Великанът Георги Павлов бе висок само 104 см
Павлето се страхувал от прах и кучета, бил магнит за жените
Павлето се страхувал от прах и кучета, бил магнит за жените
За приятелите му спорът дали е роден на 31 август или 13 септември, не е от значение. Те са щастливи, че животът им се стекъл така, че да ги срещне с него. Че са пили от водката му, гълтали са дима от цигарите му, слушали мъдростите му, яли от гозбите му, някои - топлили се в обятията му. <br /> <br /> Но над всичко това са били картините. Лекарите са били категорични: Кажете му да рисува бързо, защото такива като него не живеят повече от 40 години. Полетя из небесните пейзажи в разгара на лятото на 1995 година. Оставаше му около месец, за да навърши 82.<br /> <br /> Бедняк от Чипровци. С това изречение би могла да започне биографията на големия български художник Георги Павлов-Павлето. Висок 104 см и тежи 37 килограма. Гледа света от ниско, но го вижда далеч по-добре от много левенти. Бои се от прах и кучета. Но иначе е смел човек. <br /> <br /> На младини пазел партизаните, докато вършат конспирациите си. Властта го пребивала от бой. Подметките на жандармите се изписвали върху кожата му като цигулки. А на 6 септември 1944 година, когато полицията стреляла по демонстранти на улицата, не побягнал, останал последен и спокойно казал: Искам да видя как започват революциите.<br /> <br /> Павлето имал късмета да срещне славата твърде млад. Лично „вождът и учителят” Георги Димитров посетил неговата трета изложба и купил картина за жена си. „Вие сте голям художник, казал му. - Имате ли удобно ателие?” „Да. На шестия етаж” - отвърнал артистът. „А асансьор има ли? <br /> <strong><br /> Сигурно не работи добре?” </strong><br /> <br /> Как е работил асансьорът през 1947 година, когато се води този разговор, днес никой не може да каже, но шест десетилетия по-късно той спря за дълго. Таванът на Павлето, от чийто прозорец се виждаше покривът на Националната опера и внушителният паметник на Александър Стамболийски, се превърна в негов затвор. Седем години той не слезе на улицата. И приятелите спряха да идват. Ханът, храм на изкуството и веселието, в който се пиеше, спореше за картини и художници, готвеше, спеше, кой където намери, крадеше кой каквото си хареса, опустя. <br /> <br /> „Ханджията” не беше вече онзи богат бохем, на чиято софра всеки хапваше добре и не мислеше за сметката. <br /> <br /> 10 ноември 1989 година анатемоса чипровеца. Обявиха го за комунист, което тогава бе равно на прокажен. Остана на мизерната си пенсия. С немотията дойдоха и болестите. На такива хора не се ходи на гости. А и асансьорът се оказа добро оправдание приятелят да бъде забравен. <br /> <br /> Останаха единици, истинските, разбира се, те бяха жени, които продължиха да му помагат. Остана и свободата му, остана, макар и затворена на последния етаж на площ от петдесетина квадратни метра: „Аз винаги съм имал свободата, защото съм бил несъгласен с подчинението, което всяка власт изисква”, казваше Павлето. <br /> <br /> Около 1950 година големият Александър Жендов написал писмо до вожда Вълко Червенков, в което критикувал администрирането в изкуството и задушаващата прегръдка на критиката. Резултатът се оказал пагубен за автора на текста. Той бил низвергнат, изключен от Партията, а творчеството му обявено за несъответстващо на държавната политика. <br /> <br /> Една вечер Жендов влязъл в клуба на журналистите и се заоглеждал за място. Изведнъж се оказало, че всички столове се заети, а погледите на постоянното присъствие на култовото заведение се забили в чиниите. Мъртва тишина се сляла с пушека на цигарите. Чул се само гласът на Павлето, който махнал с ръка и подвикнал на колегата си да седне до него. Някои от маститите интелектуалци, които дотогава били на същата маса, побързали демонстративно да напуснат. Това разказват свидетели на тази позабравена случка.<br /> <br /> Щастлив съм. Тези думи, често са чували приятелите от устата на Павлето. Едва ли някой може да каже какви са били основанията му да ги повтаря. <br /> <br /> Може би за да прикрие тъгата си, смятат някои. Заради своите 104 сантиметра, предполагат други. Но пък в иначе пухкавите му ръце с дебели къси пръсти четката оживявала. Господ го лишил от ръст, но го дарил в изобилие с талант, чар и дар слово, който не оставял жените безразлични. Красив модел била не само музата, но и голямата му любов. <br /> <br /> Мъдростта му омайвала нежните дамски души. Ентусиазмът им понамалявал чак щом им станело ясно, че с този човек могат да правят всичко, но не и да минат под венчило. Поне в този живот. На закачките, че освен бохем е и голям любовник Павлето отвръщал: Глупости. Имал съм много познати жени, с които съм ходил по заведения и може би затова говорят така за мен. Жените винаги са били обект на художниците, защото са красиви и стават за рисуване. Това правех и аз.<br /> <br /> В един жежки юлски ден на 1995 година и аз имах честта да изкача стълбите до седмия етаж и да побутна вратата на ателието на Георги Павлов. <br /> <br /> Както винаги и сега тя беше отключена. Маестрото седеше пред пепелник, пълен с угарки, между месестите му пръсти димеше поредната цигара от марката „Янтра”, една от най-евтините. Беше почти неподвижен, но не искаше да се качи на инвалидна количка. Надяваше се скоро да се оправи, да хване четката, която не бе докосвал година. Разбира се, с дясната ръка. Защото лявата, сърцето и единият крак нещо отказваха да служат като в младостта. Говореше, че иска да подготви картини за една изложба. После да пътува някъде. За малко, защото го чака много работа. <br /> <br /> Беше се разделил вече с доста навици от бурните си години. От петдесетте грама ракия дневно обаче не искаше да се откаже. По-голямата част от живота му вече бе назад. По пътя си бе срещнал хора, които тачеше не само той, но и историята: Владимир Димитров, с когото на снимка се виждаше как рисуват заедно - Майстора горе, той - долу, Илия Бешков, Вапцаров, Константин Кисимов, Стефан Македонски. Ценеше като нещо скъпо и приятелството си с хамалите и пияниците от махалата. Говореше така, сякаш пред него имаше не просто няколко години, а още един живот. <br /> <br /> Планираше, пресмяташе, уточняваше: пътувания, картини, изложби. Душата бе по младежки пъргава, готова да рипне и тръгне. Краката му обаче тежаха като пълни с олово. Не знаеше, че му остават само два дни. На 29 юли 1995 г. тихо влезе в безсмъртието. Вече 21 години е там. <br /> <br /> <strong>Исак ГОЗЕС<br /> <br /> </strong> <hr /> <span style="color: rgb(128, 0, 0);"><strong><br /> Досие</strong></span><br /> <br /> Георги Павлов-Павлето е роден е на 31 август 1913 г. в Чипровци. Завършва гимназия в Монтана и живопис при проф. Борис Митов в Държавната художествена академия в София. Бил е редактор на отдел „Критика“ на вестник „Народна култура“ и в списание „Лада”. Играл е във филма на Конрад Волф „Гоя“.<br /> <br /> През 1942 г. е първата самостоятелна изложба в салона на КООП в София. Участва в представителни експозиции на СБХ в Будапеща (1944) и Букурещ (1946). През 1985 г. е неговата юбилейна ретроспективна изложба. <br /> <br /> През годините сътрудничи на вестници и списания със свои илюстрации. Автор е на монографии за български художници, сред които за Теню Пиндарев, Кирил Цонев, Георги Попов.Творби на Павлето се притежават от Националната художествена галерия, както и от частни колекционери в България и в чужбина. Автор е на две стихосбирки – „Вятър над Огоста“ (1985) и „Когато кестените спят: рисунки и стихове”. Носител е на ордените „Кирил и Методий“ I степен и „Народна република България“ II степен. През 1979 г. получава званието „Народен художник“.<br /> <br /> <br /> <br type="_moz" />