Някои възпявахме въстанието, други го "осребриха"
Жалко за историята, за народа и неговия "гняв величав"...
Жалко за историята, за народа и неговия "гняв величав"...
<em>Може би безвъзвратно отмина времето, когато датата 23 септември бе тържествено отбелязвана в България по два повода. Това беше празникът на Българската народна армия, добре окомплектованата числено и технически модерно въоръжена наша войска, която имаше задачата да отбранява южния фланг на Варшавския договор. Е, май в плановете влизаше да дочакаме съветските съюзници и за няколко часа съвсем не като туристи да направим посещение някъде към Златния рог... Любопитен е обаче вторият септемврийски празник на 23 септември: това беше съответната годишнина от Първото в света въстание против фашизма с център бунтовния и беден, но честен Северозапад, територията от Врачанско, през някогашния Фердинанд (Михайловград, Монтана) та чак до Видин.</em><br /> <br /> Аз бях момчето с лунички и с коса с цвят на ожарена от слънцето трева. Роден съм в Плевен, където дядо ми и чичовците, каруцари и шивачи, застават с Асен Халачев в плевенския бунт срещу деветоюнските превратаджии. Доста тояги падат върху моите роднини и запомних този факт във фамилната история. А дядо ми по майчина линия бе от Ружинци, Белоградчишко. Там отраснах през ваканциите, копаех царевица, порязах пръста си със сърп, пасях кравата и слушах разказите на дядо. Той е бил дребен търговец на дървен материал от Балкана при Горни Лом до Дунава край Лом, не симпатизираше на комунизма, но ми казваше: "Сине, американците разбъркват света". Това, с което детето в мен бе впечатлено, е изповедта на дядо за събитията от 1923 г. Бил е мобилизиран и поставен в обкръжение на Ружинци, за да не могат да се изплъзнат въстаниците, да бъдат заловени или убити. <br /> <u><br /> </u><strong>Дядо ми спасил неколцина въстаници, </strong><br /> <br /> пропускайки ги незабелязано с думите: "Хайде, отивайте си, момчета, имате майки, бащи и дечица..."<br /> <br /> Когато след доста години започнах работа като журналист и скромен литературен творец в Берковица и в окръжния център Михайловград, бях подвластен на "септемврийската" магия в този край. Като пионерче помня, че ни събираха в тогавашния Михайловград, стари въстаници ни разказваха спомени, а камионът ни на връщане по старото павирано шосе от Михайловград до село Живовци (днес под язовира!) преминаваше край каменни плочи, оградени със синджири - паметници на разстреляни въстаници. Пътят през серпентините на Петроханския проход нашепваше още "септемврийски" балади. <br /> <br /> След години почти на всеки завой в прохода изникнаха обелиски от цветен берковски мрамор, които свидетелстваха за събитията от 1923-та. Бяха времена, когато се хвалехме пред чуждестранни делегации и журналисти, че в България, и тъкмо в този страдалчески, беден и непокорен Северозапад е имало Манчова буна срещу османците, Чипровско въстание срещу поробителите и Първо въстание срещу фашизма, чумата на ХХ век!<br /> <br /> Вятър и мъгла... Някой затвори историята, пренаписа я, дори я препика като популярната фигура на онова момченце от някогашните фонтани. <br /> <br /> <strong>От паметниците няма и помен, но не това е важното - няма я паметта</strong><br /> <br /> И нещо още по-страшно: в българския печат, в книгите, в историята на "легендарната партия на бедните" се настани мълчанието за 1923-та. И оня подличък, но изконен български страх да защитиш моралните си позиции, да сложиш на ревера си значката на твоето съвестно "Аз мисля така, а не както мислят и заповядват властелините на деня".<br /> <br /> Няма да споря с историците, малък ми е потенциалът и "вътъкът". Сигурно има много "против" и малко "за" по отношение на правилността да запалиш огъня на бунта. Сигурно подбудителите на въстанието и сетнешни ръководители навреме са се ориентирали към бягство в Сърбия и това е малко позорна страница в биографиите. Но не всички бягат, някои гинат на позициите. А от София, Шумен, Търново вместо телефонен сигнал за революционна битка идат правителствени войници и "доброволци", търкалят оръдия срещу пушки и мотики. <br /> <br /> Бих искал да попитам днешните исторически и политически капацитети защо мълчат за ония събития, защо не осведомят младите чалга поколения какво се е случило в трагичната ни братоубийствена история. Едно законно правителство бе свалено от власт с полунощен въоръжен преврат, бяха арестувани, пребити и избити обикновени отрудени селяни. А върхът на българския политически канибализъм бе жестокото убийство на един министър-председател. Сигурно Стамболийски се е възгордявал, сигурно под цилиндъра и фрака е имал везана селска риза. Но това е българският политик, който подписва по принудата на дипломатически правилник унизителния пораженски договор за страната си <br /> <br /> <strong>и ядно ЧУПИ писалката като негова последна личностна победа над европейския ястреб, клъвнал България</strong><br /> <br /> Днес подписват подобни икономически "споразумения" с васалска усмивка на лице, прибират си писалчицата и бързат за банкета в съседната зала. После кацат в България и български независими журналисти се захващат с "мазаческо-бояджийската" си работа, но май се отклоних от темата: въстанието от септември 1923-та е отговорът на ограбеното работническо съсловие и на обезглавеното селячество срещу пълзящата змия на буржоазно-политическата клика в страната на Ботев и Левски.<br /> <br /> Хайде, опровергайте ме, днешни апологети на справедливото ни ежедневие, в което някои "хора" се дърлят за малката мръвка в кокала на властта, а други ЧОВЕЦИ се задушават във вонята на контейнера за боклук. И бъдете благодарни, че партията на Благоев и Димитров няма вече буйни глави, а само "икономически капацитети" и "разтегачи на локуми" за доброто на народа, разбирай, доброто на "рода"...<br /> <br /> Имах късмета да бъда в центъра на въстанието по време на честванията около 60-годишнината. Бях журналист в Михайловград, окръжният кореспондент на БТА. Като такъв подготвих и домакинствах на голям международен журналистически десант под егидата на БТА в центъра на въстанието. Бях под контрола на тогавашния ми шеф на "Вътрешна информация" Симеон Симеонов и на началника на отдел "Кадри и специален" Перчев. Заседанията ставаха в залата на ОК на БКП, разискваха се темите за въстанието и успехите на социализма. <br /> <br /> <strong>Боже мили, колко трогателно активни и партийно верни бяха моите колеги от столицата,</strong><br /> <br /> а днес ги гледам по телевизиите как хулят вчерашните си господари, пустосват Путин и Русия. Много, много са спали навремето тия от Шести отдел, след като са настанили на хранилката на партийно-правителствената БТА личности, които "осребриха" и 1923-та, и Девети септември, и Десети ноември.<br /> <br /> А ние с гайдите? Литературните творци от града на септемврийската слава направихме сборник "Романтика", вестник "Пулс" помести материали, националното радио излъчи специална вечер с наши творби. Изявиха се колеги и поетични съмишленици: Дамян Рангелов, д-р Николай Истатков, Вилма Борисова.<br /> <br /> <strong>По радиото излъчиха моята поема "Реките горяха". Ето някои откъси:<br /> </strong><br /> Беззъбо септемврийско слънце<br /> минаваше над бременни лозя<br /> и вместо сладък сок във зрънце<br /> наливаше сълза подир сълза.<br /> Колибите се гушеха в закана<br /> <br /> Към небето се стрелнаха птиците,<br /> закрещяха, в безкрая зареяни.<br /> Вест тревожна препусна по жиците:<br /> край Огоста надигат се селяни...<br /> .....<br /> И развял черно расо през нивите Попа,<br /> бавно тръгна назад към смълчания дом.<br /> Дървен стълб до медковската гара.<br /> Примка. Като на Дякона.<br /> Няма смърт за безсмъртната вяра,<br /> че ще пламне и раят след мрака!<br /> .....<br /> Сбогуваха се, без да кажат сбогом,<br /> и пушките прикриваха така,<br /> че утре или в близък ден да могат<br /> да ги притиснат с трескава ръка,<br /> и по-калени, огнено искрящи,<br /> завинаги врага си да сразят.<br /> ОГОСТА, ДУНАВ светеха... Горящи<br /> пробиваха в историята път!<br /> <br /> Това беше и моята "лебедова песен" в „Града на септемврийската слава". Буквално дни след юбилейните чествания ме изритаха от БТА, ами не бях член на БКП, демонстративно станах член на БЗНС, пишех "опасни" сатири. Но духът на онова време не ме напусна, битките на бедните и онеправданите продължиха да ме вълнуват. Въобразих си, че българският демократичен печат може да публикува материали с автентични спомени на бивши въстаници и оригинални снимки. И с детска наивност занесох текст и снимки на един зам. главен редактор на голям ежедневник. Всичко изчезна.<br /> <br /> След време изпратих на главния редактор на партийния орган на една "легендарна" партия подобен материал. И там пушките на 23-та бяха заглъхнали завинаги.<br /> <br /> Жалко за историята, за народа и неговия "гняв величав"...<br /> <br /> <br /> <br /> <strong>Борислав КОСТОВ</strong><br />