Христо Карастоянов на 64 г.: По-добре е бабите и дядовците да слушат внуците, а не обратно!
Добрата дума е най-сигурният лек, много помага, твърди писателят
Добрата дума е най-сигурният лек, много помага, твърди писателят
<em> Христо Карастоянов е роден през 1950 г. в Тополовград. Живее и работи в Ямбол. Завършил Пловдивския университет. Автор на 29 самостоятелни книги. Романът му „Аутопия: другият път към ада” беше номиниран в първото издание на конкурса на фондация „Вик” (2003). </em><br /> <br /> Печелил е наградата на Корпорация „Развитие” за непубликуван роман, наградата на СБП за документалистика, „Златен ланец” в конкурса на вестник „Труд”, наградата „Чудомир” и др. Миналата година в берлинското издателство „Дитрих” излезе трилогията му „Кукувича прежда”, а през декември последният му засега роман „Името” му донесе и наградата „Хеликон”.<br /> <br /> <strong>- Питаш ли се понякога - как така стана, че се занимаваш с буквите, това ли ти беше „писано”, нямаше ли да си по-добър в нещо друго?</strong><br /> - Не, не се питам такива работи. Ако въобще съм направил нещо в тоя живот, то е точно заради буквите, с буквите и чрез буквите. Може да ти се стори префърцунено, но това наистина беше детската ми мечта. Не те лъжа! Е, съвсем друг е въпросът дали тая мечта наистина се е сбъднала – разбираш какво искам да кажа.<br /> <br /> <strong>- Има ли дни, когато се отчайваш от занаята си?</strong><br /> - Е, разбира се, че има такива моменти. Особено напоследък. Просто когато не са ти обърнали внимание. Ти си си мислил, че è сега вече няма начин да не оправиш света!... Пък то... Един път му викам на един: недей така бе, човек, ще те пиша във вестника! А той ми вика: „Ами пиши бе! Аз пък няма да го прочета!...”<br /> <br /> <strong>- Какво ти се иска тогава да правиш?</strong><br /> - Е, какво... Попсувам, попсувам и пак почвам...<br /> <br /> <strong>- Бъдещето прогнозируемо ли е за теб, какво виждаш там в близките месеци, в близките години?</strong><br /> - Пенсионер съм – как да не е прогнозируемо?! Просто ще е едно и също, едно и също... Бъдещето е сложно за предвиждане само за младите хора, а за пенсионерите... – чакаш седмо число на месеца и това е положението. Е, има и изненади, приятни, надявам се. Например някой пореден Хасан Адемов да ти кихне едно двайсет лева за Великден... Всяко правителство си има по един Хасан Адемов, но сегашният е направо социален поет! Може, вика, да е и само с една дупка, но коланът вече е леко разхлабен... Аз така мисля за този пусти колан, дето пък не спряхме да го затягаме: нека го затягаме, но да не забравяме, че никой колан не може да бъде по-къс от собствената си катарама... <br /> <br /> <strong>- Кога си бил най-щастлив?</strong><br /> - Когато са ме разбирали.<br /> <br /> <strong>- А най-нещастен?</strong><br /> - Когато не са ме разбирали.<br /> <br /> <strong>- Сприятелен ли си с възрастта си, или все още й се бунтуваш?</strong><br /> - Да й се бунтувам? Шегуваш се, предполагам... Сега съм на шейсет и четири – възраст, която дори е възпята! От “Бийтълс”! Сещаш се, „When I’m 64”... На мъжа на шейсет и четири все още не му отстъпват място в трамвая, но и на него вече не му се налага да го прави. <br /> <br /> <strong>- На каква тема спориш с деца и внуци? </strong><br /> - По-лошото е, че няма с кого да споря, мила госпожо! Много са далече внуците ми, тъй че как да спориш?! Това лято по-добрият Христо Карастоянов (аз така му викам на най-големия си внук, тая година навърши тринайсет) ни беше за малко на гости. И да видиш ти! Предпочитах да го слушам, вместо да споря с него за каквото и да било... Впрочем аз това нещо винаги съм си го мислил – че е по-добре дядовците и бабите да слушат внуците, а не обратно. <br /> <strong><br /> - Каква книга работиш в момента, ако не е тайна?</strong><br /> - В момента нищо! При моята издателка Божана Апостолова си чака реда едно нещо... дори не знам какъв му е жанрът. Може би все пак е роман, но не съм сигурен. Отдавна – ама наистина отдавна – ме човъркаше мисълта за удивителното другаруване между Гео Милев и Георги Шейтанов. Знаеш, че името на Шейтанов години наред беше нещо като паспорт за неблагонадеждност – все едно че не е имало такъв човек. Както и да е. Та в тази книга се опитах да разкажа за това тяхно другаруване, резултат от което другаруване е невероятното и от сегашна гледна точка списание „Пламък”. Вече не е тайна, че именно Шейтанов е дал парите за издаването му (те, другарите му дори малко са се въсели за тая работа). Та тъй де... <br /> <strong><br /> - И как е озаглавена тази предстояща книга?</strong><br /> - Заглавието й е „Една и съща нощ”. Вземи да си я купиш и ще разбереш защо е „една и съща нощта”... Пък и въобще за коя нощ става дума, ще разбереш. Само ще ти кажа, че онова, което ме е тормозило през цялото време, е, че въпросната „нощ” се повтаря ли, повтаря в историята ни. И че след всяка такава нощ България винаги е оставала с по няколко умни хора по-малко...<br /> <br /> <strong>- Кои са лекарствата, без които не можеш - в буквалния и преносния смисъл?</strong><br /> - За буквалния смисъл – не знам. Честно! Но за преносния знам: добрата дума. Много помага, да ти кажа!<br /> <br /> <strong>- Кои са вещите, които би искал да имаш винаги в джоба си?</strong><br /> - Телефонът! Искам да е винаги с мен и да ми звънят приятели. Друго не се сещам да ми трябва... Не! Сещам се: книга! Лошото е, че не знам коя да е тази книга...<br /> <br /> <br /> <strong><em>Петя АЛЕКСАНДРОВА</em></strong><br />