Сливналийката Дора Апостолова: Продадох си жилищата, за да лекувам осиновено дете
Три момченца загубих
Три момченца загубих
Дора Апостолова от Сливен от няколко години води битка на живот и смърт със съдебната система и държавата. Жената се е примирила, че краят й е близо, защото и тя, и съпругът й са инвалиди на легло и няма кой да им помогне. Но не това терзае дните й, а болката от една лична трагедия, която сливналийката споделя за пръв път. Дора е жена с две висши образования, дълги години е работила в системата на здравеопазването като микробиолог и психолог. <br /> <br /> <em>Ето какво сподели за най-жестоката част от живота си пред репортер на „ШОУ”. <br /> <br /> </em><hr /> <br /> <strong>- Г-жо Апостолова, писали сме много пъти за съдебните дела, които водите, но едва сега научавам, че таите друга, по-дълбока болка в душата си...</strong><br /> - Дълго мислих дали трябва да споделя публично кървящите рани от живота си... Нямам наследници - при раждане починаха и двете ми момченца... <br /> <span style="color: rgb(128, 0, 0);"><strong><br /> От лекарско безхаберие и недобросъвестност </strong></span><br /> <br /> В онзи трагичен за мен момент никой не се нуждаеше от моя живот. Освен родителите ми, разбира се. Бях единствената им дъщеря и любовта им към мен беше безмерна. След смъртта на синовете си изпаднах в тежка депресия. Единственото, което можеше да ме спаси от нея, е едно детенце, на което да дам любовта си, да чуя детски смях. Имахме два големи апартамента в центъра на Сливен и две коли, но всичко това беше празно без детски смях. Лекарите категорично ми забраниха трето раждане - било опасно за живота ми. Реших да си осиновя дете и така станах майка на едно 10-дневно момченце, оставено за осиновяване с рожденото си име Венцислав В. Ст. За анонимната майка на това слънчице се знаеше, че е <br /> <br /> <span style="color: rgb(128, 0, 0);"><strong>бъдеща лекарка от Бургас </strong></span><br /> <br /> а бабата - много известен педагог в морския град. Какво бе учудването ми, че паспортът на анонимната родилка стоеше в малкия горен джоб на престилката на шефа на родилното и партиен секретар на болница „Д-р Иван Селимински” - д-р Трифон Иванов. Този човек избра нашето семейство за бебето и до последно запази тайната въпреки последвалите събития, които преобърнаха живота ми.<br /> <br /> <strong>- Какво се случи? </strong><br /> - Синът ми, когото кръстих Ясен, растеше като едно прекрасно бебенце, обгрижвано и дарявано с много любов. Към края на първата му годинка, която отпразнувахме радостни и щастливи, у мен се породи съмнението, че нещо с това дете не е както трябва. Започна да вдига температура, нощем плачеше, беше неспокоен и понякога издаваше силни, пронизителни писъци. Първоначално лекарите не откриха промени в клиничните му показатели, но при последното изследване дойде страшната вест – <br /> <br /> <span style="color: rgb(128, 0, 0);"><strong>100 процента бласти в кръвта му </strong></span><br /> <br /> Това беше най-страшната новина, която съм чувала в живота си. Спешно тръгнахме за София до Първа детска онкохематология с ръководител доц. Драган Бобев, сега професор. Минахме през най-тежките години на редуващи се рецидиви, ремисии и пак рецидиви, спешни операции, химотерапии и дълбока терапия. Цели 10 години животът ми минаваше като придружител в детската онкохематология. Заедно с лекарите се борехме за живота на малкия ангел, когото в отделението наричаха „Патето Яки”. Зад мен твърдо бяха моите родители. <br /> <br /> Нашата всеотдайност развълнува целия град Сливен - аз не бях коя да е. Имаше и такива, които ме съветваха да се откажа от детето, като очертаваха с черни краски живота ми занапред. Същото загрижено ме съветваха и лекарите в отделението, но аз не се отказах. Обявихме дарителска кампания за събиране на средства за лечението на Ясен. Малко хора се отзоваха. Тогава <br /> <br /> <span style="color: rgb(128, 0, 0);"><strong>обявих за продан и двата семейни апартамента </strong></span><br /> <br /> за да можем да лекуваме детето при най-добрите лекари в чужбина. Работех и разпродавах семейните имоти, само и само да се наберат средства. <br /> <br /> Родителите ми също помагаха с мизерните си пенсии. И всичко това отиваше за лечението на малкия ми син. Никога дори и през ум не ми е минавало, че мога да се откажа от това дете!... А отвсякъде не пропускаха да ми припомнят, че „не е мое, а чуждо”!...<br /> <br /> <strong>- Прави ми впечатление, че говорите от свое име и не споменавате съпруга си... Той не беше ли до вас през това време?</strong><br /> - Нито той, нито неговите родители приеха това дете. Не било „тяхна кръв”. Сама се борех за живота на сина си, унизена и оскърбена от тези хора, за които думата милост не съществуваше. На десетата година от лечението болестта засегна мозъка на сина ми – <br /> <br /> <span style="color: rgb(128, 0, 0);"><strong>той получи тежък инсулт </strong></span><br /> <br /> и на сто процента загуби зрението си. Това вече напълно съсипа както мен, така и възрастните ми родители. Последната надежда си отиваше за всички ни. Само два месеца след като нашето слънчице си отиде, почина и баща ми, който не можа да издържи - умря от белодробен скоротечен рак. Погребах ги двамата един до друг и започнах да събирам пари от мизерната си заплата, за да им изградя мемориал, който условно нарекох „Дядо и внуче”. <br /> <br /> Лиших се от много неща, но този мемориал го направих. И понеже вече бях разпродала всичко, каквото имахме, изтеглих кредит и купих една къщица от 46 кв.м, в която заживяхме с майка ми. Цяло чудо е, че не останахме на улицата, както казваха моите „доброжелатели” – „заради едно чуждо дете”. Но съдбата беше решила да ми нанесе още един тежък удар, сякаш досегашните ми бяха малко. Майка ми не можа да преживее всичко това, което ни сполетя, и изпадна в клинична смърт. Поставиха я на обдишващ апарат в реанимацията, но след три дни и тя си отиде. Така останах съвсем сама, без корени…<br /> <br /> <strong>- Но сега сте двама, как се случи? </strong> <br /> - Преди десетина години съдбата, случайно или не, ме срещна с един добър човек. Той беше изоставен от семейството си – болен и самотен. Когато започна да разказва за драмата си, аз бях потресена от това, което е преживял. Той получи тежък инсулт, а в болницата където го лекуваха, <br /> <br /> <span style="color: rgb(128, 0, 0);"><strong>не стъпи никой от семейството му <br /> </strong></span><br /> Току-що беше починала майка му, болна и сляпа, а освен нея никой друг не се интересуваше от него. И когато го изписаха, аз го приех в дома си. <br /> <br /> Така за сетен път поех ангажимента да се грижа за тежко болен човек. По-късно подписахме брак и станахме семейство. Синът му живее в Испания и от 10 години не се е обадил на баща си нито веднъж. Нещо повече – крие телефона и адреса си, а аз не съм го виждала, не го познавам. <br /> <br /> Съпругът ми страда и тайно от мен плаче, като си мисли, че не го виждам. Днес състоянието ни с Петко е много тежко. Често оставаме без храна на масата, месеци наред сме без лекарства, а и двамата сме тежки инвалиди. Вземаме кредити, за да се лекуваме и да си плащаме сметките. <br /> <br /> <span style="color: rgb(128, 0, 0);"><strong>Мутрите вече упорито ни заплашват</strong></span><br /> <br /> да ни вземат и последния покрив, който имаме – миниатюрната ни къщица, която отдавна се нуждае от ремонт. Поради това, че не мога да се движа, от много време не мога да отида и да си поплача на гробовете на моите скъпи покойници. Разказвам ви всичко това с надеждата, че все някъде има и добри хора, които може би ще се трогнат от живота ми и ще ни помогнат!... <br /> <br /> <strong>Едно интервю наТодорка НИКОЛОВА, Сливен</strong><br /> <br /> <br /> <br type="_moz" />