Дойче Веле разказа за 4 интересни съдби на нашенци, намерили препитание в Германия

Международната автогара в София. В края на лятото. От тук всеки ден стотици български граждани заминават за чужбина. Едни - за кратко, други - завинаги. 

След броени минути поредният автобус ще потегли за Германия. Пред входа му вече се е образувала опашка.

Според Германската статистическа служба, през 2018 всеки ден по 74 българи са емигрирали във Федералната република. Днес в Германия живеят над 330 000 българи, като почти половината са се преселили в страната през последните 5 години, а над две трети от тях са на възраст под 45 години.

Така започва анализ на Дойче Веле, озаглавен "Защо заминавам за Германия? Четири съдби".

"В Германия не всичко е розово"
А хората, които всеки момент ще се качат в автобуса? Какво ги е накарало да заминат за Германия? Дали отиват там за дълго? Или просто ще гостуват на някого?

Една усмихната млада жена споделя, че се е преместила в Германия през 2013 година. Тогава е била на 25 години. Решението ѝ да замине дошло спонтанно - отворила ѝ се възможност за работа и тя тръгнала без да се замисля.

Името ѝ е Гергана Бориславова. Преди да се премести в Германия, е работела като хорист в Държавния музикален театър в София.

"Изкарвах чисто на месец 327 лева. Ситуацията беше нетърпима, всеки на мое място би постъпил по същия начин", обяснява тя. Според нея много от българите, напускащи родината, се решават на тази крачка заради проблеми от финансово-битов характер.

"Идвайки в Германия, те си мислят, че всичко в тази страна е розово, но истината е, че и тук пари се изкарват трудно. Конкуренцията е жестока. Непрекъснато трябва да се доказваш, че си добър, че можеш, че имаш потенциал и качества." На този етап тя не смята да се връща в България, но силно вярва, че някой ден това ще се случи.

"Надявам се, че за България ще дойдат светли дни, но те ще настъпят само ако ние, хората излезли в чужбина, се обединим, сплотим и пренесем опита, който сме добили зад граница. Ако някой ден се върна, моята цел ще бъде чрез опита, който съм добила тук, да направя нещо ново за България", казва Гергана.

На същото мнение е и 36-годишният Деян Радев, който преподава финанси в Бонския университет. От следващата година той смята да продължи академичната си кариера в България. Вече проучва различните възможности, защото е решил, че на този етап би имал много по-голям принос към науката в родната си страна, отколкото в Германия.

"Получих достатъчно от Германия и сега искам да предам опита си на младите. Целта ми е като се върна в България да преподавам така, че младите хора да не изпитват нужда да търсят знания навън. Освен това искам да докажа, че дори и в България могат да се правят научни изследвания на световно ниво", обяснява Деян.

Разказва още, че навремето заминал не по политически или икономически причини, а заради желанието за личностно израстване.

"Никога не съм имал за цел да напускам България, но и не съжалявам, че го направих, защото Германия ми даде много. Чувствам сe добре тук, но след 13 години в Германия мисля, че ми е време да се върна", споделя Деян.

Пред автобуса има и хора, които за първи път в живота си ще пътуват в чужбина. Например 52-годишната Мариана Андонова. Тя е видимо разтревожена, не ѝ е лесно да се раздели с България.

Заминава за Германия, за да работи като камериерка за шест месеца. Разказва, че съпругът ѝ починал преди 7 години, но едва сега, след като дъщерите ѝ пораснали, се решила на тази крачка.

Казва, че никога не си е представяла да работи нещо подобно, но финансовите обстоятелства го наложили. "Отивам, за да изкарам малко пари. Ще карам, колкото издържа. Но ще се върна, защото не мога да си представя да бъда далеч от децата си", заявява Мариана.

"Хората в България са все по-изморени и намръщени"
И 50-годишната Елка Илиева споделя, че е вдовица. Трагедията в семейството ѝ обаче се разиграла докато вече работела в Германия. Тогава ѝ се наложило да вземе най-тежкото решение - или да се върне окончателно в България, за да се грижи за децата си, или да остане и да осигури финасовата стабилност на семейството. Избрала второто.

Днес Елка живее в Нюрнбрехт и от година и половина е социален асистент на възрастна жена с деменция. Очарована е от семейството, при което е попаднала, и споделя, че за времето, в което работи при тях, е получила повече признание, отколкото за целия ѝ 30-годишен трудов стаж в България. За разлика от останалите, 50-годишната жена е категорична, че не желае да се връща в родината.

"Уморих се да се боря със системата. Осъзнах, че в България нещата никога няма да се оправят. 30 години чаках някаква промяна, но тя не дойде. Виждах, че работим, трудим се, но не вървим напред, а назад. Опитвах се сама да променям нещата около мен, но нямах подкрепа. От година на година нещата ставаха все по-зле и по-зле. Това ме амбицира да замина", обяснява Елка. Според нея хората в България стават "все по-намръщени, изморени, демотивирани и изнервени".

Тя обаче е оставила децата ѝ сами да решат къде ще продължат житейския си път. "Като всяка майка аз искам най-доброто за тях, но в крайна сметка и те са личности и имат право на мнение. Аз не мога да решавам тяхната съдба", завършва Елка.

Шофьорът подканва пътниците да се качат в автобуса. След минути ще потегли. И ще ги отведе до Мюнхен, Франкфурт, Кьолн, Мюнстер. Много от тях ще останат там дълго.

***

Тази статия е част от проекта "Let´s face it: should I stay or should I go?". Там се публикуват репортажи и видеа, посветени на миграцията от България към Германия. Те информират за живота в Германия, за предизвикателствата и трудностите в началото. Показват истории на българи, решили да заминат. Или такива, решили да се върнат. Let´s face it!