Нямаше друг като Живков - беше информиран и ползваше елементарни, но ефикасни номера
Тодор Дичев е бил дипломат в Япония, Филипините, Индия, Швейцария, Австрия и САЩ. В последните години от кариерата си - началник на отдел по въпросите на разоръжаването и човешките права в ООН. Автор е на книги, на публицистични материали, преводач от японски, английски и руски език. Доктор на икономическите науки и почетен доктор на японския университет “Токай”. Репортер на “Над 55” се свърза с видния наш дипломат, за да научи нещо повече за дебрите на дипломатическите мисии у нас в периода на прехода и преди него.

- Г-н Дичев, вие сте, доколкото знам, първият “японист” у нас...
- Да, завършил съм Международни отношения в Москва - специалност “Япония”. След мен завършиха Румен Сербезов, Петър Младенов. Там учиха и Андрей Карлович, Шейтанов - първият адвокат по либийското дело, и други изтъкнати личности. Имах преподаватели японци - емигранти в тогавашния Съветски съюз. Единият от тях е бил преводач по време на Нюрнбергския процес в Германия.

- Вие следвате и започвате кариерата си в периода на най-злостната конфронтация със Запада - времето на т. нар. студена война - как гледаха на вас в Япония?
- Специално японците са много мили хора, които винаги приемат с отворени обятия всеки, който се опитва да говори езика им. В някои отношения са много доверчиви - приятелството значи много за тях. Не забравяйте също така, че японците считаха Тодор Живков за свой приятел - доверяваха му се. Тодор Живков имаше три официални посещения в Япония. Познаваха го и му вярваха.

- Вие сте в кариерата и след “демократичните” промени - защо не можахме да запазим добрите си отношения с Изтока в областта на икономиката?
- Още като пристигнах в Токио, съпровождайки Желю Желев за коронацията на Акихито, имах възможност да се срещна с генералния секретар на управляващата Либералнодемократическа партия - мой познат от много години, бивш председател на японския парламент. Всъщност по една случайност го бяха избрали за генерален секретар в деня на срещата ни. Въпреки суматохата около избора му и тумба журналисти след него той ме прие с приятелска прегръдка. По време на разговора ни обаче ме попита:

”Какво прави моят голям приятел Тодор Живков?”

Аз се стъписах - не исках да навлизам в политически разговори, и отговорих за Първия като за пенсионер, който вече си гледа внуците в Бояна. Японецът обаче беше напълно осведомен какво става в България и в прав текст ми каза: “Трябва да знаете, че ако новият (Желю Желев) постъпи в Япония така, както е направил във Вашингтон - говорил е против Тодор Живков, това ще се отрази зле на отношенията между страните ни, а случаят Тодор Живков остава.” Веднага след пристигането на българската делегация се опитах да предам на Ивайло Трифонов това предупреждение. Той беше толкова не на “ти” с дипломатическия етикет, че искаше да му кажа това пред хора: ”Казвай, вика, какво има?” Не, викам, ще ви го кажа лично. Като чу, направо се изпоти. Тръгна да ме води при Желев, който се бе настанил в хотелския апартамент за гостите и зяпаше през прозорците красотите навън - картина, каквато едва ли бе виждал в живота си. Ръкува се с мен даже без да ме погледне, и по същия начин ме изслуша. На другия ден, когато му зададоха въпроса какво прави неговият предшественик, той се хвана на уловката и се издаде, че е инструктиран - отговори точно с моите думи какво прави Живков, вместо да се измъкне, че може би го питат за Петър Младенов.

- Какво си говорихте, докато пътувахте?
- Провалих си кариерата (смях - б.а.). Нещо се случи в разговора и незнайно как изведнъж Желев избухна и буквално ме наруга, че “как може аз да говоря така за Андрей Карлович, той е най-достойният” и т.н. Аз се изненадах, защото не бях казал нищо негативно за Луканов. Дори подчертах, че с него сме били състуденти. Това избухване на Желев обаче явно го нервира - усети се, че е сгафил - и не след дълго ме отзоваха от ООН. Сигурно съм настъпил теми, които не съвпадаха с вижданията му. Но и сега ще кажа - Желев допусна огромен пропуск в Япония. Японците му казаха в прав текст, че скъсването на отношенията с Русия няма да е в наша полза: “Ние, казаха японците, заедно с Германия се надявахме чрез вас да стъпим на руския пазар”.
И още нещо за стила на “президента Желю” - беше смешно, когато след посещението в Япония, на път към България, докато пътувахме в самолета, при мен дойде съпругата на Желев и ми каза: “Президентът иска да седнете до него!” Освен че е смехотворна, има нещо нездраво в подобна суета. Искам да ви кажа, че след толкова години работа в Япония и приятелства, създадени там, мисля, че организацията на Желевото посещение там ми коства в голяма степен и моя авторитет. За съжаление...

- Много пъти сте били преводач на Тодор Живков - какви са вашите впечатления от него?
- Нито един човек от Политбюро не беше това, което беше Живков. Аз няма да забравя едно посещение на крупни японски бизнесмени у нас, когато стана дума за Добруджанското рудно находище, което и до днес не е разработено. Японците още тогава разполагаха с технология за рудодобив на 7000 метра под земята. На срещата ме извика лично Лъчезар Аврамов, искаше аз да му превеждам. Японците, вече седнали, и аз трябваше да се извинявам, че съм закъснял. Така или иначе, започва разговорът и те питат за находището. И какво става - Лъчезар пита шефа на Четвърто - Аспарух Младенов, той пък пита друг един, другият пита третия - никой не знае. Японците задават втори въпрос. Пак никой не може да отговори и аз си мълча - нищо не превеждам. Знаех отговора, но си мълча - никой не ме пита мене. За да излязат от неловкото положение, казаха, че трябва да тръгваме на среща с Първия: ”Др. Т. Живков, вика, ни чака на среща при него!” Той ги прие в ЦК. Отиваме ние там - сядат гостите. Бяхме в малката зала и аз стоя прав. Живков ме познаваше и ми вика: ”Ти що седиш прав, бе адаш?! Сядай до мене, бе!” И какво виждам: моята справка от Външно министерство е пред него. Справката от “Външна търговия” - също. А по средата - собственоръчно написан материал. Винаги беше подготвен. Обаче почва първо: “Ами, господа, казвайте какво сте говорили сега тука с моя министър по търговията!..” Нашите почват да мрънкат нещо и да си вадят тефтерите пак... Отиват на сериозни преговори и не знаят какво ще говорят! Живков ги извади от това неловко положение - каза ми тихичко: ”Преведи на японците каквото пише тука!” - и ми побутва справката. Той имаше и едни елементарни, но много ефикасни номера - бавене на преговорите с коняк и кафе
И така, неусетно, постигаше повече в тия разговори, отколкото в преговорите. Накрая казваше: ”Е, сега да се поздравиме, че всичко е наред!” И при наздравиците пак правеше шегички: “Първо, вика, с преводача ще се чукнеме - ние какво сме работили, той само е работил дотука!..” Така гостите винаги се отпускаха и го харесваха - харесваха маниера му. Накрая винаги се правеха колективни снимки и аз се дръпвах настрана - така е по протокол. А той ме викаше: ”Къде е този, бе?! Я ела тука!”

- Познавахте ли Людмила?
- Людмила направи две срещи с японците и те направо я обикнаха. Не само защото обичаха баща й. Аз лично й говорех на “ти”, защото с Иван Славков сме приятели отпреди те да се оженят. Японците я питаха за Индия, за какво ли не - тя ги завладя с непосредствеността си. Аз я запознах с “японския Чърчил” - Киши, който подари най-голямата камбана за Асамблеята “Знаме на мира”. После бях на Филипините - трябваше да предам една покана - Людмила имаше някакви планове за Имелда Маркос. Първия път не можах да видя Имелда. Втория път бях със съпругата си - актрисата Виолета Минкова, и като се поинтересувахме за нея, Маркос ни попита дали я харесваме. Аз отговорих: ”Не само аз, ето и съпругата ми, която е актриса, също я харесва!..” А той се засмя и каза: ”Радвам се, че мислите като мен!” Той не беше агресивен човек, каквото и да говорят... А Имелда се върна във Филипините и хората там я харесват.