спомени и за тях самите?</strong><br /> - Опитвам се да съм откровен, без да наранявам. Противното би ме отровило отвътре. Освен това думите са коварно нещо, а спомените могат да ни изневерят. Но понеже долавям във въпроса ти контекст дали не съм лицемерен, говорейки по този начин, ще ти кажа: Не, не съм лицемерен, но имам една характерност в начина, по който възприемам хората – понякога, всъщност доста често, изпитвам необмислена симпатия към хора, които не познавам достатъчно. В очите на мнозина това е повърхностност... Знаеш ли, аз обичам хората! И все пак има такива, за които не бих искал да ме питаш. Списъкът не е дълъг, но имам такъв. <br /> <br /> <strong>- А когато чуваш за себе си лоши неща, как реагираш?</strong><br /> - Обикновено не ги чувам. Живея изолирано. Чета само политически новини. Не обичам да говорят пред мен за мен или за приятелите ми.<br /> <br /> <strong>- Ти беше един от първите, които се настроиха публично негативно към Краси Аврамов след неговото представяне на „Евровизия”, но след това сам остана разочарован от този формат...</strong><br /> - Всъщност бях първият, който оспори избора му. <br /> <br /> <span style="color: rgb(128, 0, 0);"><strong>Не се гордея с това - бяхме зли като глутница</strong></span><br /> <br /> Познавам бегло Краси още от едно време – за първи път го засякох в ДНА Сливен. Гледал съм концерта му с калашниците. Знам, че освен всичко е чудесен мим – той е актьор с диплома. Този човек има талант и пееше добре. За мен и музикантите край мен обаче пиарът му стана твърде агресивен и неверен, още преди той да замине за Щатите. След като излезе филмът за Фаринели, медиите набързо го произведоха в "Българският Фаринели" и това му изигра лоша шега. Като глас той е баритон според мен, а ПР-ът му твърди, че е алтино. Аз също съм баритон и това е най-разпространеният мъжки глас изобщо. За да пее във високия регистър, той ползва фалцет, а фалцетното пеене е коварно – затова се казва и „фалцет” – на италиански – „фалшиво”. При такива височини гласът трудно остава устойчив. Мисля, че Красимир Аврамов беше жертва на рекламата и нечии свръхамбиции. Не знам кой го съветваше и беше "сивият кардинал" зад стратегията му, но не беше за добро. Това е. <br /> <br /> Иначе за „Евровизия” и аз имам какво да кажа. Песента си беше моя, но не си първата, която отбелязва, че не беше „моята” песен. Екипът имаше колебания при селекцията на петте песни, от които публиката да избере, парите не стигаха за нищо, изобщо - положението беше "изгори, за да светиш". В крайна сметка се оказа, че сам трябва да си набавя спонсори. Ходихме да "просим" навсякъде, дори при президента – Първанов беше тогава, и човекът съвсем честно ми каза, че не може да помогне. Накрая с държавите, които обиколих с надеждата да гласуват за нас, се оказахме подведени от новия регламент, който и сега е 50/50 жури срещу публика и реално направи вота още по-манипулируем. Как да докажеш как е гласувала публиката, когато съобщават крайния резултат?! Бони Тейлър направи сериозен скандал миналата година за това и заради геополитическия вот… Адмирации към ръководството на БНТ, че се отказаха от участие! Когато - и ако - България се завърне да участва в този формат, трябва да бъдем финансово стабилни.<br /> <br /> <strong>- А защо изобщо се съгласи да участваш?</strong><br /> - Не се съгласих. Обади ми се Митко Цонев в ефира на БНТ, съобщи възторжено, че вотът на журналистите е за мен и ме попита дали съм съгласен. Противно на очакванията аз казах, че ще помисля, а той ме прекъсна със: ”Съгласен е!”. Докато в началото си мислех, че винаги мога да откажа, понеже не аз казах „Да”, вече от всички страни, и особено заинтересувани такива, започнаха да ме атакуват, че е въпрос на национална чест. <br /> <br /> <span style="color: rgb(128, 0, 0);"><strong>Нямаше връщане назад</strong></span><br /> <br /> <strong>- Знам, че си религиозен. В църквата на Иводор Ковачев ли членуваш?</strong><br /> - И в други църкви ходя, като "Прелом" например. Всъщност не вярвам в деноминации и няма такова „членство”. Вярвам в Христос и просто съм християнин, вървящ към промяна. А с Иводор сме от един град и се познаваме от над 20 години. Не знам дали знаеш, че той е пастор и в затвора, а заедно със съпругата му дават подслон на майки в „Шарената къща” – дом за майки и деца. <br /> <br /> <strong>- В тази връзка искам да те попитам и за твоята малка приятелка Дивна – ти й даде голям шанс в живота!...</strong><br /> - Не знам кой на кого трябва да благодари повече. Еуфорията от общите ни успехи, радостта, която изпитах покрай това дете, ми подейства отрезвяващо. Нейното семейство ми даде ценен урок – като неин продуцент се налагах за един проект. Те обаче се оказаха против. Тактично ми дадоха да разбера, че съм прекрачил границата и проектирам амбициите си върху дъщеря им. И аз проумях – нищо не трябва да се насилва, всяко нещо с времето си. Тогава се оттеглих като неин продуцент, за да запазя приятелството. <br /> <br /> <strong>- Прочетох един твой разказ и останах изумена от писателския ти талант...</strong><br /> - Наистина ли?! Всъщност обичам да пиша. Само че наистина не знам доколко е стойностно това, което правя. Искам да потърся мнението на специалисти, които да не знаят кой е авторът, защото иначе и „лайно” да напиша, сигурно пак ще го публикуват!...<br /> <br /> <strong>- Максималист си. Усещам, че освен оМИРОтворен си и леко неудовлетворен от себе си... В разказа ти имаше невероятно силна психологическа дълбочина по отношение на изживяванията на героя ти и малко мистика...</strong><br /> - Когато човек пише, изглежда винаги проектира по нещо от себе си самия, но ако питаш дали съм мистик в общоприетия смисъл – не, не съм – не вярвам в духове. Въпреки че в миналото ми се случи нещо, за което и до ден-днешен нямам обяснение. В предишната къща, в която живеех и която никой от приятелите ми не харесваше, на етажа, който обитавах, непрекъснато спираше токът. Идваха специалисти, гледаха и никой не можеше да каже каква е причината! Котаракът ми също се изнервяше и съскаше от нещо, което явно само той виждаше вътре. Почнах да се чудя защо и го отдадох на това, че открих в климатика ято оси, заселили се там, когато дълго не е работил. И точно когато реших, че явно това е било, че нищо мистично няма в къщата, различни хора взеха да ми казват, че <br /> <br /> <span style="color: rgb(128, 0, 0);"><strong>са ме „виждали” на прозореца по време, когато съм бил на турне</strong></span><br /> <br /> примерно, а пък аз не съм им отворил. Почнах да се замислям. Веднъж Мария Бонева беше у нас, когато на покрива взе да буха бухал... Абе, приятелите ми не харесваха това място и го напуснах! <br /> <strong><br /> - Нека завършим с нещо по-весело: вярно ли е, че си имал „епизод” с Пола Абдул?</strong><br /> - Това последният въпрос ли е? Откровено за „ШОУ” /смях – б.а./ ?! Ами гушкахме се, да. Беше през миналата година, в Санкт Петербург, на фестивала „Белые ночи”. Там направих невероятни запознанства с невероятни, суперталантливи хора. <br /> <br /> <strong>Едно интервю на Еми МАРИЯНСКА </strong><br />