Актьорът Стефан Илиев – Чечо пред прага на 80-те: Уволниха ни, защото имаше реформа, а реформа в България означава съкращение
Непрекъснато виждам някой облечен в офицерска униформа да я носи като потури. Или пък трябва да носи потури, а се държи като офицер!
Непрекъснато виждам някой облечен в офицерска униформа да я носи като потури. Или пък трябва да носи потури, а се държи като офицер!
<em> Стефан Илиев е роден в Истанбул на 25 юни 1935 г., където живее до 1944 г., когато неговият баща е екстрадиран от Турция като български поданик. Завършва ВИТИЗ "Кръстьо Сарафов" в класа на Н.О. Масалитинов през 1958 г. Работи в драматичните театри в Габрово, Плевен и Перник, в Народния театър за младежта, Театър „София", Малък градски театър „Зад канала". </em><br /> <hr /> <br /> Изиграл е над 70 роли в театъра и десетки в киното. Председател на Съюза на артистите в България в периода 1990 - 2005 г. Уважаван от всички в гилдията за изключителната си почтеност и волята петнадесет години да защитава нейните интереси. Наричан от колеги и приятели просто Чечо. <br /> <br /> На официална церемония в Народния театър "Иван Вазов" Съюзът на артистите му връчи „Икар” - „за чест и достойнство”.<br /> <br /> <strong>- Родното ви място е Истанбул. Как се случи така, че сте роден там ?</strong><br /> - Майка ми е заминала през 1922 г. за Истанбул като начална учителка в едно от двете български училища. Баща ми завършил там „Робърт колеж”. Запознават се и се женят. Живяхме там до 1944 г., бях на 9 години. <br /> <br /> <strong>- Как стигнахте до ВИТИЗ? </strong><br /> - Всяко нещо си има предистория. Много пъти съм я разказвал, затова само ще маркирам. Имаше донаборна служба и във военния отдел ми казаха, че трябва да отида във военното училище. Отказах. Отговориха ми, че ще ме мобилизират. Възразих им, че не могат да ме мобилизират, тъй като трябва да се явя на изпит. „Ще се явиш”, ми казаха те. „Ще предам бели листа”. На което те ми отговориха, че на белите листа ще ми напишат отличен „5”. На матурата по математика, а тогава матурите бяха задължителни, реших едното от трите условия и излязох от класната стая, като получих уверението, че ще ми пишат тройка. Вечерта, когато излязоха резултатите, видях, че имам „двойка”. Тоест няма да мога да взема диплома и военните наистина щяха да ме мобилизират. Ще ме вкарат там и на белия лист ще ми напишат „5”, което означаваше, че ще вляза в казармата като неподчиняем. Такъв съм си и досега.<br /> <br /> <strong>- Как продължи тази сага?</strong><br /> - Без диплома единствените висши учебни заведения, в които можеше да са кандидатства, бяха Художественото училище, Музикалната академия и ВИТИЗ. Знаех наизуст стихотворения за матурата по литература. Приятели ме посъветваха да кандидатствам във ВИТИЗ. Ректорът Д. Б. Митов веднага ме усети, то си личи, че не съм гений, извика ме още след първия изпит и ме попита защо кандидатствам. Обясних му и той ми каза: ”Разбрах. Вече си студент”. Но ме предупреди, че преподавателите могат да скъсат всекиго и се разбрахме до януари да се види ставам ли за нещо, или не. Дотогава аз вече щях да си взема дипломата от училище. Даже му я занесох и му я показах, че съм си изкарал петицата. Той ми даваше книги от неговата библиотека да чета, а аз му давах от своята, което си беше трик – да ме обучи. Всъщност Д. Б. Митов ме обучи какво трябва да знам за театъра. Аз нищо не знаех. Все пак той беше професор от Сорбоната по литература. Това е историята за влизането ми.<br /> <strong><br /> - Ученик сте на Масалитинов. Какви са личните ви впечатления от него?</strong><br /> - Беше изключителна личност. Ние бяхме последният му випуск. Когато започна да се занимава с нас, той беше на 72 години, а ние - на 18. Виждаше ни се като изкопаемо. Направи ми впечатление, че научи имената ни в продължение на няколко часа. Първото нещо, което ни заяви, е, че в живота има два края – биологичен и творчески. Каза ни: „Не мислете, че всичките вие ще завършите в професията. Тя е жестока”.<br /> <strong><br /> - Какви качества трябва да притежава един актьор, за да остане в професията?</strong><br /> - Първото условие е късмет. Може да има работа за теб, а може да няма. Може да те вземат, може да не те вземат. Професията е избираема. Тя не зависи от теб. Талантът е 20 на сто, другото е труд. Изнурителен. Характерът влиза в таланта, защото може да не искаш да си проявяваш таланта. Актьорската професия, освен да играеш, изисква подчинение. От 150 години режисьорът е основата, моторът на театъра. Ако не влезеш в синхрон с него, губиш.<br /> <br /> <strong>- Как попаднахте в Младежкия театър? </strong><br /> - Явих се на конкурс. „Виновникът” беше Вили Цанков, който ми написа заявлението, защото аз не исках да се явявам. Нямаше смисъл. Нямам роднини и познати, които да работят за мен и да ме приемат. Но той вярваше в конкурса. Познаваше ме, защото бях играл при него във филма „Между релсите”, който има сребърен „Сан Марко” на фестивала във Венеция. На конкурса гласува съставът на театъра. <br /> <br /> Пред избрани лица от трупата играеш представление на самия театър. Репетираш два месеца, излизаш на сцената с колегите от театъра, влизаш в роля. След което те се събират пред теб и в шапка пускат листчета с „да” и „не”. Аз спечелих. Тогава влязохме Банко Банков, Стоян Гъдев, Досьо Досев, Петър Слабаков. Уволниха ни, защото имаше реформа. А реформа в България означава съкращение. <br /> <br /> <strong>- Може би е ирония на съдбата, но сте обличали доста военни униформи и те са ви стоели много добре.</strong><br /> - Така е, защото ни обучаваха как да носим униформа. Имаше предмет „Пластика”, в който ни учеха как да носим костюм, потури, как да стъпваме с тях. Класическите костюми за момичетата бяха дълги рокли, шлейфове, рококо костюми. Тоест въпрос е на обучение. Не може – на ти дреха, яви ми се. Няма такова нещо. Съжалявам, че го казвам, но сега виждаш, че някой е облечен в офицерска униформа, а я носи като потури. Или пък трябва да носи потури, а се държи като офицер.<br /> <br /> <strong>- Киното ви е донесло много радостни моменти. Имало ли е неприятни изненади?</strong><br /> - Когато се снимах във филма на Зако Хеския „Зарево над Драва”, бях ударен от взрив. Загубих си зрението и слуха. Има го в кадър от филма – как от взрива летя два метра и половина нагоре и падам с главата надолу. Мина половин година, докато се възстановя физически, и то не напълно. Публиката обаче не разбра това. Вечерта след взрива играх с Коста Цонев в „Опера за три гроша” в Театър „София”. Пеехме и танцувахме. Само на него му казах, че съм ударен в главата и го предупредих, ако нещо ми стане, да ме изнесе навън. Но изкарах представлението. Лекарите не бяха оптимисти за зрението ми, но здравият ми организъм се пребори. После ме разнасяха по всички болници да ме показват по различни кабинети и специалисти. Останал съм жив след взрив, а това не се случва всеки ден. Бях целият в кръвоизливи - и вътрешни, по тялото, по гърлото, не можех да дишам.<br /> <br /> <strong>- На 27 март Съюзът на артистите в България ви връчи „Икар” – „за чест и достойнство”, заради това, че сте опазили целостта на Съюза, докато бяхте 15 години негов шеф във време, когато всичко се е цепило и унищожавало.</strong><br /> - Вярно е, но това не е само мое дело. Много са ми помагали - Николай Йорданов и Александър Жеков, с когото дълго време сме работили в Съюза на артистите. Сега той е директор на Пазарджишкия театър. Запазихме САБ като важно условие за самочувствието на хората, да знаят, че някой стои зад тях. И те стоят зад своето ръководство. Тогава в съюза имаше и художници, и режисьори, които напуснаха още докато бяхме в ръководството. Както ми каза Пламен Марков: ”След като ние не може да командваме, ще напуснем”.<br /> <strong><br /> - Какво ви коства да запазите целостта на Съюза на артистите?</strong><br /> - Много любов, но и усещането за много омраза. Без това не може. Забравяш нервите и остава радостта, че добре сме анализирали, че сме били прави.<br /> <br /> <br /> <br /> <strong>Светослава ГЕОРГИЕВА</strong><br />