Йордан Ефтимов е литературовед, поет, автор на разкази и есета. Роден е на 23 януари 1971 г. в Разград. Завършил е класическата гимназия и българска филология в Софийския университет.
Преподава теория на литературата в Нов български университет. В момента подготвя монография върху символизма и мисли върху идеята за създаване на нова академична дисциплина – литературна политология.

- Г-н Ефтимов, наскоро един чужденец - председателят на фондация „ВИК” Едуард Вик, който всяка есен раздава у нас годишните си награди за български роман, заяви, че нашите писатели пишат за 500 души и че за да бъдат разбирани навън, книгите им трябва да се продават с обяснителни бележки.

- Невярно e – като всяко обобщение. Защото имаме и писатели, пишещи за десет души. И защото много книги не се нуждаят от обяснителни бележки, защото в тях няма нищо, което да се нуждае от обяснение – такива са уж дълбоките анализи на собствената душа.
Писателската нагласа е важно нещо, разбира се. Когато един от авторите на бестселъри от типа адвокатски трилър – Джон Лескроарт – гостува у нас през март 2006 г., той заяви в срещата си с българска публика в книжарница “Хеликон”, че когато започва да пише, сяда с убеждението, че е най-добрият в света. Но когато е готов с първоначалния вариант на текста и му предстои да го редактира, вече се настройва на вълната, че това е най-голямото лайно, което е виждал. Въпрос на самонавивка. У нас първият стадий, описан от Лескроарт, се среща често – от Антон Дончев до Радослав Парушев, различни автори с различни таланти са успели да си повярват. Но до самокритичния момент така и не стигат. Впрочем Лескроарт знае, че не е голям писател, а просто майстор на бестселъра.
Точно

в популярните жанрове българската литература днес е доста зле.

Богомил Райнов не е Александър Дюма, но превъзхожда авторите на кримки днес с много данове.
За нуждата от бележки пък мистър Вик не е прав изобщо. Първо, защото ако нещо наистина липсва на много книги днес, то е реалности, конкретни топоси, процедури, договорености... – онова, на което един вид литературна критика казва “колорит”. Развиваме някакви психологизми и някакви модернистични практики на деконструиране на разказа. Не можем да се оплачем от недостиг на притчови книги, на постмодерни усложнени шеги с авторството, илюзията на читателската идентификация с героите, дори на гротескови социалнокритични книги. Но ни липсва силен реалистичен роман.

- Затова ли нямаме Нобелов лауреат?
- Адски нещастно е, че чакаме български нобелист. Обикновено писателите, които получават Нобеловата награда, я получават точно защото не са много кротки към дивотиите на своя народ или на държавата, в която живеят. Когато Орхан Памук я спечели след издаването на романа си “Сняг”, турската държава тъкмо беше предприела съдебен процес срещу него. Австрия също не е особено горда с Йелинек. И как ще е, когато тя прави народа си, гласувал за Хайдер, на мат и маскара. А той в “Пианистката” показва съвременния човек като априори болна натура. В този смисъл последният лауреат – Льо Клезио – е типичен случай: французин, който обаче живее навсякъде другаде, но не и в родната си страна. И пише за непознатите на европееца граници на човечността в Африка и Мексико.
Нобеловата награда има политически и морални измерения. Борхес не я получава, защото подкрепя десни диктатори като Пиночет. Макар че Неруда, който подкрепя Сталин, я получава. Одън не я взима, защото е хомосексуалист. Астрид Линдгрен – защото пише за деца и това накарало журито да гледа на нея отвисоко.
Нобеловата награда се печели от писатели, които атакуват идеологиите. Писатели, чиято идеология е да изобличават идеологиите като източник на зверства. Затова “Хайка за вълци” е по-близо до тази цел от което и да е произведение на Радичков. Макар че Ивайло Петров беше примитив като интелектуалец.
Но ми се струва, че у него го имаше този прословут “идеализъм”, за който пледира Академията в Стокхолм.
Искате ли да направя от страниците на вашия вестник едно предвиждане? Тази година Нобеловата награда ще отиде в ръцете или на Чинуа Ачебе, или на израелец. Амос Оз или Аврам Йешуа. Йешуа дори е с по-големи шансове, защото критикува както израелската окупация на Палестина, така и палестинските политически формации. Като капак той е автор и на коментара, че навсякъде по света евреите само си играят с юдаизма и че “истинският еврейски живот е само в Израел”, което накокошини нюйоркските еврейски интелектуалци.

- Но вече е време и отново за скандинавец. Даже залагам на някой северен писател. Защо не Томас Транщрьомер?
През 2008-а един от членовете на Нобеловия комитет, Хорас Енгдал, заяви, че литературата на САЩ е твърде изолирана от “големия диалог на литературата”, който се вихрел главно в Европа. А Щатите имат кандидати, които постоянно попадат в списъка с основни претенденти: Филип Рот, Дон Делило, Кормак Маккарти. И лично аз най-много бих се радвал следващият нобелист да е един от тях. Но няма да стане.
Не знам забелязахте ли нещо постоянно в това изреждане на имена? Много от тях

изобщо не са превеждани на български.

Е, ако българското общество има нужда от нещо, то е да познава големите световни писатели, а не да търси да произведе българин редом с тях.
Нека нашите писатели забравят за Нобеловата награда завинаги. Както на всеки младеж препоръчвам да забрави за Анджелина Джоли. Колко по-ценно би било да не прощават на сънародниците си жестокостите и глупостта им. А младежите да се ориентират към мацките наоколо.

- Съществува ли вариант съвременната ни литература просто да няма качества и затова да не се чете? Все пак това е един пазар...
- Пазар е, но не един. И всички играят според собствената си идея за пазара. А той е фикция, фантазъм. Когато Емилия Дворянова например казва, че писателят може да бъде маг и че в една книга е възможно да проговори самото Битие или Езикът, това не е отхвърляне на пазара, както изглежда на пръв поглед. Това е игра на литературен Дейвид Копърфийлд. От същия тип е и отличната стилистка Яна Букова, която беше поканила на премиерата на романа си “Пътуване по посока на сянката” да говори философът проф. Калин Янакиев.
Друг пък се представя за говорител на модата. И публикува само в издания като “MAXIM”, “EGO” или “Playboy”. Моднякът разчита, че е пресен като топъл хляб, за разлика от тежкия философичен битиеват тип писател. Модняци са, разбира се, младите писатели лайфстайлници.
Трети живее в епохата на Марсел Пруст. Такъв е Любомир Милчев. Неговите езикови игри са висока топка на иронията, а най-често и на сарказма.

Зъл език. Велик злобар,

който в нашите демократични времена претендира да е аристократ, за да смайва парвенютата.
Четвъртият тип е на селския консерватор, който залага на Родното, Традицията, Националните идеали. И това е пазарна роля. И ниша. Класикът тук беше Хайтов. След това излезе Екатерина Томова. Сега е Бойка Асиова. Много са добри във възхвалата на автохтонното.
Мога да изреждам още. Например петият тип е на хумориста, който ведро се шегува с човешката или националната глупост. Най-продаваните български писатели през 2008 година бяха Михаил Вешим и Иво Сиромахов. И двамата са сатирици. Автори на много смешни книги. Но и в “Английският съсед”, и в “Дневници и нощници” – така се наричат книгите им – има една лекота към темата. Опрощение или подценяване. Но това ги прави харесвани. Защото читателите се чувстват отстранени от героите. Никой не се идентифицира с героите идиоти и затова се смее с широко отворена уста.
Има поне още един, шести, тип – Скандалният автор. С подвидове. За трона на великия възмутител на институциите се бори Христо Стоянов.


Написа долнопробен роман

за това как Мария Магдалена лиже паламарката на Исус Христос, но Българската православна църква не го удостои с внимание и за негово огромно съжаление не го анатемоса. А можеше да се нареди до Толстой и Казандзакис. Друг Скандален е Мартин Карбовски, който с “обществените си експерименти” и с пътеписите си показа, че макар да не е особено умен поне е наблюдателен и остър, а и има живо отношение към езика, на който хората днес наистина говорят.
Описах тези поне шест вида писатели, за да покажа, че пазарът не е един. Едни предпочитат да пазаруват от литературните молове, други – от Илиянци, а трети от нармага. Или казано с други думи: Георги Илиев е подкрепял чалгата между другото и защото си е мислел, че така постъпва като патриот (подкрепя “балканското”, “нашенското”); съпругата му Мая Илиева това лято се е скъсала да ходи на различни концерти от турнето на Мадона в Европа, защото си е мислила, че така доказва колко космополитна и модерна натура е. Пазарът е въпрос на самозаблуда. И на заблуда. Да излъжеш купувачите, че си купуват идентичност.

- В литературната критика отвъд Океана се говори за „големия американски роман” – понятие, с което се определят белетристични произведения, огромни и по обем, в които се рисува съвременен портрет на нацията. Ние едва напоследък говорим за възможността да се появи Голям български роман. Защо според вас още никой не успя да опише времето ни преди 1989-а, та дори и Прехода в художествен текст? А може би не съм прав?
- О, за тази работа се иска много умение, но и много време. Търпение. Да си вреш гагата в различни сфери на обществото и да хванеш играта с търговията с имоти, подкупите и химията в спорта, спасението в сектите и хазарта, иманярството, минаващо за археология, лъжетуризма, вноса на евтино отровно месо, играта на девственост и артистична поквареност... Много време и много умение. Засега нагласа за подобен текст демонстрира Владимир Зарев. Но той е наивна душа.
Впрочем, спомняте ли си “Дунав мост”? Това беше опит за ГБР (Голям български роман). Но не се получи. Георги Мишев не познаваше езика и манталитета на онези герои. Както не ги познава и Александър Томов, който също има амбицията за ГБР.


Венелин МИТЕВ