Той е изящен, без да губи и грам от излъчването си на мъж. Роден е в Страната на изгряващото слънце, но вече десет години талантът му изгрява предимно в Европа, и още по-точно – в Германия, където живее..., пише bTV.

За едно от своите представления се вдъхновява от метрото в Токио, Мик Джагър и баба си, и така създава своеобразна танцова епопея, в която събира в едно цяло няколко от нещата, които го вълнуват – прекомерната употреба на емотиконите, състоянието на истинските чувства в ерата на дигиталната фалшивост и повърхностната комуникация.

Кенджи Шинохе е артист без възраст. На сцената може да изглежда и на 20, и на 50, и на 70, но не само заради гена си, а заради своя дух. Защото, освен талант в танца и хореографията, той е човек, чиято същност показва красотата на удивлението, чистотата на радостта, ефекта върху сърдечния ритъм от изненадата, божествеността на възхищението...

Самоиронично се определя като „малки очички и вечно отворена уста“, и... пънкар – заради философията на пънка DIY – Do it yourself. Но той е много повече от просто един артист на свободна практика.

"Само когато танцувам, се чувствам жив и щастлив", казва Кенджи. Свободният дух, който излита от бутилката сравнително късно, но за сметка на това остава отворен и кръжащ, за да може да изнася по 50 представления годишно, и то по целия свят... 

Кенджи Шинохе, в разговор с Даниел Димитров – защо чувства лична връзка с Япония, но не и по отношение на танца, за Пина Бауш и нейната школа, за неговия пънк стил, за философията на танца и евентуалното бягство от Германия, за професионалния и персоналния комфорт там, за повърхностната комуникация...

- Кенджи, успя ли да видиш цъфналите дървета в София?

- Да, да! Видях ги вчера сутринта, докато се разхождах из София. Видях голямата църква и посетих един от музеите. Приятели ми казаха, че това е място, което не бива да пропускам. После пордължих с разходката, а вечерта бях на ресторант. Опитах и традиционна българска кухня, която беше наистина чудесна.

- Знаеш ли, че в един от парковете на София има японска алея с над сто сакури и всяка година се празнува Ханами?

- Наистина ли? Не го знаех! Това е страхотно.

- Чувстваш ли се свързан с Япония, или по-скоро се приемаш за космополит?

- (Смее се – бел. а.) Моите родители все още живеят в Япония. Така че се чувствам свързан с Япония, по някакъв начин, тъй като поддържам връзка с тях. До 25-ата си година живях там. Така че, ако говорим за лична връзка с Япония, има такава, но ако говорим за танците – не.

- Има ли танцьори в семейството ти?

- Не. Майка ми и баща ми работеха в завод за метали. Като малък много танцувах със сестра ми различни валсове и танга.

- А имаш ли танц, посветен на баба си, с която всъщност започваш да танцуваш?

- (Смее се – бел. а.) Нее. (Замисля се – бел. а.) Баба ми не беше професионална танцьорка. Танцуването ѝ беше като хоби. Веднъж седмично отиваше в близкия културен център, заедно с още много други пенсионери. Те танцуваха за здраве, така да се каже. В един момент, аз започнах да ходя с нея и всички много ми се радваха, тъй като бях единственото хлапе. Винаги ми даваха бонбони и шоколадчета.

Затова продължих да танцувам – не заради самите танци, а заради сладките неща, които получавах. Малко по малко обаче започна да ми харесва да танцувам на музика, въпреки че нямах партньор. След това сестра ми започна да танцува с мен и станахме двойка на дансинга.

- „Не става въпрос за изкуство, нито за чиста техника. Става дума за живота и следователно – за намиране на език за живота", казва Пина Бауш, чиято школа си завършил в Германия. До този момент успя ли да намериш своя език на живота чрез танца?

- Да, там ни обучаваха на нейната техника и нейната философия на танца. Един от професорите казваше: „На сцената можеш да разбереш що за личност е един танцьор – дали е чиста душа или мръсник, или луд, или сладък, или честен... Ако искате да бъдете добри танцьори, трябва да бъдете добри хора в живота“.

Често се връщам към тези думи във всекидневието си. Затова се опитвам да бъда честен към хората и да уважавам тяхното мнение. Не съдя никого. Просто отварям съзнанието си, защото вярвам, че всичко това се вижда, когато съм на сцената.

- А защо по-често танцуваш сам?

- За мен е важно да танцувам, и то колкото се може повече. Няма значение дали съм сам или с някой друг. Тази година ми предстои премиера в Германия, в която сме трио – аз и още две момичета.

- Как би описал стила си?

- Пънк.

- В едно интервю от 2023 г. казваш, че си повлиян от духа на старите пънк рок групи...

- За мен пънк дух означава да бъдеш индивидуален. Знаеш, че основната философия на пънка е DIY – Do it yourself.

Моите любими пънк банди все още концертират, но го правят заради собствения си кеф, те не са част от големи музикални компании, не пълнят стадиони и арени. Споделят с публиката това, което обичат, и вярват най-вече в себе си. Този свободен дух е много вдъхновяващ. Аз също не съм част от голяма компания, аз съм артист на свободна практика. Сам си организирам всичко и поемам цялата отговорност върху себе си.

- Как се справяш сам с това? Тази година имаш 50 дати с ангажименти по целия свят...

- Не е толкова сложно. Всичко е въпрос на комуникация, а аз обичам да го правя. Много по-трудно е да създаваш връзки, ако си част от нещо голямо, преживял съм го и знам какво е. Появяват се много хора по веригата и се губи общуването лице в лице, а не рядко се появяват и много проблеми.

- На сцената помага ли ти това, че си учил философия на танца?

- Не бих казал, че няма значение. Само когато танцувам, се чувствам жив и щастлив. И най-странното е, че не мога да обясня защо това е така. Знам, че трябва да продължавам, докато мога и да следвам това свое чувство...

- Защо един японец избра Германия, само заради работата ли?

- Бях на 20 и учех в университета, когато за първи път гледах творба на Пина Бауш в театъра. Бях шокиран. Буквално преобърна живота ми. Реших, че веднага трябва да започна да се занимавам със съвременни танци, а не с класически.

Но в Япония е почти невъзможно да започнеш да учиш танци на тази възраст, защото школите са предимно за деца. Невероятно скъпо е да направиш клас за възрастни, а няма учители за това.

В Германия университетите са безплатни. И там можеш да взимаш колко си искаш часове, освен това можеш да започнеш като начинаещ. Затова отидох там...

- Намерил си професионална среда за танците, но успя ли, за тези вече десет години, да намериш и персонален комфорт, приятели, среда?

- Да. Повечето от приятелите ми са танцьори или са свързани с танците. Истината е, че там се чувствам много добре. Ритъмът на живот ми допада, защото в Токио е пълна лудница, всеки бърза с нечовешка скорост, всяка секунда е от значение. Докато в Германия не държат много на точността.

- Би ли напуснал Германия някой ден?

- Да, защо не. За мен е важно да живея на място, в което мога да бъде достатъчно гъвкав, за да пътувам и танцувам – днес в Африка, а утре – в Азия. Пък и в Германия имам проекти, по които работя, затова все още съм там.

- Сподели, че обичаш да гледаш представления на твои колеги...

- О, да, всяка година гледам поне по сто представления. Бих казал, че 90 на сто на тях не са ми интересни, но понякога попадам на много вълнуващи неща.

- Казваш, че твоето представление „K(-A-)O“ е посветено не прекомерната употреба на емотиконите, истинските чувства в ерата на дигиталната фалшивост и повърхностната комуникация. Често ли ти се налага да водиш повърхностна комуникация?

- Не е толкова лошо човек да води повърхностна комуникация (Смее се – бел. а.). Имам предвид, че всичко е въпрос на техника и подход как общуваме с хората. Например, когато гастролирам на непознати места, аз срещам хора, които са на съвсем друга вълна, много различна от моята, с друг начин на мислене.

Често попадам на технически екипи, които не са достатъчно запознати с работата си, но аз никога не правя проблем от това, не се карам, не вдигам скандали. Защото, в крайна сметка, всички ние работим за едно и също нещо, в случая – моето шоу. В тези случаи, няма нужда от „дълбока“ комуникация, ние просто говорим по работа.

Случвало се е да пуснат грешна музика или да стане технически гаф, или тотално да се обърка реда на представлението, но какво полза има от това да търсиш сметка за нещо, което вече е минало. Не можеш да промениш нищо...

В живота не е по-различно. Ако си в магазина, например, за какво ти е да водиш задълбочени разговори с някого? В Япония ние всички сме много любезни един към друг, но в това също няма кой знае каква дълбочина, а и не е необходимо. Това е култура.

Не мисля, че е фалшиво. Достатъчно е да общуваш задълбочено с най-добрите си приятели или с гаджето си, със съпругата или съпруга си. Не е нужно да се отваряш за всеки.

- Имаш ли любим емотикон?

- Да, това е този, който използвам на сцената, и на който е кръстено представлението. Моите приятели казват, че това съм аз – малки очички и вечно отворена уста (Смее се – бел. а.). Затова реших да кръстя шоуто така – на себе си, едва ли не, и в началото танцувам с маска на лицето, която е същият този емотикон. 

- Има ли дума, която най-добре те описва като човек?

- (Замисля се – бел. а.) Танцьор (Смее се – бел. а.).

- Как би продължил изречението „Аз съм човек, който обича...“?

- ...танца. Какво друго да обичам... (Замисля се – бел. а.) Танцът е моето всичко. Това е основното нещо в моя живот сега. Танц, танц, танц. И музиката, но си пея само вкъщи, като хоби.

Дрънкам на една китара, но не свиря пред публика, защото съм пънкар (Смее се – бел. а.). Приятелите ми са убедени, че моят живот е твърде скучен, тъй като е свързан само с едно нещо. Но аз не мисля така (Смее се – бел. а.).