Полякиня заплашва да се самоубие заради Борис Карадимчев
Авторът на толкова любими песни имал тройка по композиране
Авторът на толкова любими песни имал тройка по композиране
Сърцето на Борис Карадимчев се пръсна точно преди две години, на 14 април, докато с Васил Петров и група „Пим-пам” записваха песента „Христос Возкресе” в чест на наближаващия Великден. Дванадесет дни преди това той тъкмо бе навърши 81 години, за да проумее, че един живот и осем десетилетия не стигат за нищо. На въпроса на Иван Гарелов с какво иска да бъде запомнен, маестрото отговори: „Че съм почтен човек!”. <br /> <br /> <img src="/documents/newsimages/editor/201604/Tina_34/22_Boris_Karadimchev5.jpg" alt="22_Boris_Karadimchev5.jpg" align="left" hspace="9" width="300" height="439" />Днес, две години след раздялата с големия композитор, можем да кажем, че желанието му се сбъдна. Той наистина ще бъде запомнен като почтен човек. Потвърждават го всички, които са го познавали: учениците му, колегите, приятелите и милионите българи, които затихват и наострят слух, когато зазвучи някоя от божествените му песни. <br /> <br /> Борис Карадимчев, чийто дядо е бил кмет на Охрид, е роден в един хангар в Ямбол, пише в житието му. Звучи загадачно, дори героично, но не е вярно. Истината е, че той е видял бял свят в известната Момчилова клиника, а появата на хангара в биографията му е заслуга само на някой разсеян общински писар. <br /> <br /> Все пак, за да бъдем точни, трябва да кажем, че в Ямбол такъв хангар наистина има, но неговата заслуга не е, че е приютил при раждането някакво си бебе, бъдещ музикант, а че е служил за подслон на прочутия немски цепелин, за който дори е написана песен: „Граф цепелина, от тука мина...”<br /> <br /> Като син на летец Борис често неметафорично е летял над облаците. Удоволствието и примерът на баща му обаче не били толкова силни, та<br /> <strong><br /> да реши да стане авиатор</strong><br /> <br /> За него по-интересна била цигулката, която неизменно стояла зад вратата, и на която главата на семейството вечер свирел. В същото време майка му, художничката, галела клавишите на пианото и под звуците на фамилния оркестър малката стаичка се превръщала в световна сцена. <br /> <br /> На 9 септември 1944 г. на царския офицер и ас пилот от Българската армия Константин Карадимчев, вече се гледало с много лошо око. Фамилията за часове била изгонена от апартамента си и изселена в Ловеч. Върнали се в София чак след десет години. По това време юношата сериозно се увличал по химията. Направил си на тавана на кооперацията солидна лаборатория и се отдал на научна дейност като истински Менделеев. При един от опитите изсипал натрий в чаша вода. Последвал взрив, след което възрастният авиатор мъдро отбелязал: „От фалшиви ноти никой не е умрял...” С други думи: „Сине, остави химията и се за хващай цигулката”.<br /> <br /> Борис Карадимчев има късмета и щастието да се учи от великаните в българската музика: Парашкев Хаджиев, Марин Големинов, Любомир Пипков, а по композиция - от Панчо Владигеров. По някое време обаче тайно започва да свири по ресторантите. Някой лев отгоре никога не е излишен на студента. Ръководството на консерваторията обаче не разбира тези финансови несгоди, то е възмутено и наказва безпощадно:<br /> <br /> <strong>Карадимчев е отлъчен от академията<br /> </strong><br /> Връща се след година и взема две дипломи - една отлична по дирижиране и една с оценка тройка по композиране. Случва се, и Айнщайн е имал две по математика, а после получава Нобелова награда. <br /> <br /> Карадимчев стига до „Златен век”, най-голямото отличие на Министерството на културата. Но за това доста трябва да почака. Почестите, както е известно, доста често се влияят от политическата конюнктура, партийното роднинство и личните симпатии.<br /> <br /> Първата песен, написана от Борис Карадимчев, е „Аз оставам при морето”. Изпява я Емил Димитров. Това си е направо летящ старт. Щастливата му професионална, а и човешка среща обаче е малко по-късно. С Георги Минчев сякаш го събира някаква добра фея. След като печели първа награда на „Златният Орфей” през 1967 г. „Бяла тишина” става тотален хит, а доказателство за това е, че песента надживява създателите си. Но това се отнася за още много от творенията на Борис Карадимчев. <br /> <br /> На юбилейния концерт по повод осемдесетата годишнина на Борис Карадимчев зала „България” сякаш е приютила огромен хор, който в един глас пее: „Хора и улици”, „Оставаме”, „Богатство” - някогашният хит, изпълнен от Чочо Владовски за хазяйката и каничката с кафе, „Нашият град”, „Зеленоокото момиче”. На сцената са: Маргарита Хранова, Мими Иванова, Орлин Горанов, Васил Петров и, разбира се, щастливият композитор, който се усмихва притеснено зад огромния букет, учуден, че повече от хиляда души стоят на крака в негова чест и пеят: „Боре, времето е твое!”.<br /> <br /> <img src="/documents/newsimages/editor/201604/Tina_34/22_Boris_Karadimchev1.jpg" alt="22_Boris_Karadimchev1.jpg" align="baseline" width="500" height="331" /><br /> <span style="font-size: x-small;"><strong>Борис Карадимчев сбъдна мечтата си – да бъде запомнен като почтен човек<br /> </strong></span><br /> <hr /> <span style="color: rgb(128, 0, 0);"><strong> Влиза в уста на лъв от любов</strong></span><br /> <br /> Според житейско-философската формула на Борис Карадимчев щастливият човек трябва да има добри гени, добри приятели, добро настроение. И той като че ли ги имаше и трите. И още нещо по две: два брака, двама внуци, две нерегламентирани любови. <br /> <br /> За първи път се бракосъчетава по настояване на професор Парашкев Хаджиев, който му става кум. Маститият преподавател е добър пример за подражание: женен е 6 пъти, като последната му съпруга е негова студентка. <br /> <br /> Едно от първите места, в който е назначен музикантът след дипломирането си, е Софийският държавен цирк. Там той е главен композитор.<br /> В интервю за в. „Новинар” в навечерието на осемдесетгодишния си юбилей, Карадимчев разказва за една лудо влюбена в него дресьорка, която го е карала да си сложи главата в устата на лъва,<br /> <br /> <strong>за да докаже, че я обича</strong><br /> <br /> Полякина пък, жена-каучук, прави опит за самоубийство, съкрушена от раздялата си с любимия Борис.<br /> <br /> През 1979 година Карадимчев създава Детската вокална група към Двореца на пионерите. Тя е толкова добра, че стига до „Златният Орфей”. И тогава животът ражда една история, която силно напомня терзанията на героите от филма „Оркестър без име”. Остават часове преди децата да излязат на сцената. От фестивала иска да знаят как да ги обявят. Отговор няма. Ръководителят и малчуганите се разхождат из алеите на Слънчев бряг и мислят. Търсят нещо кратко и звучно, тоест нещо, което най-трудно се намира. Така се ражда „Пим-пап”. <br /> <br /> А за прозвището на шефа, Папа, има съвсем друга история. Основна заслуга за нея има онази преподавателка по пеене, която ненавиждала соца, всичко, свързано с него, и най-вече обръщението „Другарко”. „Каква другарка съм ви аз - сопвала се. - Аз съм мадам”. Логично пък<br /> <strong><br /> новият преподавател бил кръстен Папа</strong><br /> <br /> И това се предава от уста на уста, от различни поколения в продължение на 35 години.<br /> <br /> Приживе, макар и на шега, Карадимчев шеговито подхвърля на своя приятел Тончо Русев, че е републикански шампион по брой на публиката на един концерт. 100 000 души, а и повече, според някои източници. Това се случва на последния митинг на СДС преди първите свободни избори. <br /> <br /> Тогава булевард „Цариградско шосе”, от „Лъвов мост” до „Плиска” е море от хора. И всичките пеят песента му, по текст на Александър Петров, станала химн на демокрацията: „45 години стигат, времето е наше”. <br /> <br /> Днес от синия съюз са останали само скромни отломки. Демокрацията е доста разтегливо и неясно понятие, но песента си остана същата - химн, който за съжаление носи повече носталгия, отколкото надежда. <br /> <strong><br /> Исак ГОЗЕС<br /> <br /> <br type="_moz" /> </strong><br />