85-годишният пилот ветеран Христо Христов: И досега козирувам на всеки самолет
Животът му е историята на селскостопанската и гражданската ни авиация - има 18 000 часа като пилот и 33 години на кормилото във въздуха
Животът му е историята на селскостопанската и гражданската ни авиация - има 18 000 часа като пилот и 33 години на кормилото във въздуха
<em>Много хора го питат защо не е написал книга. Отговаря, че е изпуснал момента. Зрението му отслабва, мъчи го паркинсон. Но продължава да разказва, да събира спомени и документи за онези славни времена. Сам си поставя задачи и с радост „докладва” пред себе си, а и пред колеги „изпълнено”. Животът му е историята на селскостопанската и гражданската ни авиация. Има 18 000 часа като пилот и 33 години на кормилото във въздуха. Горд съосновател е на открития в края на миналата година „Клуб на авиацията” на аерогара София – терминал 1 – бившия салон „пристигащи”, с музейна експозиция. От 1993 г. събира исторически веществени доказателства. Радва се, че с годините сбирката се увеличава.</em><br /> <br /> Христо Костадинов Христов, както се представя, е завършил ВНВВУ „Георги Бенковски” в Долна Митрополия. Роден е в село Баня, Бургаско (близо до Обзор), на 20 април 1929 г. в семейството на бежанци от Мала Азия. Той е най-големият от петимата братя. Като наближава 20-годишната си възраст, иска да постъпи в Трудови войски, защото тяхната служба е само 6 месеца. За да се върне по-скоро на село да помага на баща си за изхранване на семейството. Тогава не знае какво значи „пилот”. Донаборната комисия го изпраща във военновъздушното училище. Готви се за летец изтребител, но името му попада в списъка на деветимата, които трябва да поемат в София управлението на току-що приетите от Съветския съюз самолети за гражданската авиация.<br /> <strong><br /> </strong><span style="color: rgb(128, 0, 0);"><strong>Голямо разочарование, до сълзи ме докара тази заповед, признава сега пилотът</strong><br /> </span><br /> Но заповед не се коментира, само се изпълнява! Първият самолет, на който лети, е „По” 2 – многоцелеви, създаден от руския авиоконструктор Николай Поликарпов. Усъвършенства летенето на „Синигер” – машина, която изпълнява всички фигури на висшия пилотаж. После се качва на „Ли” 2 – съветски военнотранспортен самолет. (10 такива се експлоатират от българските авиокомпании „Дирекция въздушни съобщения” ТАБСО и „Балкан” до началото на 60-те години.) <br /> <br /> По-опитните летци, асовете, и те като майсторите гледат калфата - вторият пилот, да не се научи на всичко, за да не им вземе мястото. Не дават да пипа кормилото, само когато машината е стабилизирана високо в небето, помощникът може да поеме управлението.<br /> <br /> Единствено командирът приземява самолета. Но има и изключения. Христо Христов лети на „Ли” 2 като втори пилот с Дако Даков.<br /> <br /> Командирът се подпрял на седалката и не мърда. Идва време за кацане. Той не пипва кормилото. Казвам си – ще кацам аз. Още не съм завършил допирането до земята напълно и чувам: „Браво бе, Ице“. Такива крила ми „поникнаха” тогава! И като става командир, оставя втория пилот самостоятелно да решава. Иначе как ще се научи? <br /> <br /> <span style="color: rgb(128, 0, 0);"><strong>Летецът трябва да разчита само на себе си – другите служби да са само за потвърждение на неговите изводи, казва Христов<br /> </strong></span><br /> 22 ноември 1952 г. Със Стоян Данчев (Христо Христов е втори пилот) трябва да летят от София през Горна Оряховица за Варна. В последния момент свалят Христов от самолета, за да държи изпит, на който другите са се явили предишния ден. Слиза и на негово място се качва Димитър Лучански. Излитат в 9 ч. и след половин час катастрофират на връх Вежен в Тетевенския балкан. Загиват 26-те пътници и 4-членният екипаж, негови колеги и приятели.<br /> <br /> Цял живот ме гризе съвестта. Но явно - съдбата ме погали, признава той. Козирувам на всеки самолет, че ме е докарал до тази възраст – правя поклон... Всеки пилот като хване кормилото, си изгражда собствен почерк на управление. И колкото и да му втълпяват и да го учат, той гледа това, което сам е налучкал, то го води най-добре, най-сигурно. Не ми е излязло лошо воденето, нямам лош късмет. Щом е самолет, той ми е дал крила. <br /> <br /> Самолетът дали се чувства задължен на мен, не знам, но аз се чувствам задължен на самолета, обобщава Христо Христов<br /> По осем години пилотира „Ил” 14 и „Ил” 18. През 1973 г. се качва на „Ту” 154. „Смятам го за световен връх. Не само заради това, че на него се пенсионирах. Обожавам тази машина!”. Изучава подробно устройството и възможностите на новия самолет в Съветския съюз. <br /> <br /> Стават „близки приятели”. В Германия, в Дюселдорф, позволява на помощник-пилота да излети. За секунда се разсейва и усеща, че самолетът спира. <br /> <br /> <span style="color: rgb(128, 0, 0);"><strong>Извън пистата са, затънали в калта </strong></span><br /> <br /> Христо помни, руснаците казват, че и в угар може да каца и излита „Ту” 154. Свалят пътниците, подлагат мрежа под колелата. След няколко опита Христов успява да завие и да върне машината на пистата. Излитат за България. И пак получава похвали… <br /> <br /> Според летеца ветеран селскостопанската авиация изгражда гражданската. Пилотите се обучават първо от руски летци, после от български и накрая сами стават учители. През 1962 г. в селскостопанската авиация идва попълнението от „Випуск 72” . Трима пилоти, между които и Христо Христов, започват самостоятелни, както той ги нарича „комбинирани”, полети – в транспортната и в селскостопанската авиация.<br /> <br /> При една от „акциите” единият му колега изработва 30 часа, другият - 100, Христов прави 300 летателни часа. И получава награда от ръководството на ТАБСО - още една заплата. Това много го впечатлява. И ме задължи още по-усърдно да работя, казва той. <br /> <br /> <span style="color: rgb(128, 0, 0);"><strong>Притежател е и на още един рекорд – 126 кацания за един ден - с „По” 2</strong></span><br /> <br /> Поредната му задача е да унищожи гъсеници и скакалци, нападнали гората и нивите. Трябва да кацне в люцерна, да натовари препарата и да праши. „Аз съм от село и гледам да пазя реколтата. Люцерната станала за косене. <br /> <br /> Избрах си пространство да няма препятствия и кацнах по средата. Натоварих препарата. Излетях. Напраших и нивите, и гората. И всеки път кацах в същите следи - да не тъпча люцерната“.<br /> <br /> Сладкодумен разказвач е пилотът ветеран. Целият му живот е чудна история за авиацията. Иска всичко, което знае, да се запомни, да остане за младите. Обучил е много летци, споделил е много случки. Има син и две дъщери, внук и две внучки. Най-малката, като вижда дядо си с униформа, се чуди: ”Дядо, ти какъв си?”.<br /> <br /> Треперещите му ръце с гордост показват албума "Ветераните", посветен на 20-годишната история на Съюза на ветераните от Българската гражданска авиация (1978-1998). Най-отзад скромно е написано - технически и художествен редактор Христо Костадинов Христов, отговорник на музейната сбирка. Диплянката „50 години Випуск -72 на ВНВВУ „Георги Бенковски“, подготвена пак от него, също крие огромен труд - издирване и подреждане на снимките на 100-те курсанти от випуска, уточняване на имената и родните места. Цяла страница са и самолетите, на които са летели „Випуск-72“. Сега най-голямата радост за ветерана е Клубът на авиацията. Много от експонатите в музея спасява със собствените си ръце от разрушителните фадроми. За най-голяма ценност смята двете киномашини и филмите, които участват после във всяко тържество. Обича да идва на аерогарата – все още има много за подреждане и систематизиране. А има и колеги и приятели, с които да се разговори, да си спомни миналото, да помечтаят заедно за бъдещето.<br /> <br /> <br /> <strong>Нели ДИМИТРОВА</strong><br />