Антон Касабов: Бях на 18, когато простреляха Цветан Цветанов, видях брутални неща и се махнах, за да не пострадам!
Тренирах децата на Дейвид Бекъм, а когато говориш с Том Круз, все едно всеки друг няма значение
Тренирах децата на Дейвид Бекъм, а когато говориш с Том Круз, все едно всеки друг няма значение
<em>Антон Касабов е представата за сбъднатата американска мечта! Световен шампион по таекуондо. Българин, който покорява един след друг хълмовете на Холивуд. Антон е само на 18 години, когато си тръгва от България, след което му се случват поредица от трудни изпитания, благодарение на които, както казва и самият той, днес е това, което е. Касабов се снима с асовете на световното кино, но твърди, че все още има път към целта си. В момента заедно с партньорката си Дорина танцуват в танцовото шоу „Денсинг старс”. В най-откровеното си интервю до момента Антон споделя неподозирани факти и емоции от житейската си пътека до момента. <br /> </em><br /> <hr /> <strong>- Къде и как те завари предложението да участваш в „Денсинг старс”?</strong><br /> - Бях потърсен няколко месеца преди шоуто и истината е, че първата ми реакция, разбира се, беше да откажа. Веднага отказах! <br /> <br /> Просто не мислех, че мога да отделя толкова много време от динамичната си среда в Лос Анджелис. Но две седмици преди началото на шоуто размислих, а и се оказа, че майка ми е голям фен на предаването и много й се искаше да участвам. Може би и това е една от най-големите причини да се реша. <br /> <br /> <strong>- Мнозина виждат в твое лице сега прототипа на американската мечта, с цялата натовареност, която съдържа подобно нарицателно в себе си…</strong><br /> - Мисля, че не съм постигнал все още американската си мечта. Но съм на път да я постигна… В един момент обаче, започнах да осъзнавам нещо друго – че всъщност точно това е сбъднатата американска мечта на един обикновен българин. <br /> <br /> <strong>- Няма ли опасност да спреш да стъпваш здраво по земята в даден момент – границата е много тънка и понякога се преминава неусетно?</strong><br /> - Мисля, че то си е до човека - зависи какъв човек си, дали си стъпил здраво с двата крака на земята и имаш реална представа кой си. Има много случаи и тук, в България, за хора, които стават грандомани, недостъпни. Това са хора, които имат издута, огромна и изкривена представа за себе си… Рисковано е, но пък ако си израснал със стабилен морал, независимо от обстоятелствата после, ти ще бъдеш земен, добър, приветлив. Както са и някои от хората, с които аз съм имал взаимоотношения – т.нар. „звезди”. Дейвид Бекъм, например, е много земен, много скромен човек. Такъв е и Том Круз – когато си говориш с нещо, все едно никой друг няма значение. Всичко зависи от човека.<br /> <br /> <strong>- Точно за Дейвид Бекъм щях да те попитам. Знам, че си тренирал неговите деца! С какви впечатления си – хлапетата му не са ли малко разглезени, знаейки за известността, финансовите възможности и авторитета на своите родители?</strong><br /> - Да, тренирах децата на Бекъм около година и малко. Но ще ти кажа нещо интересно. Много от родителите там, в Америка, водят децата си в моята школа именно поради тази причина – за да не бъдат разглезени. В Америка по принцип не знаят как да възпитават децата си. И действително те нямат уважение и респект към родители, към по-възрастни хора, към много неща. И затова аз по някакъв начин мога да помогна с един час на ден или на седмица, когато децата са при мен, да ги науча на уважение към бойните изкуства, към черния колан, към себе си. Затова и много от родителите записват децата си именно на бойни изкуства. Но има и друго определящо – ако тези неща не идват и от семейството, трудно ще се възпитат в този един час…<br /> <br /> <strong>- В предварителния ни разговор ми сподели, че много си патил от българи и, както и да прозвучи, умишлено страниш от сънародниците си, когато си по света?! Какво е ставало, разкажи!...</strong><br /> - На мен ми е изключително скапано от тези неща, от факта, че ги мисля, че съм ги изпитал на гърба си. Как руснаците, евреите и италианците, поне от това, което виждам в Лос Анджелис, много силно си помагат, много силно се държат. Докато при нас има групички, които разделят и правят ситуацията много трудна. Има групички, но няма приятели. Аз имам много лош опит в началото, когато емигрирах в Лос Анджелис. <br /> <br /> <span style="color: rgb(128, 0, 0);"><strong>И се отвратих</strong></span><br /> <br /> Единствено американци са ми подавали ръка в трудни моменти! Напълно искрен съм с теб… Какво се е случило ли? Ами първите четири години бях нелегален и, разбира се, потърсих помощ от българската общност, която е в църквата там. Та няколко месеца ме бяха използвали да работя там и накрая не ми платиха, изчезнаха. Абе, всякакви шашми, измами, които не би трябвало да се правят на друг българин, да се правят изобщо…<br /> <br /> Просто ние гледаме чашата и винаги виждаме, че е наполовина празна, а не наполовина пълна. Някак ни е заложено това, не знам защо…<br /> <br /> <strong>- Кажи ми, когато се връщаш в България, дали се чувстваш повече като българин, който се връща в родината си, или като емигрант, когото не приемат точно като свой, но не е и съвсем чужд? Една такава странна смесица?!</strong><br /> - Много добър въпрос, направо удари в десетката, защото влезе в най-дълбоката част от душата ми с него! Чувството ми наистина е много странно, не съм го споделял досега… Думата не е „прокълнат”, не знам, търся я все още точната дума… В Америка не съм американец, въпреки че живея от години и въпреки това не съм част от тях. А в България, като се върна, не се чувствам вече част от манталитета на българите. И тук не се чувствам у дома, и там не се чувствам абсолютно като във вкъщи, макар че съм свикнал да го приемам като дом. Получава се едно такова... не знам как да го обясня… все едно <br /> <span style="color: rgb(128, 0, 0);"><strong><br /> никъде не си си у дома</strong></span><br /> <br /> Но, знаеш ли, на мен ми харесва, защото аз предпочитам да съм самотният вълк. Следвам сърцето си! Предпочитам го хиляди пъти пред това да бъда някъде приет и някъде да имам корени в този смисъл. Може би предпочитам да нямам корени... Макар че винаги ще си бъда и ще си остана българин и ще живея с това. Аз съм като един дипломат на България в Лос Анджелис. Повечето от тях не знаят къде е България, бъркат я с Боливия и Белгия. И единственото, което почти всички американци, които аз съм срещнал през живота си до момента, знаят за България, са научили чрез мен. И затова гледам да се представям в най-добрата си светлина, защото чувствам, че представям не само себе си, но и цялата си родина.<br /> <br /> <strong>- Прекрасно е това! А родителите ти още в самото начало не се ли опитаха да те спрат да заминеш? Все пак си бил много малък още, а Америка е твърде далеч и е твърде голяма за човек със скромен житейски опит?!… В притеснението си преди години те са се допитали дори и до Ванга?! Какъв беше нейният съвет за теб тогава?</strong><br /> - Да, точно така. Майка ми е родом от едно село, което е в близост до Рупите и с баща ми често ходеха при баба Ванга. Бяха отишли и преди да замина. И тя им казала: „Да заминава. Там му е късметът!”… Знаеш ли какво ми каза баща ми, когато останахме насаме, в гримьорната, след танца – каза ми, че се гордее с мен и имаше сълзи в очите си. Това за мен бе достатъчно. Няма да го забравя никога този момент!<br /> <br /> <strong>- Избрал си пътя да се каляваш по трудния начин в живота. И в този смисъл кои са изпитанията, ситуациите, след които се е налагало отново и отново да се събираш, за да продължиш нататък?</strong><br /> - Най-тежките ми моменти досега бяха първите четири години, когато бях нелегален. Бяха изключително тежки години за мен! Работих по 3, по 4 работи понякога едновременно, за да оцелявам. Същевременно между 2-те или 3-те работи, които работех, ходех и да тренирам всеки ден по 2-3 часа в залата. Тренирах през нощта, през уикендите. <br /> <br /> <span style="color: rgb(128, 0, 0);"><strong>Бил съм бездомен</strong></span><br /> <br /> Живял съм в школа по таекуондо няколко месеца – това много ме кали. Всички изпитания, които съм минал, са допринесли да стана всичко това, което съм в момента. Всеки един негативен опит ми е помогнал да се превърна в по-силен дух и в по-здрава воля!<br /> <br /> <strong>- Ти наистина какво ли не си правил в живота си… за да имаш сега точно този живот - боядисвал си детска градина, бил си касапин в магазин за месо, какво ли не!… Но си имал и случки в най-тежките моменти, когато си се чувствал, както ми сподели като човек, докоснат от Бога. Разкажи ми малко за тях…</strong><br /> - Да, това е един от онези силни моменти в живота, които просто не забравяш! Бях тръгнал към Лос Анджелис. Търсех си апартамент и бях останал с точно 450 долара в джоба. Седях с куфарите на една бензиностанция в размисли какво да правя. Един старец беше паркирал автомобила си там, зареждаше го, дойде, погледна куфарите, мен, и започна да ми говори на развален английски – откъде съм, какво правя, какво търся и т.н. Обясних му, че си търся апартамент, че съм бил на хотел в гетото досега… един евтин хотел, в който аз бях единственият бял… И той казва: „Ами аз имам къща и мога да ти дам една стая за 400 долара”. А той не знаеше, че аз имам точно толкова пари. И един вид в такива моменти просто чувствам ръката на Господ! Аз много вярвам в Бог и знам, че Той ми е подавал винаги ръка, в най-трудните моменти. Този старец беше професор от чешки произход в най-реномирания колеж в Ел Ей по ядрена физика. И беше… клошар!<br /> <br /> <strong>- Кога друг път бе на границата на съмнението как и дали има смисъл да продължаваш, когато усети отново Божията намеса?</strong><br /> - Мисля, че е било през 2004 г. Записах се да уча актьорско майсторство, но вече бях вече повече от 10 години в Америка. И започнах изведнъж да губя вяра, започнах да се съмнявам в себе си… През 2005 година получих предложение и се снимах за една от най-големите реклами тогава – <br /> <br /> <span style="color: rgb(128, 0, 0);"><strong>струваше няколко милиона долара<br /> </strong></span><br /> И всъщност за един ден животът ми се преобърна изцяло – заради всички тези години, в които полагах труд, страдах, съмнявах се – тогава, в този момент, те започнаха да ми се възнаграждават. Рекламата беше за фитнес вода и я даваха в продължение на около година. Два месеца по-късно се снимах и в друга реклама. После в един филм. Бях първо статист във филми с Томи Лий Джоунс, в „Бързи и яростни”. А след това получих предложение и за бойна сцена с Джеки Чан – в „Час пик 3”. Оттам всичко се преобърна – наех си жилище, взех си мечтаната кола… Нещата започнаха да се сбъдват едно по едно. Но винаги си напомням едно нещо – че когато е най-трудно и когато си мислиш, че вече няма, просто няма да изгрее слънцето, просто трябва да продължиш, да не се отказваш, защото слънцето изгрява всеки един ден!<br /> <br /> <strong>- Може би е трябвало да минеш през изпитанията, за да откриеш накрая, че си роден победител! А как понасяш загубите – не само в спортно отношение, но и в житейски план?</strong><br /> - Знаеш ли, аз в никакъв случай не искам да се правя на Буда и да твърдя, че съм постигнал нирвана или пък някакво осветление по отношение на поемането на загубите. Все още може би егото ми приема загубите много тежко, но осъзнавам, че всяко „Не” ме кара да бъда по-близко до целта. Всяка загуба ме прави по-силен. С годините и това, което съм минал, загубите вече не ми се струват толкова страшни, вече нямат толкова голямо значение за мен, каквото им отдавах преди. Загубите и победите са просто много близки една до друга, дели ги една малка линия, но винаги съм мислел, че от една загуба мога да науча много повече, отколкото от една победа.<br /> <br /> <strong>- Ти си таекуондист, раздал си много „шамари с крак” през живота си – но това е в спортния свят, там, където трудно откриваш тайни за себе си. А в реална ситуация какво се случва? Участвал ли си например в улична битка?</strong><br /> - Налагало ми се е да реагирам на няколко пъти в такива ситуации. Но ще ти издам нещо интересно, което се случи още в първия епизод на „Денсинг старс”. Имах реакция, която беше продукт на повече от 25 години трениране на бойно изкуство. Бяхме в гримьорната, а отгоре е бекстейджът, където се качват танцьорите. С Дорина си говорихме за нашия танц, а отгоре някои явно започнаха да скачат – от радост или пък пред камерата.. Но бяха със сигурност няколко човека. С Дорина погледнахме нагоре. <br /> <br /> Всичко започна да се тресе - нали всичко е направено като студио! И в този момент една от лампите се счупи наполовина и видях как с острието си пада точно към окото ми. Лети към мен и просто без да мисля съзнателно, реагирах – с рефлекс. С ръката си, с отворена длан, ударих лампата и я разбих на една стена до мен. Мина през ръката, но не влезе в окото ми. Имаше малко кръв по ръката ми, но безобидно, но номерът е, че в такива ситуации моите рефлекси и това, което тренирам, ми дава точно това спокойствие, че мога да се справя безпогрешно. <br /> <br /> <strong>- Преди време си тренирал момче от италиански произход, за чийто баща си имал съмнение, че работи за мафията в Ню Йорк. Това са опасни зони. Имаш ли страх от тях?</strong><br /> - Да ти кажа… бил съм в България в мътните години. Тръгнах си оттук през ’95-та година. И съм виждал много опасни неща, преди да си замина. Така че нищо не би ме изплашило. Това в Щатите не може да се равнява с това, което бях виждал вече в България.<br /> <br /> <strong>- Какво си видял тук?</strong><br /> - Това беше точно времето, когато се променяха мътните години на България – от ’90-та до ’95-та. Видях доста неща… (въздъхва). Много близък до мен човек – председателя на Българската федерация по таекуондо Цветан Цветанов, беше прострелян и убит. Това беше първото политическо убийство в България! Една сутрин го бяха убили, застреляли пред блока, а аз му бях един от любимците в националния отбор по таекуондо… Много брутални неща съм видял. И не знам, не знам дали, ако аз бях останал, и на мен нямаше да се случи нещо подобно… Това е нещо, което също ме е подготвило много за живота.<br /> <br /> <strong>- Бил си малък в този момент… На колко беше?</strong><br /> - Бях тийнейджър тогава – на 18-19 години. Не беше никак лесно да изляза от това, беше страшно, но осъзнавам колко много ми е повлияло в посока каляване на духа и характера.<br /> <br /> <strong>- От толкова покорени върхове – време за личен живот остава ли ти, но в истинския смисъл на думата?</strong><br /> - (усмихва се) В истинския, разбира се, благодаря ти, че го добави. Дали ми остава такова време ли… (въздъхва и леко се замисля). Остава ми, като че ли… В Америка имам личен живот, не съм го изолирал изцяло, не съм кариерист, но там е доста трудно за всякакви връзки… Всеки е дошъл там, за да следва мечтите си и използва другия, за да издрапа нагоре, колкото се може повече. Рядко се дава приоритет на връзки, на семейство, на приятелство. И на мен май това най-много ми липсва в България. И е може би най-голямата жертва, която съм дал, за да преследвам мечтата си!<br /> <strong><br /> - Ама защо да си я дал?! Ти си млад човек, винаги би могъл да промениш ситуацията? Дори и да ти е по-трудно, защото на красивите мъже им е трудно – тях или ги подценяват, или ги надценяват…</strong><br /> - Ти го каза, а аз съм си го мислел. Онзи ден точно затова си говорихме и с Мариян Кюрпанов – отстрани ще прозвучи по друг начин, едва ли не – ооо, най-красивите мъже!… Но те са подобно на красивите жени – приемат те по съвсем различен начин. Не е лесно, но пък и аз не съм от хората, които се отказват.<br /> <br /> <strong>Едно интервю на Анелия ПОПОВА<br /> <br /> <br type="_moz" /> </strong><br />