Първата ни дипломирана учителка пророкува за България „робия без край"

<em>Освобождението заварва училищата ни главно като взаимоучителни (Ланкастърската метода). Школото се помещавало в една стая и част от учениците (големи калфи) преподавали на по-малките (малките калфи) това, което учителят ги е научил. Учениците помагали в домашната работа на даскала, пеели и прислужвали в църквата, вземали участие във всяко обществено събитие...</em><br /> <br /> Наказанията за непослушните са ужасяващи за днешната педагогика:<br /> <br /> <span style="color: rgb(128, 0, 0);"><strong>удари с камшик, седене върху царевични и бобени зърна под коленете, разтварянето на устата с клечки и плюене в тях,</strong></span><br /> <br /> затваряне в тъмница, почерняне на лицето и развеждане на почернения виновник из града, фалага (дървен уред за стягане краката на ученика, докато удрят с пръчка стъпалата му...). Всичко това не се е отнасяло за момичетата, естествено, по простата причина, че по това време повечето родители не считали за нужно да ограмотяват женското чедо. Че защо му е това, след като знае да преде и да тъче, да готви и да угажда на мъжа и децата си...<br /> <br /> Първата ни светска учителка от епохата на Възраждането е Анастасия Димитрова от Плевен. Тя създава в килия към храма &bdquo;Св. Николай&quot; първото светско девическо взаимно училище - в 1841 г. Самата Анастасия се е учила в Калоферския девически манастир, а също и при учителите Ботьо Петков и Райно Попович. Ученичките отначало пишат букви и числа в пясъчни сандъчета, а по-късно - с калем върху дъсчици, намазани с восък. За географски глобус им служи леген с вода, в който плават дъсчици с изписаните континенти и държави.<br /> <br /> <span style="color: rgb(128, 0, 0);"><strong>След половин век работа за българското училище Анастасия Димитрова става монахиня в един руски манастир</strong></span><br /> <br /> в Йерусалим, където умира в 1898 г.<br /> <br /> Първата ни учителка, дипломирана в чужбина, по случайност също се казва Анастасия (възкресение!). Родена в 1837 г. в Стара Загора, Анастасия Тошева (Михова по баща) е сред най-търсените учителки след Освобождението, инициатор за учредяването на първите женски дружества в страната - в Железник и в Габрово, пламенна родолюбка и неуморна общественичка. Учителката, която учи и възпитава Райна Попгеоргиева, Виктория Пишуркова (дъщеря на Кръстьо Пишурката), Вела Благоева и др., учредител на начално девическо, а после на класно девическо училище в Стара Загора, създател на първия в страната безплатен пансион за бедни девойки, майка на ген. Стефан Тошев. Почва училище на десетгодишна възраст и така заляга над Рибния буквар, над Наустницата, Псалтира и Апостола, че изпреварва всичките си връстници. Три години по-късно ще бъде избрана за първата българска девойка, която с благотворителни средства ще учи в Русия. <br /> <br /> Пътешествието до Одеса, март 1850 г., е дълго и трудно. Пътуват през заснежения още Балкан на коне три момчета, тя и Саша Милкова, водени от Захарий Княжевски. Добират се до Русе, после през Букурещ и Галац с параход стигат Одеса. Как са се чувствали двете момиченца, за пръв далеч от близките си, свенливи и уплашени, облечени за удобство в мъжки дрехи? Те са първите българки, които идват да се учат в Русия, в известния педагогически институт, настанени в пансион за благородни девици. Редът, дисциплината, изискванията са така строги, че много от рускините не издържат. Но не и българките. Учат седем години, без да се връщат нито веднъж в България. Забравят матерния си език. С благодарност приемат поканата за гостуване в семейството на Елена Мутева - първата българска поетеса, дъщеря на преселници от Калофер. Тя живее в Одеса в уютен дом, заобиколена от тримата си братя, които я гледат като принцеса. У тях много често се събират земляци - семинаристи, студенти, търговци: Найден Геров, Добри Чинтулов, Никола Палаузов, Димитър Михайловски, Илия Грудов... Разговарят за поезия, за книги, за музика, за съдбата на народа си. Тези разговори и създадените приятелства дават самочувствие и кураж на девойката. И когато се завръща в България през 1857 г., вече дипломирана, още същата есен<br /> <br /> <span style="color: rgb(128, 0, 0);"><strong>открива девическо начално училище в метоха</strong></span><br /> <br /> при църквата &quot;Св. Димитър&quot;. Как са гледали заралии на снажната девойка с пламенен поглед и изискани маниери, която не понася в нейно присъствие груби мъжки приказки? Която винаги носи белоснежни дантелени якички? И която свободно говори руски и френски? Били са, изглежда, и раздразнени, и любопитни, и враждебни, и страхопочитателни към &quot;учената&quot; тяхна съгражданка.<br /> <br /> Анастасия се омъжва за виден търговец и става Анастасия Тошева. Раждат й се две деца, момчета. Друга би си останала вкъщи, да си гледа децата и домакинството, но не и тя. През 1863 г. тя успява да се пребори за отварянето на класно девическо училище. Няма подходящо помещение, настаняват се във влажно мазе, децата все боледуват. А и съществуващото протестантско общество в града тайно и явно я препъва в нейната неуморна деятелност в полза на българщината, в полза на женското образование и култура. Но тя не се предава, а разширява програмата на класното училище с преподаването на физика, химия и етика,<br /> <br /> <span style="color: rgb(128, 0, 0);"><strong>основава женското дружество &quot;Майчина грижа&quot;, както и първия безплатен пансион за бедни девойки</strong></span><br /> <br /> в България към девическото училище. В своите спомени, вече възрастна, тя ще изброи поименно ученичките си, откъде са и къде са почнали работа като учителки. Посочените градове са като лампи на просветата по българските селища в Турската империя: Охрид, Велес, Щип, Плевен, Елена, Горна Оряховица, Габрово, Лом, Пирот,Ниш... Както нерядко се случва - ярките личности не са обичани, интриги и провинциални клюки я карат да подаде оставка. Габровци, като научават, че известната педагожка е свободна, й пращат покана и така от 1869 г. тя е вече в Габрово, главен учител в тяхното девическо училище. Тя е и управителка на пансиона, а освен това помага на бедни девойки да продължат образованието си в Русия. Основава и тук женско дружество, събира книги за библиотеката, изнася беседи, реферати и сказки с цел да се събуди духът и националното съзнание на българката. Остава в Габрово до 1876 г. и напуска поради здравословни проблеми. Завръща се в родния си град. Когато през 1877 г. пристигат руските войски, тя произнася пламенно слово и говори с ген. Гурко на чист руски език, което го просълзява... След това обаче идват бедите - черкези опожаряват града, тя бяга в Габрово, където я настига вестта, че е<br /> <br /> <span style="color: rgb(128, 0, 0);"><strong>останала само с дрехите на гърба си</strong></span><br /> <br /> Големият й син, Стефан Тошев, 18-годишен, въпреки забраната й отива пеша до Търново и се записва доброволец в българското опълчение. Тя става учителка в Търново. До обяд преподава руски, следобед е милосърдна сестра при ранените. Мъжът й умира. Малкият й син също умира - от тифус, който едва не отнася и нея. Учителства три години пак в Габрово и през 1881 г. е поканена от директора на просветата в Източна Румелия Я. Груев да поеме откриващата се девическа гимназия в Стара Загора. Напуска я едва през 1892 г., но продължава да се труди - превежда книги от руски и френски, написва и издава биографията си. В края на живота си обаче се налага да изтърпи унизителни чиновнически своеволия -<br /> <br /> <span style="color: rgb(128, 0, 0);"><strong>дават й пенсия 300 лв., а когато след време става ясно, че са сбъркали при изчисленията, я намаляват на 118 лв.</strong></span><br /> <br /> и години наред я принуждават да връща разликата. Единствената й гордост, а и утеха е синът й Стефан. Става офицер, произведен е в генералски чин и през Първата световна война командва Трета армия (на негово име е град Генерал Тошево).<br /> <br /> Анастасия Тошева умира в 1919 г. Едно от &bdquo;пророчествата&quot; в биографичната й книга стряска и днес: &quot;Когато изучавате с възторг икономическото &quot;верую&quot; на Маркса, Енгелса, на Максим Горки и др. съвременни гиганти на новомодната мисъл, не забравяйте и &quot;веруюто&quot; на Паисия и пр. ратници... Само чрез вярата, само чрез Твореца се избавихме от турския и гръцкия гнет, и само чрез нея, чрез Него ще бъдем избавени от новия гнет на духовната, на икономическата, на политическата ни нова робия... робия, която не ще има край, робия, която ще бъде без зора, която ще изтреби Българския народ, българщината от лицето на земята...&quot;<br /> <br /> <br /> <br /> <strong>Петя ИВАНОВА</strong><br />