Нашето семейство сме като аквариум, всички сме рибешка зодия
<em>И Костадинка Миладинова, и Пеню Вълчанов са потомци на прочути родове. Костадинка е пето коляно от рода на братя Миладинови, по-точно от брат им Тане. Нейната работоспособност е пословична, има национални и международни награди, между които Гранд Пале, Париж, награда от белградската асоциация за екслибрис, нейни картини са в десетки наши и чужди галерии. <br /> <br /> Художникът Пеню Вълчанов е племенник на Дечко Узунов, уредник е на едноименния музей в София. Пеню е син на сестра му Мария. </em><br /> <hr /> <br /> Баба му Лала, майката на Дечко, държала пансион на &bdquo;Раковски&rdquo;, където пансионерки й били бъдещите жени на Константин Петканов, Илия Бешков, Фурнаджиев. Живяла 93 г. и от цяла България са й писали писма с благодарности. Всичко, което оставало от храната в пансиона, Дечко раздавал на съучениците си да го изядат. Един от тях казвал, че ако нареди изядените купички от кисело мляко, ще са колкото две обиколки на храма &bdquo;Александър Невски&rdquo;.<br /> <strong><br /> - Вуйчо ти Дечко Узунов насърчаваше ли ви като студенти в Художествената академия?</strong><br /> - Не само ни насърчаваше, той направо ни изпрати да работим по възстановяването на стъклописите в Софийския университет след бомбардировките. Всички в рода ни се обичахме, подкрепяхме се. <br /> <strong><br /> - Колко художници има във вашия род?</strong><br /> -Всички са художници - Дечко Узунов има две сестри Мария и Пенка. От Мария сме аз и сестра ми Елена Вълчанова, която беше скулпторка, завършила при Далчев, а от Пенка са художниците Атанас Нейков, (бащата на Найо Нейков-Тицин) и Христо Нейков, и двамата ми братовчеди вече ги няма. Аз съм изтърсакът сред внуците. И други мои втори братовчеди също са художници. Баща ми е следвал архитектура в Дармщат, защото дядо ми казал, че рисуването не е професия. В конкурса за &ldquo;Паметник на Шипка&rdquo; баща ви заедно с художника Иван Милев взимат втора награда и от парите ми купили бебешката количка. <br /> <br /> <span style="color: rgb(128, 0, 0);"><strong>Майка ми хвърлила пъпа ми в двора на училището на &bdquo;Граф Игнатиев&rdquo;, че да стана учен <br /> </strong></span><br /> Като ученик й казвах: &ldquo;Защо, бе мамо, си ми хвърлила пъпа в двора на училището. Така и не можах да вляза в клас &ndash; или имаше война, или падаха бомби, или бягахме, или нямаше дърва за отопление на училището и то не работеше...&rdquo;<br /> <br /> <strong>- Пеню, почти не съм виждала жена да се отнася към мъжа си с такова красиво и благо чувство както Диди към теб. Къде се запознахте, как се оженихте?</strong><br /> - Едно лято тръгнахме с вартбурга на Сашо Бешков за морето. Той само чакаше да вози някого. Там се отбивахме в къщата на Росица Данаилова, после в къщата на художниците в Созопол. И там едно момиче трябваше да си пренесе багажа на Магарешкия площад. <br /> <br /> Ние, кавалери, веднага на разположение, пренесохме багажа. Там тъкмо съм полегнал и гледам през прозореца хубави крака, а собственичката им пере на чешмата... Ей, викам си, това момиче, дето му пренесохме багажа - много хубаво, пък и работливо, пере. Завъртях се упорито край нея. Вече в София я виждам един ден на площада пред &bdquo;Александър Невски&rdquo;, говори с един мъж. Повъртях се, ама тя не ме забеляза, а аз не посмях да ги прекъсна. Но същия ден отбивам се в клуба на Сатирата и там Костадинка. Ей такива съвпадения. <br /> <br /> <strong>- А ти, Диди, какво си спомняш около запознанството ви ?</strong><br /> -Е, имам някои редакции спрямо неговите спомени. Постара се Пеню в ухажването. <br /> <span style="color: rgb(128, 0, 0);"><strong><br /> Той е много добър танцьор, свири отлично на пиано, умее да говори хубави думи, а какво повече за една жена <br /> </strong></span><br /> После разбрах, че бил щастливо разведен от шест години. И хич нямал намерение повторно да се жени.<br /> <br /> Докато един ден Пеню се отзовал в Унгарския ресторант заедно с майката на Костадинка и с нейната приятелка Елена. Майка й намекнала, че е време Диди да се омъжи, става на 28 г. И така двамата решават да се оженят само за три месеца, да пробват какво ще стане. Диди се съгласила да пробват, пък после ще се разведат. Тръгнали да се женят в Банкя &ndash; било вече ноември. Обаче там ги върнали, защото имало нови правила и трябвало да носят и медицински свидетелства. &ldquo;Ех, казал си Пеню, отървах се&rdquo;. Но след два часа приятелката й Елена се появила с медицинските свидетелства. <br /> <br /> -На другия ден, събуждам се, а то изгряло едно хубаво ноемврийско слънце, настроението ми прекрасно, събуждам се с едно хубаво чувство. Не като предния ден. Отивам при майка ми, ще се женя, й казвам, а тя: &ldquo;Че аз кога съм ти се бъркала&rdquo;, беше широко скроен, прекрасен човек. Аз бях на 37 г., обличам си бялата риза, срещам един художник по пътя: &ldquo;Ще се женя, му казвам, за една македонка&rdquo;, а той понеже също е женен за македонка, отговаря: &ldquo;Ще видиш, че цял живот ще ти мърмори, ама ще ти прави хубави баници.&rdquo;Така се оженихме уж само за три месеца, а станаха 45 години.<br /> <strong><br /> - В рода ви сте дълголетни. Ти ще навършиш догодина 85, нали?</strong><br /> -Дълголетието мисля, че се дължи и на това да имаш лек характер. Да не слагаш на сърце неща, които ще преминат или времето ще ги отвее, особено битовите неуредици. Да не слугуваш на бита. В нашето семейство и аз, и Диди, и дъщеря ни Мирослава сме зодия риби. Ама аз съм най-безгрижната, пъстървата, нали помниш песента на Шуберт? Виж, жена ми Диди и дъщеря ми са много работливи. Мирослава е кръстена на двете си баби Мария и Славка, живее и работи в Ница, художничка е, но се занимава и с преводи. Всичко сама си печели. Навремето в нашия курс в Художествената академия бяха все работливи момчета, а аз обичах купоните. <br /> <br /> <span style="color: rgb(128, 0, 0);"><strong>Мой състудент и приятел бе Никола Гюзелев. Малко хора знаят, че е завършил Художествената академия и после отиде да учи в консерваторията </strong></span><br /> <br /> Рядко талантлив човек. Всичко можеше. И друг мой приятел - художникът Гонгалов, ходеше да пее в Академичния хор. Даже ходиха да пеят в Берлин и там си купиха мушами за дъжд и на мен донесоха същия подарък. Тогава да имаш такава черна мушама за дъжд си беше направо върхът. Обаче на мен кварталният милиционер постоянно ми я взимаше назаем, за да ходи на срещи с момичета. И ми дойде до гуша, че взех и я подарих на един да си направи покривало на мотора.<br /> <strong><br /> - Какво ти липсва от старото време?</strong><br /> - Липсват ми единствено приятелите, които си отидоха един по един. Няма вече с кого да си говоря. Помня един път в училище учителката ме похвали, че пиша най-добре и съм тих. В междучасието дебелият Иванчо ме прегърна, защото ме похвалили. Оттогава не понасям мазниците. Когато мои приятели са се издигали и около тях става рояк от мазници, аз се оттеглям. Един път един издигнал се ме попита: &ldquo;Защо не се обаждаш, да не би да ми завиждаш?&rdquo; Казах си, щом той не разбира, какво да му обяснявам. Винаги съм бил на страната на тези, които са понесли удари. При тях отивам. Когато страхливите се крият от тях. <br /> <strong><br /> - Питам Костадинка Миладинова над какво работи в момента.</strong><br /> - Подготвям изложбата си за есента. Възстановявам едни графики на наши възрожденци &ndash; Захари Стоянов, Ботев, братя Миладинови. Наскоро спечелих по случай 2 юни на изложбата във Враца наградата за графика. Изобразени са Ботев, майка му, корабът &bdquo;Радецки&rdquo;, четниците, самодивите в бели премени. Искам тази моя графика за Ботев и семейството му наречена: &ldquo;И каквото сабя покаже и честта, майко юнашка...&rdquo; &ndash; да я подаря на училище, което носи Ботевото име. Когато училището започва новата учебна година. Ако има желаещо училище, нека се обади във вашата редакция.<br /> <br /> <strong><br /> <br /> Савка ЧОЛАКОВА</strong><br />